1.

Прахта на нощта се слягаше в тишината на пустинята, вятъра също спеше дълбоко, прекратил за малко гонитбата на кълба от сухаци между дюните. Небето плавно започна да мени цветовете си и мрака взе да се топи.

Пробуждането на деня дойде с ленивите звуци на прохождащата светлината – по-ранобудни птици излетяха от гнездата в палмите към близък извор; колони от едри мравки зашумуляха с милиони крачета в търсене на храна; товарни животни с мучене изправиха снаги и скоро дълги кервани затъпкаха отново маркираният път, топящи се в надигащия се ореол на изгрева.

Съзнанието на вървящия по същия път Алтар също се събуждаше при всяка следваща крачка - отначало носен от лекотата на полусъня, от който мудно излизаше, но постепенно, зрънце по зрънце, под станалите по-плътни негови стъпки, пясъкът застърга с хрускането на по-ясното осъзнаване, че върви.

Намираше се пред стените на град, който утринните лъчи опипаха с няколко отблясъка и след това обилно заляха. Вървеше към него, не само че не знаеше къде се намира, но и нямаше никаква представа затова как е попаднал тук.

Кой е този град? И откъде ли идвам към него? – се запита докато приближаваше стените. Знаеше името си, но нищо повече.

Огледа се – бе окъсан, дрипав и занемарил се до крайност човек. Косите му бяха сплъстени от прах, лицето покрито с къса брада. Нямаше никаква вещ, вървящите край него носеха какво ли не, а той само обърканата си душа.

Като изплют от пустинята – оприличи Алтар вида си.

Не помнеше нищо не само за вчерашния ден, но и за миналото си. Мислеше, значи съществуваше тук и сега, но без да знае откога.

Заспиваше или се измъкваше от унеса на дълбочината, която мислеше, че е била само сън?

Спомените му бяха обвити от плътна мъгла, въпреки че все по-уверено крачеше по пътя, макар с усещането, че е първият му ден от живота.

Пясъците около града сменяха премени с пораздвижилия се вятър. Черното преливаше в златисто, безмълвните дюни се нашариха с гласове. Камъните вече не бяха черни купчини, а заблестяваха с кристалите си. Палмите придобиха цвят в листата, обичайните около всеки град полета от соларни панели засияха.

Могили, пръснати навред, се превърнаха в останки на постройки от по-древни времена, когато градът е навярно е имал много по-обширна територия и не е бил затворен зад стените - домове, порутени наблюдателници, безчет стърчащи от пясъците греди – всички някога обитаеми, а сега просто заобикаляни.

С един последен напън слънцето преля над дюните и окончателно пое властта на този отрязък от времето и до залеза щеше да бъде единствен господар.

Алтар се сля с колоната търговци с малки кервани и пътуващи като него поединично хора. Приеха го – и те идваха от бездната на нощта. Имаше мнозина в подобен окаян вид - мрака често сдъвква и сетне изплюва изгубилите се обятията на сенките му.

Някой спомена, че са пред „вечния град”, а друг тихо прошепна и името:

- Вавилон...

Паметта се раздвижи, мъглата се поразсея и Алтар си спомни, че е чувал за най-великият град, надживял безчет поколения във времето и все още идигащ кулите си към небето. Построен в древността, приютявал безброй поколения, после дълго време загубен и забравен, но отново възроден във величието си да събира пътищата и хората.

- Вавилон – град насред къстопътя на времето – пееше някой, пътувал дълго за да бъде тук.

Стигнаха арката на портала, навъсени стражи оглеждаха внимателно преминаващите. Не задаваха излишни въпроси, но имаха властта да изгонят онзи, който събуди съмнение в очите им. Понякога посочваха някой да се връща, посочения склоняваше смирено глава и обръщаше лице към пустинята. Щеше да изчака до следващия изгрев и опита отново. Градът менеше настроението си наедно с поривите на вятъра и хората го знаеха.

Вавилон се пазеше от натрапници, които никой не знаеше как стражите преценяха, че са такива. Днес те гонеха, утре те пропускаха. Игра или задължение.

Алтар премина въпреки окаяния си вид. Погледите на стражите го опипаха, прецениха, че е безвреден и го пропуснаха. Може би на другия ден щяха да го спрат, но днес го оставиха да опита вкуса на града.

Току зад стените започваше голям площад - веднага щом пресече широките порти, Алтар се озова на него и тръгна съвсем безцелно, все още отърсвайки се от мъглата в мислите си, бродейки като слепец из оскъдните образи на паметта си.

Погледа му попадаше на какво ли не и спомените му даваха име, някои неща подминаваше и оставаха безименни. Разпозна цветовете, различи звуците.

Видя кръгът на Времето на много места.

На врата си имаше къса връв с малък кръг - той е вярващ или просто го окачил?

Какво значи да си вярваш – да се прекланяш пред по-висша сила, пред по-силен или пред по-разумен?

Пред Времето и в неговият глас – Сириус, онзи, дошъл за да събере пръснатите семена в ръката си.

Спомни си, че има и други пророци, не един и двама, в които хората са вярвали и все още вярват. Всеки от тях обещаваше, че ще изведе човек или душата му до блажен покой. Спомни си, че това търси човек във времето – безкрайно съществуване в несъществуващи през живота му места.

Хората с лекота се отдаваха на поклонение пред обещанията.

Връхлетя го умора от толкова много неясности. Откри, че в момента нямаше никаква вяра, само обърканост и неяснота за това какво се е случило с него.

От малък извор, в краката на мраморна статуя, гребна няколко шепи вода и наплиска обилно лицето си. Мъглата се поразсея и пред очите се прочисти. Приседна на стъпалата и се опита да посъбере мисли.

Знаеше кой е, знаеше къде е – като за начало достатъчно.

Не знаеше колко е живял, но ето че е отлистил нов ден от броеницата на времето, от която току що се изтърколи.

Част е от живота, трябва да намери мястото си в него.

Утринните мириси го подсетиха, че е гладен. Кой знае от кога не е слагал троха в устата си – може би ден, два или три. Тялото му бе слабо и изтощено – гладът заскимтя още по-силно, молещ се да го засити.

Слушайки плискането на водата си спомни, че Пътя обичаше да излага на изпитания пътуващия по него.

Мислите му запитаха:

Кой е Пътя – онзи, който поема тялото, а трябва да бъде завършен от душата?

- Живота е Пътя ни във Времето! – извика някой в отговор и дузина ръце направиха кръглият знак. – Всеки го изминава до едно или друго място – всеки според силите си.

А аз колко ли време вървя? Дни, месеци, години – цял живот? Понякога се установявам, понякога решавам и поспирам, да поема дъх и отново продължавам, поне докато секнат силите ми на вървящ по Пътя. Дали това съм – пътник? Или просто скитник?

Преграда криеше по-близките спомени, а от старите се виждаха неясни силуети. Може би от тях намираше обяснения на повечето неща около себе си – на повечето, но не и на всички.

Алтар се наплиска с още няколко шепи вода и си заръча да приближи отново миналото след като поогледа още малко.

Рехавата отначало тълпа на площата все повече и повече се наливаше с човешка плътност в цветове и звуци.

Навред търговци разпъваха сенници и активираха защитата срещу набиращото вече мощ слънце. Мнозина вярващи все още казваха молитви – едни се превиваха на земята върху шарени постелки, други свеждаха глави пред кръстове, най-много правеха кръглия знак на времето и зовяха Сириус – всички се пречистваха с шепа-две вода от многоборйните извори на града.

Оказа се, че познава вярата в Троизма по-добре от другите. Преклонението пред Времето, което съдържа всичко и всички. Дали е бил фанатично вярващ? Или е изповядвал преклонение пред друга религия, но приема сега тази – събиращата всички останали?

Още възли за разплитане от неяснотата – Алтар изпъна връвта на врата си и я разгледа - бе изтъркана, кръгът на нея захабен от стикането в ръка при молитва. Кръгът на Времето – Сириус, неговия спасител.

Неколцина хлебари извадиха и предложиха на гладните топли и ароматни закуски, Алтар обаче нямаше дори петак в себе си и само пое дълбоко от невероятния им пустинно канелен аромат. Побърза да стане и подмине хлебарите, да не изкушава глада си, който призоваваше да бъде усмирен. Вярваше, че когато трябва ще намери своята храна – подарена, подхвърлена, заработена.

Слънцето се издигна над стените и денят на Вавилон истински закипя – безброй тела се бутаха едно в друго с шумолене на прашни и докосващи се един друг защитни плащове, гласове се смесваха в невероятна пъстрота от езици и диалекти.

Имаше хора откъде ли не, спомените му разпознаха пустинници, винаги с покрити лица за да се защитят от слънцето и пясъка; пастири от степта с по три предани и верни жени, смирено следващи мъжете си; познавачи на камъни, предлагащи късчета минерали и кристали за всеки един; конници-вестоносци с обветрени лица от дългото яздене срещу вятъра; мургави водачи на кервани, подканващи желаещите за дълъг път да поемат с тях; неколцина светлооки чуждоземци, дошли с кораби, странни с говора и вида си, понасяха много по-трудно горещината от родените в пустинята.

Вавилон – град на безброй езици и народи.

Стражи наблюдаваха мълчаливо тълпата и следяха за реда. Десетки местни занаятчии изчукваха, тъчаха и ваяха труда си, изложен пред работилниците им. Всички говореха, пазаряха се, смееха се или напяваха стихове от безкрайни молитви. Птици в кафези под сенниците извисяваха песните си наедно с хорската реч и завършваха тази вселенска олелия.

Вавилон събираше народите и ги превръщаше в братя и сестри.

Алтар се носеше по тази река, спираше, гледаше, слушаше, бутаха го, той избутваше някой – превърна се в песъчинка от огромната пустиня. Това го накара да се почувства някой, някъде.

Мъж запя с ясен, силен и хубав глас, мнозина спряха и заслушаха фонтана от думи с тежка мелодия – певеца пееше за онзи далечен за скитника дом, който все така остава скрит от гърбиците на дюните, към който той неуморно вървеше... вървеше... вървеше.

Дали ще успее да премине морето от пясъци и да достигне дома си или ще бъде погълнат от вълните му? Песента не даваше отговор, оставаше това на слушателя – нека сам избере къде ще е краят на пътя му.

Алтар отмина – тази песен за неговия ли Път разказваше? Току що намерил себе си и отново се изгуби, затова и не продължи да слуша. Мина няколко прохода над преплетени улички, които събираха стените си в сводове. Уморен от безцелно обикаляне, опита да се върне на големия площад, но едва намерил изход от плетеницата на възлите им и току попадаше в някой нов лабиринт от избелели стени.

Града отвътре бе безкраен и след дълго въртене осъзна, че уличките са обвързани в една обща мрежа, всяка затваряща поредна брънка от този омагьосан кръг. Всички са част от града, затова и нямаше значение накъде върви – винаги оставаше в обятията му.

Навред гъмжеше от и от хора и от всякакви животни. Пълзяха като мравките, пуснати да принасят или да търсят храни, също и стоки за своите далечни мравуняци.

Усети ясно пулса на града – вечния, бумтящ с говора на сто езици.

Тълпата спореше, крещеше, пазареше се; животните скимтяха или мучаха, и от страх, и от глад, а стопаните им се смееха или ги навикваха да замълчат.

Търговци с прегракнали гласове сипеха подкани към минувачите да опитат и пробват стоките им. Група веселяци пиеха и вдигаха рубинени и кехлибарени наздравици. Ята от дечурлига тичаха като малки хрътки между по-едрите тела и се гонеха под защитата на сенниците и сенките на стените.

Вавилон пулсираше диво със своята глъч и олелия. Силата на сърцето му е неизтощима и тласъците караха всеки да потрепва в тъй живият му ритъм.

Във вечният град едва ли можеше някой да се почувства сам, но Алтар бе съвсем сам в кръгът на високите му стени.

Себе си ли търсеше в него или някой изгубен спомен от миналото? Това ли прави всеки човек със спомените – търси мига във Времето, за който да се закрепи и да го изживее отново? Нямаше отговор, но често улавяше кръга, окачен на врата му – може би защото му даваше някаква увереност, а може би защото бе единственото което имаше.

Скита цял ден, блъска тялотоо си в телата на другите и те в неговото, а не се запозна с нито един и никой не го попита кой е. Едва залъга глада си с изтърколила се от някоя кошница глава лук и недояден къс сусамен хляб. Вода града предлагаше за всички в многобройните си извори – нямаше по-нужно от водата за живота.

Щеше да оцелее днес и утрешния ден вече ще си има своето вчера – каза си Алтар, след като слънцето започна да захожда.

Едно камъче в личната стена, която трябваше отново да издига. Една крачка по новия път, който току що пое. Първа схватка с живота, който го нападна със зората и с неизвестността си.

Нима живота е борба - ден след ден да блъскаш в часовете - да се молиш, да просиш, да се биеш, само и само за да оцелееш – размишляваше Алтар, дояждайки хляба.

Последвал пъстра група музиканти, увлекли го с песните и танците си, изведнъж се озова извън стените, а едва излезли стражите затвориха обкованите с желязо врати.

Танцуващите изчезнаха към дюните, където бе лагера им, Алтар остана сам. И така узна, че със залеза Вавилон се скрива от нощта зад стените си, навярно за да запази живота в обятията си от тъмата, която имаше с какво да го заплаши.

Тъмата, която се спускаше над Великият град и щеше да е негостоприемно чужда за останалия отвъд стените му.

 

2.

Нощта е различна от деня – безразлично студена, негостоприемна и зла. Нямаше в нея онази топлина на човешкото присъствие - откъм сенките на дюните мрака извиваше с хладен фин слой тъмна снага, гънеща се между хилядите гърбици. Скритото сред тях се плъзна и застърга с остри нокти, заскърцал със зъби.

Скорпиони зашариха в търсене на жертви за своите жила. Змии изпълзяха и опипаха въздуха с езици. Звяр започна да вие и воят му огласи тъмнината.

Алтар трябваше да остане сред тъмата, покрила плътно града, на който портите ще са залостени до утринта. Непознаващ обичаите му, изгоненият в здрача, трябваше да пренощува край стените, между стъблата на акации и палми или заграден от сухаците – твърди и негостоприемни с бодлите си.

Небето мълчеше, пустинята стенеше тихо с отлива на палещите я слънчеви лъчи. Звездите изгряваха една по една, тук и там заблестяха отначало плахо, а после се посипаха отведнъж из цялото смълчано небе. Луната се появи, наметната със съвесем тънка пелена от пушечни облаци, позакрила яркостта на лицето си.

Алтар се сви до купчина камъни, колкото да бъде защитен от обикалящия наоколо нощен вятър. Загледа се в нищото и потърси спомени за миналото си, а се опита да си представи и бъдещето. Не откри следа нито в едното, нито в другото. Въздъхна и опита да заспи.

В часа на пълния покой почувства невидими ръце как плъзнаха пръстите си по тялото му. Мрака беше плътен като стените на града, а той се озова затворен в плътността. Призрачни фигури затанцуваха, припалиха огнени зеници във въртящ се обръч от искри.

Тъмнината стана призрачна и страшна с неизвестността.

Сънуваше или се събуждаше?

Имаше ли някой зад онази ивица на видимото и невидимото? Нещо недоловимо, но осезаемо със страха, който бликаше от това място и напомняше, че неговото не е тук.

Поиска да се събуди, ако спеше, и да разбере, че е само сън, който ще изчезне с отварянето на очите. Но очите му бяха широко отворени, а злите вихри бяха току пред него, пръстите на мрака го докосваха и ноктите им задиряха, оставяйки парещи следи по незащитената му кожа.

- Новороден и чист! – обявиха нападналите го и демонични сили го превърнаха в тяхна играчка.

Проникнаха с лекота в съзнанието му, опитаха вкуса му и различното в него явно им хареса. Дариха го с още вълни на смъртен ужас, пищейки, че това е изпитът, който слабият от рождението си човек няма да може да издържи по Пътя на живота.

Предадеше ли се – така ги умилостивяваше да вземат живота му.

- Умри за да се спасиш! - виеха те.

- Умри за да се спасиш! - убеждаваха го ласкаво.

- Умри за да се спасиш! - молеха в сластен хор.

В тишината закънтяха и други шепоти, обещаващи да накъсат тялото на глупеца, решил да остане отвъд стените на Вавилон.

- Чужденец! – прошепнаха заплашително гласове.

- Бездомник! – съскаха змииски шепоти.

- Изгубен! – проклинаха с вой.

А след страха, докоснаха душата му с нежни ласки – ръка удря, ръка погалва.

Сукуби го прегърнаха страстно, жадуващи с целувки да източат кръвта му – толкова различна на вкус. Гладни бяха да отнемат мислите му и да го изгорят със сластното си безумие.

- Умри за да се спасиш! – прелъстяваха душата му с целувки.

Бяха мигове на кошмарни усещания. Можеше ли да се защити или да избяга? Бе в ръцете им – и тялото, и душата.

Тази нощ Алтар прекара без да мигне, стенейки наедно с пустинята от болката причинена му от остриетата на шепотите и похотливата ѝ страст. Неведнъж си помисли, че ако умре ще намери спасение и търсеше с поглед скритата под свенливата си премяна луна. Отблъскваше целуващите го, разбутваше кръга от болка. Те се смееха и пак го нападаха с разпалена от играта страст.

Разпъван на техните кръстове се молеше на Времето, също и на всички знайни и безименни богове да му помогнат - обеща всичко от себе си, само и само да бъде оставен на мира от бесовете.

От бодежът им в мислите му.

От болката да продължава да бъде жив.

От блъскането му към онази бездна, която го желаеше така, както любима желае своят любим.

Виеше от болка, стенеше от впилите се устни в плътта му, но устоя и оживя. Запази живота си.

Първите ивици светлина бяха спасителната му молитва и той приветства деня с благодарността на новороден. Демоните и техните шепоти изчезнаха с кикота на хиена при плъзването на зората над пустинята.

Алтар хукна като безумен към портите на града, разбута колоната от влизащи и излизащи, стражите дори не видяха как се гмурна в лабиринта на улиците му.

Знаеше, че не е било сън всичко случило се в тази нощ – от подмятането при играта на демоните беше останал почти без дрехи, остатъците им висяха на парцали, колелото на Времето се крепеше на няколко нишки от ремъка. Тялото носеше белезите от техните изгарящи ръце и огнени целувки - узна колко е слабо пред изкушенията на мрака. Но също и това, че духът имаше силата, която да го запази.

Нададе викове на радост пред първите търговци, подреждащи сергиите и нагласящи отново сенниците си. Загреба вода от същия извор, до който започна да открива себе си, обля се целия за да изтрие спомена от нощта. Беше жив като тази вода.

Направи кръг с ръка, после древния кръстен знак, падна ничком с лице към изгрева, извика и чутия вчера призив Сириус да му помага и отново хукна сред наедряващата тълпа. Искаше да почувства топлината на телата им.

Не обърна никакво внимание на гневните им викания и няколкото груби отблъсквания, които бяха като милувки след разкъсващите докосвания на демоните. Помислиха, че е поредния луд, който Вавилон милостиво е допуснал да го посети.

Някой извика да го изведат навън – напълнил се е града с просяци.

Те бяха живи хора и това бе достатъчно за него. Топлината им е достатъчна, наедно с дъжда от светлина навред, за да се почувства отново жив.

Бягаше в новия ден, далеч от отминалата нощ.

 

3.

На третия ден от пробуждането си пред Вавилон, наметнал стара дрипа, намерена забравена на провиснал плет, Алтар отново влизаше с изгрева и вече знаеше, че ще си тръгне преди залеза – оказа се, че града не го желаеше през нощта. Опита му да остане да нощува бе неуспешен – този път стражите го откриха и изхвърлиха навън. Законът нареждаше в града да се спи само в домовете или хановете, не и по улиците. Скитниците и бездомниците като Алтар нощуваха отвън. Някои не се събуждаха след ужасите на нощта и пустинята милостиво покриваше телата им. Нямаше кой да ги потърси, нито някой помнеше имената им – пясъците скриваха всеки спомен за тях.

Така разбра, че Вавилон има своята жестока и безмилостна страна – роден ли си от неизвестността, умираш в неизвестност.

Нощта повтори мъченията си над бездомника, който се сви в порутена колиба, изоставена дори от глутниците на подивели кучета. Демоните го намериха и започнаха отново играта си с мислите и тялото му.

- Изпитание... – сластно му прошепнаха хищни девици.

- Отдай се на мига... – целуваха го кървави устни.

- Ела с нас... – студени ръце го придъпваха към мрака.

А после в хор:

- Тялото е слабо – умри за да се спасиш!

И отново пламъци на стдуден огън изгаряха тялото му и изпепеляваха мислите.

Алтар стиска зъби, стенеше и плачеше, блъскаше, биеше се, смазваха духа му, подиграваха се с крехкостта на живота му, но изтърпя до изгрева.

Изпитание – живота ли го проверяваше или смъртта?

Денят отново го спаси и премина отново през портала приведен от болката. Не бликаше от радост, че се е измъкнал от нощта, която въпреки огнените преживявания бе ледено студена. Знаеше, че със залеза пак ще го намерят. Пожела си денят никога да не свършва, ако и да е така горещ.

Опита се да забрави мрака и се смеси с тълпата.

Приседна и се вслуша в различните диалекти край него - улавяше тук-там някоя позната дума, но бързо я губеше в потока от останалите неразбрани слова.

По пазарите, из улиците, на тържищата и в работилниците се говореха десетки езици, сливащи се в обща вселенска реч, с която всеки разбираше другия. А него никой не разбираше.

Когато се посгря отново тръгна да се скита из града, който го търпеше само денем. Все още не познаваше никой, а и сякаш търговците всеки ден бяха различни.

Дали е на същото място от вчера?

Дори попита някой все още ли е във Вавилон. Увериха го, че града не помръдвал от хиляди години.

Обикаля дълго в търсене на храна, която не можеше да си поиска от непознатите, нямаше с какво да я плати. Гледаше кошовете с препечена риба, масите с топъл хляб и купчините захаросани плодове. Уханни миризми се носеха от тъмните помещения на гостилниците, Алтар вдишваше жадно и отгатваше от каква ли гозба са. Аромата им го следваше навсякъде и гладът му стана още по-силен. Такива места подминаваше бързо за да забрави гладът си, но призивите на тялото да го нахрани бяха непрестанни и все по-настоятелни.

- Умри за да се спасиш! – чу гласът на мрака.

Това ли искат – да освободи дълга си към тялото, което е част от живота. Да се предаде в борбата с препъващите го камъни по пътя. Да им дари душата си и да забрави лишенията. Изпитание или спасение?

Тръсна глава и се позагърна с дрипите – прекалено рано е да се откаже.

Все така не знаеше откъде идва, нито накъде отива. Тук-там проблясваше някой спомен, но бързо угасваше. Ще търпи, ще се бори и ще открие кой е.

Видя мъже да носят камъни за някакъв строеж. Застана в редицата и го натовариха. До мръкване работи и най-накрая получи така исканата храна. Казаха му нещо, не го разбра, но задавен с хляба само кимна и продължи да дъвче.

Колко малко е нужно за се продължи живота. Къшей хляб, шепа вода.

Излезе под погледа на претърсващи улиците стражи, малко преди да затворят вратите. Намери пукнатина в стените и се сви в нея като пес, открил дупката си в нишата на живота. Не искаше да се отдалечава от града – дали стените му щяха да го защитят.

Блуждаещи светлини и подивели сенки се появиха в обичайния си час и се завъртяха диво край него, но тялото му бе толкова изтощено, че Алтар просто заспа. Нажежения похотлив шепот и стържене на нокти в камък огласяха съня му, но успя да победи нахалството на демоните с умората от деня и гласовете им не можаха да го събудят.

Когато отвори очи видя надигащото се слънце, което поздрави с високо издигната ръка и обхвана с движение овала му.

Кръгът на Времето.

Около него и други бездомници правеха същото, гласовете им зовяха Сириус – благодаряха му, че ги превел и тази нощ до новият им ден. Стъпки по Пътя – вчера остава назад, вървиш в днес, за да достигнеш утре.

Това го накара да се почувства като част от тълпата на вечният град – паразитите живеещи от милостта на голямата му снага.

А бил ли е изобщо някога някой различен и не е ли сънувал онзи друг живот, който огласяше съзнанието му с ехото си? Нима не е роден тук - в очертанията на Вавилон, живял винаги като бездомника, гонен от шепотите на мрака и прегръщан от усмивката на светлината?

- Кой съм аз? – запита се за хиляден път, докато обикаляше отново из безбройните улички, търсейки работа и храна.

Паметта му след силни напъни връщаше образи, гласове, събития, но Алтар все повече ги приемаше като спомени от сън, а сънищата винаги бяха неясни като миражи, проектирали се в настоящето само и само за да те излъжат, че са на една ръка от теб, а всъщност ги няма. Протегнеш ли се към тях - докосваш единствено собственото си „сега“.

Денят нагряваше града, вече знаеше, че тук само нощите бяха студени. Изведнъж Алтар се почувства толкова далеч от миналото си и толкова самотен в настоящето, че бъдещето просто не съществуваше.

Изохка и поиска Сириус да помогне и на него да почувства някаква наслада от деня и живота. Ако все пак съня за миналото му, колкото и да е ефирен и неясен, се окаже, че е бил реалност и той принадлежи на друго място, може би и на друго време, не трябва ли да се върне там и да поеме отново своя път. Но с пищене, съзнанието отново му подсказа, че навярно никога няма да се завърне там откъдето е дошъл, защото просто никога не е и тръгвал.

Винаги е живял от милостта на Вавилон – дрипавият му син, който никога няма да порасне повече от сянката си.

- Значи живота ми е един безкраен път без никаква посока! – сподели със себе си, застанал пред още една статуя от хладен мрамор и загреба от животворната вода в краката ѝ.

Изгубен в неизвестността на времето, подреждаше въпроси:

Какво може да каже за себе си - добър или лош е бил в дните си? Какъв ли е бил преди забравата? Коя е правилната посока на вятъра? Ако се обърне сега, дали ще се намери в началото на нов път или просто ще бъде посрещнат от края на забравен такъв?

На пръсти броеше дните от живота си и всичко около него продължаваше да бъде толкова чуждо.

 

4.

Пореден ден – бе спрял вече да ги брои – бяха толкова еднакви и безлични, много горещи и все по-тихи в мислите му, за разлика от ужаса на нощите. Питаше се колко ли ще издържи на тази игра – денем в града, нощем отвъд него.

Няколко пъти стражите на портала не го допуснаха и трябваше да чака под палещите лъчи деня да отмине, а после да отмине и нощта, за да опита пак да влезе. Извън Вавилон, без защитен плащ, денят биваше жесток за безумеца решил да изпита издръжливостта си.

Влачейки крака в прахта, усети как нечий поглед го препъва и с плътността на паяжина се оплете в краката му и го спря. Опита да се отскубне, обзет от страх, че демоните са се промъкнали след него и в деня, но не успя – силата го държеше здраво и докосна мислите му.

Видя себе си през очите на някой друг – видя не само тялото, но и онова, което се движеше в него. Отражението на самия себе си - душа, помисли и плът - обхванато в прозрачна обвивка на реалността.

Потърси и бързо разпозна в тълпата от живи очите, които го държаха. Свит до пясъчна стена, увит като него в парцаливо наметало, напълно непознат човек, ровеше с погледа си дълбоко в него. Не беше млад, но не беше и старец, макар очите му да бяха видели повече от всеки друг. Зад сплъстените коси, спускащи се върху голобрадо опрашено лице, те горяха - наситено сини, също като небето над тях.

Алтар летеше в този поглед, носеше се и обхващаше от край до край небето и украсената от светлината синева. Погледна с него и отвъд хоризонта - там небето се разстилаше и сливаше в едно с пустинята.

Видя това само в един миг, но разтеглен в безвремие. Магията на неизмеримостта на космическия безкрай. Докоснато от прозрение съзнанието му подсказа, че това е сила на светлината, същата като онази, която изтърпяваше при играта на демоните.

Светлината и мрака са едно, не съществуват отделно – проумя Алтар. Такава е човешката душа. Скрита под тъмата на деня светлината ѝ пропукваше оковите на слепотата за този, който може да я улови в нощите.

Само той вижда непознатия. За всички преминаващи образа му оставаше неуловим за очите им.

- Ела! - каза тихо мъжа, не се разбра с глас или направо в мислите му, но Алтар бе освободен от задържащата го сила и покорно се приближи.

Застана смирен като син пред своя баща.

- Седни, аз и ти сме равни, така както са равни пустинята и океана щом се разливат на една и съща земя, под едно и също небе.

Тълпата ги подминаваше, сега и Алтар бе станал невидим. А те бяха там.

- Сами сме, макар и сред всички останали. Седни – подкани го отново.

Алтар приседна до стената и двамата сляха дрипите си в сенките ѝ. Над тях изпищя сокол – току що докопал все още пърхаща с последни напъни жертва.

Бяла птица се бореше за свободата си, но вече я бе изгубила.

- Живота се храни с живот – рече непознатия, а соколът отлетя с плячката си.

Ковач заудря като обезумял в наковалнята и звънът огласи горещината.

Мълчаха, Алтар искаше да помогне на птицата, чу ехото от гласа на непознатия как повтори думите за нуждата на живота да се храни с живот.

Екна зов за обедна молитва и почивка. Слънцето убиваше с лекота на открито, хората се криеха под белите покриви – нима то е соколът, а те са храната му?

- Сега ще стане по-тихо.

Говореше му с мисли, неговите го чуваха и се увличаха от синевата на очите - беше обсебваща, дълбока и всевиждаща. Чрез тях освен космоса, Алтар видя и времето. Усети го в онзи кратък миг и дори след като всичко изчезна и се озова до стената, усещането остана като вкуса на нещо толкова сладко, което отказваш да забравиш.

- През очите се чете като редове на отворена книга – прошепна мъжът в главата на скитника. - Очите са прозореца на душата, знаеш че са и картина, която не може да се преправи - влизам и виждам истината.

Алтар беше съгласен. Поиска да узнае кой е.

- Не знаеш кой си и не помниш откъде си, нали?

Звънът на чука заглъхна и настана тишина.

Нямаше нужда да отговаря, непознатия знаеше всеки отговор.

- Страдаш от това, че си жив. Демоните те измъчват с изкушенията и заплахите да изоставиш празнотата на живота. И мислиш, че си в сън, но не се събуждаш, а ако се събудиш дали няма да се окаже, че току що си заспал.

Алтар почувства как се прекланя пред всевиждащия поглед на непознатия. Онова смирение на смъртния пред Времето.

Или пред бог?

Нали божествеността се описва с всевиждащото око, пред което няма скрити тайни. Светлина се издига от мрака – допира ѝ бе приятен с топлината и покоя си. Забрави грижите, забрави, че търсеше отговори, забрави, че търсеше себе си.

- Бързам да ти кажа - аз съм онзи, който мислиш че съм. Не точно бог, макар че мнозина следват онова, което казах и препоръчах някога. Не им попречих, защото е по-лесно да приемете и разберете. От древността човек има нужда да има някой над себе си – било да го закриля, било да наказва.

Алтар си спомни как бе зовал за помощ в нощите.

- Човек е слаб, затова е нужна помощ – от бог, от по-мъдър съветник или просто някой видял и трите лица на Времето.

Алтар получи видение за света – изоставен някога от имащите възможността да избягат от прилива на пясъците и огъня на слънцето. Почувства годините от борбата на оцеляващите, привикването с все по-горещите дни, упоритостта им и устояването на устрема на пустинята, заливаща всичко издигнато някога.

- Помагам на онзи, който има нужда от това - да вярва в нещо, щом не може да бъде уверен, че е силен макар и сам. Видя го – Алтар все още виждаше хилядите дни на миналото, - че всички имат силата. Всеки нов ден е победа над предишния, тежащ с трудностите и несгодите си.

Колко е лесно когато няма нужда от тромавите думи и виждаше чрез погледа на другия. Нищо, че докато се рееше в чуждото съзнание, оставаше открит пред взора, но нямаше какво да крие и прие лекотата да приема мислите, изгряващи като образи.

Алтар пое още хиляди видения на един дъх и разбра толкова много неща. Понечи да попита, но другия го прекъсна.

- Да, аз съм Сириус – шепот с милостта на дараващ покой.

Каза го просто, като откровение и признание, лишено от триумфалност. А той знаеше, че е истина, въпреки образа му на скитник.

- Не е нужно да бъда покрит от светлина - тук и сега - за да съществувам и да бъда видян, макар и само от един на хиляда.

Алтар посочи с мисъл отминаващите.

- Ами тези? Вярват в теб, молят се, повтарят думите – защо не виждат?

- Не се вижда с очите онова, което съзнанието трябва да открие само. Хората при раждането си са като слепци, такива могат да останат цял живот и обикновено в продължение на цял живот вият както вълците към луната - жадни най-вече за кръв и храна. Мнозина проглеждат, но не виждат, повтарят безчувствено ритуалните думи, а не се вслушват в смисъла им. Слушат казаното, но не чуват истината.

- Страх ги е – досети се Алтар. – Предават се на изкушенията и живеят за да засищат плътта си. По-лесно е...

- Сам видя – повечето са подвластни на онези сили отвън. Знам, че е изкушително да се предадеш и поддадеш на съблазнителните обещания, че умирайки ще поличиш всичко.

- Живота е ценен сам по себе си, не са нужни нетрайни обещания.

Алтар си спомни простата колиба от която бе дошъл – роден в нея, отраснал и напуснал я.

- Избран си да устоиш, открих те и ме видя – рече Сириус.

Гласът в мислите въздъхна:

- Човек го е страх от простотата и от това се ражда озлобление. Успя да прогониш страха и го замени с търпение пред болката на изкушението.

Той духна и още няколко вълни от спомени заляха съзнанието му. Бил е въжар. Обичал е скитничка, спасена от него. Бе убил заради нея, за да не попадне греха на кръвта по ръцете ѝ.

Сега е редом с онзи, в който вярваха, че е събиращия същността на всичко край тях и в тях – гласът на Времето. Пророкът Сириус.

Възможно ли е да в образа на обикновен скитник, на вид съвсем обикновен човек, който с поглед умееше да наднича далеч зад хоризонта.

- Казал съм – който иска ще ме чуе. Който има очи ще ме види. Защото всеки един е моето Аз.

- Къде сме? Сега? Днес? – продума Алтар, макар и спомнил малко за себе си, все още мъгла криеше остатъка от живота му. - В миналото ми или в някое забравено вчера? А може би сме дори в някое далечно утре?

- Всички сме скитници във Времето, Алтар. Ние сме и в сега, и в миналото ни, и в бъдещето. Не е лесно да се разбере, но ще ти покажа.

И му поднесе необятността на вселената, на това, че всичко в нея вече се е случило, но и предстои да се случи, а се случва точно сега. Че краят няма начало и че всеки край е ново начало.

Мигът побърза да отмине преди съзнанието на Алтар да се изгуби.

- Космосът учи на много неща, обширността и пространството му смиряват духа и съзнанието приема, че е просто прашинка от бурята на Времето. Така човек разбира, че не е център на Вселената, а малка частица от нея. Също като песъчинка от пустинята.

Сириус взе шепа прах и започна да го прелива от длан в длан.

- Ние сме в града наречен Вавилон – издигнат много преди последните промени за хората, но дълго време забравен. Град на хиляди години от началото на новото време. Той е място, което съществува днес и вчера, ще го има и утре. Такъв го намерих някога – покрит от ехото на времето; изринах пясъците, почистих прахта и оцеляващите под слънцето се завърнаха отново в него. И сега отново е жив. Така е и с времето – слива се с начало и край, с живот и смърт, но винаги го има и се движи в кръга на вечността.

Замълча, мълча дълго, сякаш бе забравил думите си. В този час дори вятъра не потрепваше. Пустинята и тя мълчеше. Сокол ги гледаше от върха на кулата. Навярно същия, който отлетя с потрепващата жертва.

Нададе писък и с него суетнята отново зашумя.

Група пастири, водещи стадо пустинни кози към тържището, ги отмина с тропота на малките копита. Един ги подканваше с мелодия на флейта, а друг им пееше - молеше небето да им подари шепа дъжд.

- Дойдох, също като теб, чужд за това място – но дойдох от един друг свят, край друга звезда. И не знаех къде съм и кой съм. Тръгвайки бях съвсем млад, пристигайки почувствах умората на старец.

Мелодията заглъхна, слънцето се нахвърли с още по-жарки целувки над древния град.

- Не съм безсмъртен, макар дните ми да са умножени на няколо човешки живота. Мога да виждам бъдещето, така както всеки може да повика в спомените си миналото. Всяко събитие на утрешния ден е вече сбъднато минало. Все още не зная дали е дар или наказание това, но съм го приел със смирение.

- Времето... Кръгът... – Алтар повика отново образа на необятността.

- Няма край или начало за истинското време. Едни започват хода си от едната му страна, но за другите пътят им е от другата. Трети се срещат в някоя негова средност. А ако си над тях ги виждаш в едно.

- Миналото е бъдещето... - Алтар се опита да си обясни тези мисли. – Не го разбирам.

- Нали днешния ден е бил утрешния за вчерашния? Всички те са един и същи миг, който за живеещия в него е винаги сега.

Странника примижа и се вгледа в нещо далечно, след това поклати глава на мисълта на Алтар.

- Казах ти - не съм бог – богове не съществуват, не и такива каквито приемате да са – сътворили света и реда в него. През всяка епоха се раждат пророци, прозрели истината съветници, напътстващи народите в тълкуванията си за Времето. Избранници, които виждат по-ясно, по-надалече и по-мащабно, че само то е единственото, което може да даде и да отнеме.

- Разума приема по-лесно понятието божественост отколкото мъдрост и познание.

- Така е, по-лесно е да се преклониш пред някой, отколкото да приемеш, че...

- Времето е разделено на три, но е в едно цяло?

- И най-обикновения човек го чувства по някакъв начин. Понякога по-ясно, друг път едва улавя общата картина. Спомня си за нещо, което е изживял, но знае, че никога не се е сбъдвало, а усеща как се случва в момента, макар и да е като нещо вече изживяно.

- Наричаното “видяно преди” – досети се Алтар и си припомни за това странно усещане, което бе изживявал някога... или изживява в момента някъде.

- Краищата са разплетени и пръснати в безброй посоки, но се събират в образен кръг. Затова може да усетиш и миналото и бъдещето си едновремено.

Алтар чу глас, който викаше. После чу ехото му. После видя и викащия. Разбра как и трите гласа звучаха в едно и също време.

- Трудно е да се уловят ясно, но вярата, че всичко протича в един и същи момент прониква все повече в хората. Неделима цялост, макар с три повърхнини.

С нов полъх вятъра довя сухия дъх на пустинята. Вдигна стълб от пясъчен прах и го стовари насред дюните.

Пустинята отново променяше лицето си. Сутрин се събуждаше една, вечер заспиваше съвсем друга. Млада и гладка като кожата на девойка или набраздена от бръчките на годините си старица.

- Една частица се ражда съвършена, дава поколения от идеи, открива хоризонти, но след възхода си започва да загива. Друга с мъка създава полето, което да засее, но започва да усъвършенства все повече - родена от мъртвото, тя се издига и открива, че всъщност отива към своя начален край.

- Времето е кръговрат – Алтар и направи кръгово движение с длан. – Това е твоят кръг – кръгът на Сириус!

- Кръг е – потвърди той. - Откъдето идвам го знаехме и приемахме, че това е част от общия план на Времето и винаги сме чакали своя край преди новото начало. А той дойде от мен.

Тъга премина през чистия поглед и добави:

- Оказа се, че дори подготвен, светът ми бе обзет от страх пред болката на разрухата. – Сириус добави спомен. - Отворих за народа ми вратите на унищожението, но така е било писано да стане. Неделимото в живота да се раздели и едната му половина да изчезне и да даде възможност да се прероди. Няма живот без смърт.

Пустинята мълчеше също отвъд стените с нагорещените си дюни. Слънцето обливаше с лъчи соларните панели и ги зареждаше с енергия. Вятъра равномерно завърташе перките на ветрогенераторите. Тежко движещи се помпи издъпваха вода от дълбините.

- Знам какво е да си далече от всичко познато - сега си далече от себе си, защото нямаш спомени, но тях ще ти ги върна и ще се откриеш.

Последва тишина. Дълга, ленива минута, разтеглила се във времето като цяла вечност.

- Идваш от онези места, накъдето са отлетели древните ли? – наруши тишината Алтар.

- Не, от много по-далечно място. Световете ни толкова си приличат, макар и да имат своите разлики, а свикнах с вашият като свой. Но все още си спомням за слънцето на Леония, моят роден дом, макар да знам, че никога няма да видя отново. Нощем се взирам и го търся светлината му сред другите звезди - далечното умиращо и догарящо величие. Губя вяра в такива моменти. Нямам своя Сириус, в който да потърся утеха.

- Помагаш на толкова много, които вярват в теб – сам каза, че вярата дава сила на оцеляващите.

Свилият се до разкъсания плет го погледна.

- Вярата е нужна за оцеляващите. Моето минало е мъртво. Когато дойдох и намерих изоставените на планетата, обещах да помогна, защото тук намерих живота след смъртта си. Някога се е вярвало, че човек е заченат от грях, но погрешно е разчетено посланието. Дълги години разяснявах и мнозина ме чуха, макар все още да се следват и древните вярвания. Казах каквото знаех, описах каквото научих, повече не беше нужно и оттогава живея в прахта - макар понякога да страдам с деня на всеки зовящ името ми, отпивам от болката на кошмарите му във всяка нощ.

Алтар видя себе си. Разкъсван, подритван и подмятан от бясовете на нощта. Той ли бе онзи, който го подкрепяше за да не предаде душата си на демоните?

- Открих те отвън, изгубен – насред път без начало и без край. А си избран от живота. Издържа на изпитанието, на страданието, на изкушението. Идваш от тъмата, носиш светлината.

Сириус извърна поглед към пустинята.

Алтар оформи нов въпрос в мислите си, той го чу и отвърна:

- Така е, нося също като кръст тежестта на минало, настояще и бъдеще. Товаря се със страданието и болката, защото знам, че е нужно на онзи, който моли за помощ. Най-малкото, което мога да сторя в кръгът на Времето.

- А знаеш ли, че използват името ти за да принуждават други да вървят след тях – два-три спомена долетяха, кацнаха и разтвориха грозните си човки за да грачат в мислите на Алтар.

- Знам. Затова е и вярата в утрешния ден.

- Че вече видяното днес или вчера е минало и бъдеще? И за онова, което става сега е вече станало някога. Но загубата понякога е безвъзвратна.

Сириус написа нещо в прахта.

- Няма тайни от Времето. Книгата която дадох ще остави следа и с годините моите думи стават все по чувани. Живота се храни с живот – неизбежно е.

В спомените на Алтар изведнъж долетяха и молитвите, и проповедите, които бе чувал – къде ги е слишал не си спомни, но думите бяха ясни.

- Животът се е създавал милиони години и още толкова е оформял лицето си. И да искаш, няма как само за няколко века да се пречисти това трупано с милиони години несъвършенство. Как да прогледнат слепците, след като все още нямат очи?

Сириус покри ръка с ръката си, светлината в мислите на Алтар намаля.

- Древните, както ги наричате, бяха достигнали върха в технологиите, но ето че умориха атмосферата, изтощиха земята и се изплашиха от нахлулото слънце и просто отлетяха. Изоставиха по-слабите да се превиват пред гнева на лъчите докато не загинат. Малцина бяха останали, съвсем без никаква закрила – така ги намерих, но дойдох навреме и слабите успяха отново да се изправят. Съживени като този град, издигнат насред кръстопътя на Времето.

Алтар потърси водника, който намери в купчина от боклуци. Беше спукан и съдържаше съвсем малко вода, но я имаше нужната глътка, която прогони сухотата от гърлото му.

- Убиват в твое име. – Грозни писъци огласиха мислите му и изкриви лице. – Аз убих в твое име.

- Винаги има жертви, защото винаги има и цена, която се плаща, не само в този свят, но и в цялата вселена. Дори и вечността си има своята разплата - звезда се ражда от нищото, изгаря милион години време само и само от енергията ѝ да изгрее друга - живота се храни с живот – отново повтори Сириус.

- Във всяка частица има един първичен ценоразпис - ще бъде такава каквато следва, само ако направи едно или друго. Закон, който не е написан от мен. В онази книга, някога се опитах да събера мъдрост и познания, разказвах за ваши, мои и чужди преживявания. Дълго време се четеше само онова, считано за желано и според търсеното - за нужно. Знаех как ще стане, но това е част от Пътя – живота и смъртта са общо цяло. Спомни си какво казах за достигнатия връх? Погледнеш ли отгоре виждаш живота от край до край и разбираш, че искаш отново да се върнеш в някой негов момент.

- Нужен ли е Пътя? - Алтар пропадна в бездната на времето, незабележим като прашинка в пустинна буря.

Но пък – каза си, - бурята е съставена от безброй малки прашинки като него - събрани се превръщаха в помитаща всичко мощ. Всяка искра живот е прашинка, която се събира с други за да се превърнат в сила.

- Да изминеш Пътя е като да дариш на Времето живота си. Знаеш това, че животът е безкрайно възпроизвеждане, раждаш се, даваш всичко от себе си, за да посееш семената на постъпките си, след това отстъпваш назад, так че да може поникналото семе да поеме своят път.

Вятъра отметна плаща на Сириус.

Алтар прочете в прахта:

„Азаар”

Спомен, който беше и мечта.

- И всичко се повтаря, но и започва в този миг отново и отново.

 

5.

- Ела, нека повървим – каза Сириус, стана и Алтар тръгна след него.

Минаха по уличка с обикновени мокри покривала, после по друга с меко жужащи охладители на сенници. Пресякоха тунели от избелели глинени сводове – бяха прохладни, но въздуха непроветрен и спарен. Заобикалиха тържища и няколко махленски пазари, хората, ако изобщо ги виждаха, приемаха, че са двойка просяци и не им обръщаха внимание щом и те не ги закачаха.

Вавилон рядко даряваше с милостиня скитниците, но ги търпеше – приемаше, че са допълнителен щрих на множеството. Да си скитник заначи да нямаш свой дом, нямаш и посока. Пътника следва пътя, тръгнал е от дома си и ще се завърне в него. Скитника се рееше с вятъра, а от него няма по-непостоянен.

Стигнаха до стара полуразрушена кула, все още крепяща се за стената пазеща града. Изкачиха се по камъните до втората наблюдателна площадка. От нея се виждаше надалеч в пустинята - редиците от ветрогенератори, големи карета с овални парници и дълги редици поклащащи листата си палми. Нишки от разпънати между тях водоуловители дебнеха за всяка капка влага от нощта. А навред бяха полетата с изцъклени соларни панели, преобразуващи слънчевата мощ в полезна и нужна за защита от същата мощ енергия.

- Да седнем.

Алтар се настани на ъгловат камък. Сириус обърна гръб на пустинята. Извади изпод дрипите ръцете си и ги зарови в слоя прах като за опора.

- Някога бях като теб, объркан и изгубен, това беше когато дойдох от онзи мой свят. Тръгнах млад, и все още съм, а ще живея дълго, много дълго и може би ще видя промени, а може би всичко ще си остане все същото. Космоса учи на много неща, смирява духа и съзнанието приема, че е просто прашинка от бурята на Времето.

Сириус взе шепа прах и започна да го прелива от длан в длан. Алтар мислено зададе въпрос, на който веднага му отговори:

- Дойдох от място, край друга звезда, далечна, много далечна - гласът притихна, изпълнен с тъга. – Предците ви, ровещи из Вселената, никога на са я откривали, но толкова приличаше на вашият свят – не този днес, а онзи, който пустинята вече е заляла.

Алтар не знаеше как е изглеждал неговия света в миналото, но в главата му грейнаха образи на много зеленина, на извиващи се сред гъсти гори пълноводни реки, на многообразие от цветове край бреговете, на толкова видове живот кипящ под листата. Не разбра чий дом видя, но беше красиво заради липсата на пустинята.

- Понякога разглеждам Леония чрез спомените си, макар да знам, че виждам само ехото на вече мъртвия ми свят. Отново и отново.

Вавилон се отръси от следобедната си дрямка и започна да се надвиква с поривите на вятъра, заплашили да се превърнат в пясъчна буря.

- Да, дори Сириус може да страда за нещо от миналото. Тук, сега, паднал и валящ се в прахта на вечния град, последния син на блудница, роден от древно предсказание.

Вятъра шумолеше с листата на палмите и смесваше шума им с гласовете на множество, отново плъзнало из уличките.

Сириус говореше и си спомняше още и още от миналото си. В мислите на Алтар се проектира непознат град – красив и толкова шарен, като нарисуван. Множество орнаментирани арки, окъпани нощи в светлини. Зелени градини простираха навред зеленото, а в небесата видя овалите на три разноцветни луни. Той чу името:

- Най-красивия ни град - Наку.

Образите оживяваха все по-ясни. По-ярки и живи. Сега бяха от слънчев ден.

Искри от пъстри фонтани, мостовете над бистри реки, от блеснали скали падаха на величествени водопади. Цветовете на дъги се спускаха от небето и всеки можеше да мине под тях за да се пречисти.

Сириус показа много места от своите спомени, след това отведнъж отне цветовете и мислите му запълзяха в подземия от полумрак.

- Не само светлина има под небето – там, в сенките, се стаява мракът, раждат се болки, бликат сълзи. Наку имаше и своята тъмна страна.

Алтар знаеше, че и тук е така.

- Там съм роден, но бях определен да бъда Избраният, защото на всеки седем века се празнува Нощта на падащите звезди. Така на възрастта, в която всеки трябва да получи своето име, с което да остане в летописите и да го носи във времето, щяха да го дадат под лъчите на Третата луна - най-ярката и най-голямата. В тази нощ трябваше да отворя порталите на бъдещето за света ни.

Сириус изпрати образ канелена луна и подобаващите за цвета ѝ лунни лъчи.

- Защо аз ли? Защото съвпадаха пророчните знаци и числа, когато разбраха, че съм в редицата на родените в посочения преди седем века ден. Синът на Сияйната зора, майка ми, продаваща тялото за петаци в мрака на Наку, с които да храни седемте си гладни деца. При раждането ми е трябвало да избира - да ме убият веднага, или, за да ме спаси – поредното от лишените от род деца, - да се бие с Моро Сийял, страшния Съдник на душите на Лиония.

Обвита в черно фигура протягаше ръка над новороденото и имаше властта да решава дали да живее или да умре. Присъдата произнесе с лишен от милост глас:

- Да умре!

- Каква битка е била не знам, но виждаш, че съм тук до теб, а Моро Сийял дълго не се е появил за да съди новородените и много получиха дара от майка ми да продължат да живеят. А с това бе изпълнена друга част от пророчеството:

- Блудница ще победи онзи, който определя чистотата на душите. И пак там е казано, че тя ще роди новото Лунно дете, което да посочи курса на живота ни.

- Майка ми остана обезобразена завинаги след онази битка, лицето ѝ покрито с белези, тялото дълго носеше следите от тежки рани – съдника не беше слаб, но се прегъна пред нейната любов към последното си дете. Не всеки искаше да я има, само най-долните я търсеха, плащайки ѝ нищожни подаяния, и все пак тя успя да ни отгледа и седмината. А че ще сме седем също е било казано. И седмия от тях в Нощта на падащите звезди ще отвори печата на завета, оказал се последен.

Алтар виждаше чуваното, умът му се носеше в друго място, в друго време. Небе с три луни. Слънцето не е така жестоко. Наричаха Орая – даряващ живот. Наку имаше светлина, имаше и сенки. Беше прохладен нощем и приятно топъл денем. Народа му също се смееше и плачеше като този в неговия свят. Хранеха се или гладуваха, зависи кой в коя част от града се намираше.

- Живях кратко и не получих наслада от избора на съдбата да бъда онзи, който щеше да счупи печатите. В Леония няма състрадание, всеки отстоява мястото, което е получил – роден в бедност, умираш в бедност. Живееш ли на улиците на цветовете, живееш дълго и охолно. Страдах като всички в света на сенките, радвах се на краткотрайно щастие, което понякога огряваше дома ни. Гладувах, мръзнех в студените нощи, гледах онези светли улици и чаках да дойде моята ден, вярвах че след него животът ми ще се промени, макар в пророчеството нищо не се казваше за след това за избрания да е Лунното дете.

Разказващия изсипа шепата прах, която не бе спирал да пресипва. Изтупа останките му от дланите си и духна няколко полепнали прашинки.

- Дни преди празника, случайно или не, срещнах ясновидец, познаващ по камъни. Той погали лицето ми и разпиля пред мен шепа камъни по които започна да вижда.

- Аз ти казвам това което ще го бъде – слушах с очакване да чуя хубава поличба. Погледна ме в очите и отдели един с цвят на пясък, като се вгледа в него за дълго. После заговори с приглушен глас:

- Един ще тръгне и не ще се върне. В огън изчезва миналото му. Живот в изгнание, бъдеще далеч от роден дом, който ще е чужд за него, макар и приютил го с желание. Зърната на времето ще се посееш там, корените им ще изкласят – не ги забравяй и се грижи за тях.

- След това скри камъните в големите си шепи и отмина бързо, стъпвайки несигурно по гладките плочи. Видях как стигна до един мост и без да се замисли ги хвърли във водите под него. Нищо не разбрах, бях просто едно дете, и се прибрах в бедния ни дом, но в тази нощ сънувах нещо, което помня ясно и до днес.

- Безкрайни стълбища, а не мога да ги изкача. Бях на стъпало насред нищото. Космосът се върти около мен, притежавам го, а съм недостоен да го имам – звезди, космичен прах, планети. Протягам ръка да уловя някой свят, а не мога да го достигна. Опитвам да се изкача нагоре, стъпалата са високи, залитам и пропадам - разбирам, че колкото по-нагоре се отива, толкова по-надолу се слиза.

- И ето, че дойде мигът. Денят премина в тържество. Дадоха ми име – Сириус. Домът ни се изпълни с гости. Изискани и иначе отказващи да се спуснат в покритите от бедност квартали. Всички в Наку забравиха за мизерията на дома ни, всеки ме даряваше и детската ми душа бе докосната от краткият миг на щастие. По залез ме отведоха с песни до храма на Нуште – онази, в която вярвахме, че ни закриля – господарката на нощта, съпругата на Орая – владетеля на деня.

Нощта ухаеше от посипаните с цветя улици и небесата грееха от пасажите на стотици падащи звезди. Алтар видя тълпата пред храма, видя и звездното шествие. В тази нощ двете лица на Наку се сляха и засияха като едно.

- Първожрецът протегна ръка и улови лъчите на Третата луна, обви тялото ми и почувствах силата им. Кръвта ми завря и се вля в светлината. Третата луна грееше от мен и започнах да повтарям думите от древното послание, които жрецът тихо редеше до мен:

- Лунното дете предава своя живот на пречистващата сила на Третата луна и приема своя знак да бъде част от светлината ѝ - повторихме три пъти думите, а в това време непозната сила набираше да изригне от сърцето ми.

- Нека вземе ръката му тази нощ и да го преведе през времето.

Взрив избухна в съзнанието на Алтар и уплашен вдигна длан пред очите си, за да се предпази.

- Бях пронизан от хиляди мълнии и станах лек, но и огромен – също като в съня ми. Съдържах всичко и всеки от времето, бях началото и края на Вселената. Знаех всеки отговор на всеки въпрос. Видях повърхнините на Времето, затворено в общия си кръг на вечността. Нямаше изходна точка, нито крайна.

Длани се протегнаха и от тях струеха снопове лъчи. Огряха печатът под тях – оживял от падащата върху му светлина.

Алтар видя как печатът оживява, същества като дракони се извиваха по ръбовете му - за момент очите им припламнаха и после се смразиха изцъклени и вперени в нищото.

- Едва докоснал печата, който гореше, усетих студ. Знаех добре, че преди седем века бе отворен топъл печат и Леония процъфтя хиляди и хиляди дни. Вече не исках да го отварям, знаех какво ще донеса на народа си – бях видял бъдещето ни как се изпарява в огън. Краят на моят свят започваше от тази нощ. И съжалявах за това, че бях Избрания, Лунното дете отворило прохода към края. В този миг престанах да бъда аз – просто бях гласът на Времето.

- Разчупих печата, студени езици облизаха ръката ми и отворих листа с присъдата. Черен дим се изви към притхналата в очакване тълпа, ахнала от страх. Зачетох със силен и чужда за мен глас:

- Отварям седмото писмо и то ще е последно. И пускам седем вида смърт, нужни в седем дълги дни, когато Орая ще е изгрял за да целува най-безмилостно земята, а от страстта му всичко живо ще изгори.

Народа ужасен слушаше. Лъчите на Третата луна огряваха лицата им с цвета на покрита от сенки дюна.

- И се обръщам към всеки – щом сте родени, от днес е най-страшния грях и сте прокълнати - затова никой жив няма да се спаси.

- С това свършиха и думите на листа. Знаех, че Моро Сийял си отмъсти за загубата с проклятие – най-вече към мен.

Алтар видя как всеки умира, дори преди да е заживял – неродено заплака в утробата на умиращата родилка. Вече родени пищяха от болката, пронизала живота им.

Някой от тълпата обречени извика:

- Дошлото е дошло и път назад няма.

Сириус се бе извърнал и гледаше хоризонта. Пустинята се разливаше дюните си към него както морето залива с вълни бреговете. Вятъра ги събираше и разпиляваше.

- Стисках силно мраморната плоча, толкова силно, а имах космическа сила, че тя се пръсна на малки парчета. А вече чувах писъците на горящите в пламъци. Усетих крясъка от хилядите пропадащи в бездната на огнения ад, който скоро ще залее Леония. Видях Наку как гори и се топи в безформени купчини от разлагаща се плът. Усетих страха, и студа, последвани от дълга и безкрайна нощ. Мракът бе непрогледен, времето изчезна.

- Закрещях, тичайки към кулата на звездната богиня Нуште, разбутвайки тълпата. Отблъснах майка си, деряща с нокти белязаното си лице, посегнала да ме спре; навярно изблъсках и незнайния си баща, виещ като звяр попаднал в зъбите на капан. Проклет бях да бъда седмия избранник, донесъл тежката присъда за всички нас. Избутах пазителите и се изкачих на върха, там, при Окото на Нуште – забраненото място за всеки един, но извикавайки със силата на гнева си скочих в него. Космичните ветрове ме грабнаха понасяйки ме лек като перо из пространството. Бях неуязвим за тях, все още по-силен от взрива на току що родила се звезда. Горях дълго, много дълго, Вселената ме дари с познания, а накрая бях изхвърлен сред останките на Вавилон преди хиляди и хиляди дни. Избягах за да се спася.

Сириус замълча. Вятъра сега дори не трепваше. Пустинята мълчеше. Сокола ги гледаше отново от върха на кулата. Онзи същия, който отлетя с жертвата си при срещата им. Слънцето умираше отново, бавно, с нежелание, точно както умира всеки един – опитващ се да задържи още малко време и ако може да му се размине краят.

- Понякога искам да се върна, но върна ли се ще трябва да видя кошмара сътворен от моята ръка. А едва ли ще намеря утеха в пепелта на миналото. Трябва да остана тук, посях стръкове от вяра в пустинния свят – преминаващ през огъня, но оцелял. Затова приех да ви помагам в носенето на тежестта от дните. Бяхте ми чужди, но приехте като свой унищожилия света си и се превърнахте в мой народ.

Алтар разбра.

- Човек сам е слаб, затова е нужна помощ – от по-знаещ, наричан и бог, от съветник, от някой видял трите лица на времето.

Гласът, идващ изпод наметалото, замлъкна. Алтар все още виждаше дракони как се покриха с лед. Усети прохладата, а след нея и дъхът на огъня. Умри за да се спасиш...

- Ела - каза Сириус, - слънцето скоро ще залезе. Ще те заведа на място, където се събират нишките на Времето. Демоните вече ще странят от теб. Ще ти помогна да намериш началото на твоят Път, който ще те отведе до онази надвиваща дори смъртта сила – любовта. От нея те отнеха, но към нея ще вървиш.

Алтар го последва и бе изведен от града, все така невидими за останалите. Навлязоха навътре в пустинята, далеч от града. Вече бе късна нощ, когато спряха в подножието на три дюни – пясъците се въртяха полудели и се издигаха високо, високо към небето. Сириус кимна и пое ръката му, после го издърпа и подхвърли с лекота във вихъра на трите повърхнини от времето.

В световъртежа чу гласът му, когато един кръг се отрони:

- Аз съм онзи, от който започва всичко – началото и краят на еднинното. Аз съм дошлият за да бъде твоя светлина.

Следващ кръг се откъсна:

- Онзи смъртен избягал от смъртта си.

И още един кръг се отдели:

- Изгрева след всеки залез.

Алтар се превърна на звезда в мрака. Сириус дочу неговият шепот:

- Азаар...

 

6.

На следващата утрин Алтар знаеше всичко за себе си, за миналото, за изгубеното в него, за спечеленото и изгубеното в дните. За истински нужното в живота, за жертвите дадени заради излишни и преходни товари във Времето.

Вече имаше своята посока – пътеката на изгрева, по която решително закрачи.

Тръгна като пътник, поел по Пътя, за да търси любовта.