Имах чувството, че арогантната му усмивка ще засенчи слънцето. Толкова е самовлюбен, циничен и... прекрасен. Дали това не е любов напук, искам го, защото не е мой. Но знам, че това не е вярно. Вече е бил мой и съм го обожавала със всичките му досадни и дразнещи недостатъци.
Сега, виждайки го след толкова много месеци, така различен и същевременно еднакъв от момчето, което времето не успя да изтрие от мислите ми от момента, в който се запознахме. Виждайки го, пак дъхът ми се изгуби, погледът му ме разсъблече и облече в срам по-бързо дори от начина, по който си спомнях. Какво толкова имаше в това момче, за да ми действа така? Бях с толкова други след него, а само той си остана моето момче. Моето нахално нагло любимо момче...
Изучавах лицето му няколко мига - леко напълнял, гладък, а не с набола брада като едно време, по-къса коса... Още по-безочлив поглед, настоятелен, разбиващ стени...
- Добър вечер, госпожице!
- Здрасти! - усмихнах се предизвикателно.
- Здравей, слънце мое...
Говорихме ...