Случайни срещи
Имах чувството, че арогантната му усмивка ще засенчи слънцето. Толкова е самовлюбен, циничен и... прекрасен. Дали това не е любов напук, искам го, защото не е мой. Но знам, че това не е вярно. Вече е бил мой и съм го обожавала със всичките му досадни и дразнещи недостатъци.
Сега, виждайки го след толкова много месеци, така различен и същевременно еднакъв от момчето, което времето не успя да изтрие от мислите ми от момента, в който се запознахме. Виждайки го, пак дъхът ми се изгуби, погледът му ме разсъблече и облече в срам по-бързо дори от начина, по който си спомнях. Какво толкова имаше в това момче, за да ми действа така? Бях с толкова други след него, а само той си остана моето момче. Моето нахално нагло любимо момче...
Изучавах лицето му няколко мига - леко напълнял, гладък, а не с набола брада като едно време, по-къса коса... Още по-безочлив поглед, настоятелен, разбиващ стени...
- Добър вечер, госпожице!
- Здрасти! - усмихнах се предизвикателно.
- Здравей, слънце мое...
Говорихме си толкова много, а след това останах отново толкова празна... Сякаш пак ме бе изпил до дъно. Всяка среща сякаш е последна, преди пак да нахлуе неканен с гръм и трясък в живота ми. Понякога си мисля, че всичко, от което се нуждая, е само още една нощ с него... но бързо гоня жадната идея от главата си със страх, че ако сторя това, може би наистина повече няма да го видя...
***
Стоя и гледам написаното в дневника си и имам чувството, че съм оставила химикала преди секунди, а датата е 12.12.2008...
***
Днес е най-досадният ден... Станах с нежелание от топлото легло... Кафето ми горчеше повече от обикновено. Сякаш всеки непознат по улицата беше имунизиран от усмивки и коледното настроение беше простреляно от поредните лоши новини от снощи и сега ранено си беше взело отпуск чак до последния час на 24... Преди празниците не трябва да се излъчват новини, само от онези страхотни коледни комедии. Ммм, сещайки се за тях, се чувствам сякаш детството ми още не е свършило. За да запазя по-дълго топлото си усещане, си взех капучино в пластмасова чашка и кексче. Вървях си и почти се усещах излекувана, когато...
- Опа, извинявай! А ти ли си, слънце? - Наглата усмивка...
- Да... А ти си в състояние да развалиш всяка секунда мир и спокойствие... – правейки се, че се опитвам да почистя якето си от мокрото петно капучино, се стараех и за миг да не се отдам на изкушението да погледна в него.
- Извинявай! - Хвана нежно брадичката ми и обърна лицето ми към своето... Край, пак приложи магията си...
Няма съмнение, че той беше моята Голяма любов или Проклятие, или... просто нещо извън рамките на нормалното. Но не е ли прекалено шантаво две разменени изречения да ме държат развълнувана по две седмици?! И защо винаги се срещаме така случайно? Кара ме да вярвам в съдбата, но... Дали тя наистина мисли, че той е най-доброто за мен? Майка ми беше на друго мнение.
***
Не беше случайно! Това вече е някаква космическа намеса. Или първи Април е подранил или това беше един различен начин на Дядо Коледа да ми покаже, че съм била лошо момиче. Вече и той си сменяше стила, иначе съвсем ще излезе от мода.
Разхождайки се из малкото семейно хотелче, в което бяхме отседнали с няколко колеги от университета, предполагайки, че ще сме единствените клиенти, се натъкнах на кого... Естествено - на него. Това се очертаваше да е една наистина незабравима почивка. Вече беше късно да се направя, че не съм го видяла, затова му се усмихнах с изненада...
- Хей! Какво правиш тук?
- Ами явно коледният ми подарък е подранил. - Целуна ме силно по бузата.
Уговорихме се набързо да вечеряме заедно и аз тръгнах към стаята си, за да се подготвя...
След три часа на разкрасителни процедури и мазане с грим той почука на вратата ми и като отворих, ахна. Поздравявах се наум, знаех, че ме харесва в тази рокля.
Ресторантът на хотела изглеждаше изненадващо луксозен. Прозорците бяха огромни и откриваха прекрасна гледка към заснежената планина. Гънките на завесите сякаш бяха правени с магия, всичко беше в бордо и златно, а камината създаваше перфектното допълнение на това изискано място - уют и интимност. Почувствах се като хлапе, което прави нещо забранено. Тук беше приказно, той незнайно кога беше хванал ръката ми. Нима това беше моят живот?
Не помня откога не се бях смяла толкова, май виното ме хвана. Чувствах се истински щастлива... Седяхме на един от величествените прозорци и гледахме към вече звездното небе. Беше банално, не биваше да правя това с него...
- Ако видим падаща звезда, какво би си пожелал? - се чух да изричам. Не знам защо, но копнеех да ми каже нещо лично, исках пак да надникна в него...
- Да бъдеш пак моя - Целуваше ме. Какво, по дяволите...
- Недей!!!
- Защо?! Не ми казвай, че не го искаш, и двамата знаем, че не е вярно.
- Не. Не сме един за друг, не разбра ли? Ние сме като бряг и вълна...
- Изобщо не си права. Създадени сме един за друг. Обичаш ме и ме мразиш, защото съм точно като теб. Това е, което ме влудява в теб, ти си като мен - затова знаеш как да ме накараш да направя всичко за теб или как да ме вбесиш.
Гледах го... Пак се виждах в очите му. Това беше последната ни случайна среща.
© Таня Атанасова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Наистина нищо случайно не е случайно! Мисля, че и възходите и паденията ни са предначертани. И когато госпожа Съдба ни изправи пред идентична ситуация, въпроса е единствено: ще допуснем ли отново грешката, или сме се поучили от болката, страданието, дълбаенето в себе си...
-
... лабиринтите на женската(тийн) душа... Боже мой- ако можеш я разбра...!
-
Да, случайностите винаги са неслучайни.
Радвам се, че ви харесва! -
Различно еднакви и еднакво различни...
Много хубав разказ Таня... напълни ме с мисли.
Дали лирическите герои могат да оживеят?
Дано! -
Пак замечтах с теб...Един красив спомен никога не е случаен
-
Финала. Както една и съща чаша може на двама човека да се стори полупълна или полупразна, така и моят финал може за някои да е щастлив, за друг - нещастен. Всеки го разбира както му идва отвътре. Реалността? ... ами само финала е една красива измислица.
-
Неописуемо и .... жалко! Защо толкова упорито се опитваш да забравиш нещо, което не искаш да бъде забравено, а може би не трябва, може би съдбата има пръст във всичко това. Дали повторния опит ще бъде безсмислен, дали ще доведе до нещо фатално...
-
А дали са случайни тези срещи, бебс...? Страхотно!
-
Минало ли - в действителност всичко е относително. Поздрав!
-
- Извинявай! - Хвана нежно брадичката ми и обърна лицето ми към своето... Край, пак приложи магията си...
- Изобщо не си права. Създадени сме един за друг. Обичаш ме и ме мразиш, защото съм точно като теб. Това е, което ме влудява в теб, ти си като мен - затова знаеш как да ме накараш да направя всичко за теб или как да ме вбесиш.
Това беше последната ни случайна среща.
Никога повече не го видях...или...станахме неразделни. Едно от двете, нека да е второто!!! Мале...Таня!!!
-
...нищо случайно не е случайно, слънце!
-
Не просто фатално, не знам - неописуемо е.
-
Фатално привличане! Поздравчета!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
