Тя се отпусна в ръцете му. Обичаше тези длани, които макар и груби, докосваха бялата ù кожа с лек загар от слънце. Те я караха да потръпва, да стене, да се моли неистово за още. Те я докосваха, галеха, възбуждаха. Те я прераждаха.

-         Обичам те, София! – Прошепна той.

-         И аз те обичам, Джеръми! – Погали го тя.

В съседната стая се чу шум. Това беше малкият Питър, който току-що се беше събудил и плачеше.

***

Бяха минали четири години от първата им среща. Софи не беше първата жена, прекрачила леглото му след дългата и изтощителна връзка от единадесет години. Не беше и първата, която проявяваше жив интерес към него. Край Джеръми винаги имаше много жени – от хубави, по-хубави, повечето с тяло на манекенки, с походка на див звяр, готов да те разкъса всеки момент и крака… О, Господи, какви крака…

София не влизаше в тази категория. Тя беше дребничка, набита, с коса до раменете. Не можеше да се сравни с нито една от обожателките му, но в нея имаше нещо различно. Вечно усмихната и ентусиазирана, София странеше от личния живот на мъжа до нея и интересът ù към него беше скрит за очите му.  Именно с това го беше спечелила – без въпроси, без обещания, без сълзи. Срещите им бяха предимно плътски и рядко говориха за ангажиментите и проблемите си.

София срещна Джеръми, когато си беше обещала, че няма се впуска във връзки в близко бъдеще. Често ù се случваше да си пати от добрината и всеотдайността си към силния пол. В замяна на отношението ù получаваше безразличие и хладнина, които успяваха да помрачат усмивката ù, но силната ù природа на жена, справила се с безкрай по-сложни проблеми, ù напомняше, че животът продължава, въпреки трудностите, пред които я изправя.

Така и беше. Срещна Джеръми случайно в едно кафе, близо до работата ù. Оказаха се с много общи интереси – книги, риболов, разходки в природата, дори офисите им се намираха един до друг. Изминаха месеци докато се сближат. Той започна да я кани на различни случайни пътувания с неговите приятели, понякога оставаха сами. Джеръми неведнъж се опитваше да бъде интимен с нея, но тя твърдо отказваше:

-         Не съм готова за такъв тип отношения. Не мисля, че искам само това.

-         Не мога да ти предложа повече. Ти сама знаеш през какво съм преминал. – Но тя спираше да слуша и заспиваше унесена под шума на вятъра, който се блъскаше в прозореца.

Той наистина не беше способен да я направи щастлива, а знаеше, че тя го заслужава. Въпреки всичко се чувстваше прекалено привлечен от тази жена. София не задаваше излишни въпроси, не натрапваше присъствието си. Понякога беше мила, прекалено мила, а в други случаи безразлична до болка. Сякаш в нея имаше две жени, и двете му харесваха, макар да бяха безкрайно различни. Но онази болка, стаена в сърцето, породена от края на единадесет годишна връзка, още горчеше на гърлото му. Беше зарязан, объркан и сам.

***

Бяха изминали шест месеца от запознанството им. След дълга разходка София хвана ръката на Джеръми и я положи върху гърдите си. Объркан, той се опита да каже нещо, но тя сложи пръст на устните му в знак да мълчи.

Съблече го и го положи на тревата под тях. Свлече тънката рокля от тялото си и блесна пред него с цялата си голота. Той се възхищаваше на чертите ù, на тялото, проблеснало на лунна светлина, на малките ù гърди, които го примамваха. Любиха се дълго и страстно. Тя го докосваше, стенеше, впиваше нокти по гърба му и силно притискаше тялото си към неговото. Той не помнеше откога не се беше чувствал така. „Как можеше жена като нея, която беше твърде убедена, че няма да наруши принципите си, да има тази смелост и увереност?” Но Софи знаеше, че това е мъжът, който е търсила дълго и макар наранен и объркан, тя беше готова да го спечели на всяка цена. Трябваха ù много месеци самоконтрол, докато дойде този момент. Беше убедена, че колкото по-дълго изчака, толкова по-силна ще е насладата от секса. 

***

И макар през нощта да бяха любовници, които не можеха да се наситят на телата си, през деня бяха просто приятели. Това продължаваше близо година. Той я търсеше, тя му отвръщаше, а после всичко по старому. Докато един ден София изчезна.

Първите дни Джеръми не забеляза отсъствието ù. Често се случваше тя да заминава от града по работа или просто се беше отдала на почивка, „Ще се обади” – мислеше си той, но когато не отговори на обаждането му, нито на съобщенията, които ù бе оставил, той видимо се притесни.

След първата седмица все още не знаеше нищо за нея. Когато мина през офиса ù, забеляза, че той е празен. Нямаше и следа от София. Продължаваше да звъни, докато един ден чу в слушалката: „Абонат с такъв номер не съществува”. Той се замисли и разбра, че няма друга връзка с нея, освен телефонния ù номер, който в този момент беше невалиден.

Съжали, че не я беше опознал повече, че беше прекалено сляп и опиянен от собствената си болка към жена, която не се интересуваше от него и пренебрегваше тази, която се лишаваше от съня си, за да угоди на прищевките му. Не знаеше дори адреса на София. Тя му беше казала, че щом отношенията им ще са основани на такъв принцип, няма смисъл да научава нещо повече за нея.

Изминаха няколко седмици. После месец, после още един… Споменът за София го беше обсебил изцяло. Без да се усеща, вършеше задълженията си машинално, а в главата му имаше хиляди въпроси „Къде е? Да не би да я обидих или нараних? Има ли друг? Да не би да се е случило нещо?” Всички тези питания оставаха без отговор. При всяко позвъняване на телефони си се молеше да е тя, но не беше. В един болезнен миг на усамотение Джеръми осъзна, че тя му липсва и тази липса бе заменила спомена за болезнената му дълга връзка.

***

Докато пиеше кафето си в заведението, в което се запознаха със Софи, Джеръми беше обсебен от вестника, който четеше. Докато разгръщаше страниците му една по една, забеляза стройна фигура на млада жена с усмивка на лицето да се приближава към него. „Това е тя!” Помисли си той и се изправи, за да я посрещне. Очите му издаваха радостта, която бликаше от сърцето му.

- Къде беше? Какво стана? Защо ме остави така? – Искаше отговори и макар привидно радостен, Джеръми беше огорчен, че отново се беше почувствал сам.

София с търпение изслуша всичките му въпроси и без да отговори нищо, му направи знак, за да замълчи. Тя се усмихна със същата чаровна усмивка. Изглеждаше свежа и отпочинала. Беше щастлива:

-  Отидох си, защото те обичах, защото ми беше прекалено трудно да остана хладнокръвна и студена, безучастна към твоя личен живот, защото не можех да се примиря с названието „приятел” пред света. Ти знаеше, че искам повече. В нощите, в който се любехме, ти ме гледаше, но не виждаше мен, а спомена за твоята дългогодишна любов. Виждах как очите ти проблясват, а погледът ти ме пронизваше. В него усещах само страст, но не и чувства. Насън ти говореше за нея, споменаваше името ù, а аз бях безсилна пред това.

Джеръми се почувства като глупак. Тя беше дяволски права. Когато я любеше, си представяше тази, която го беше изоставила. „На какво ли мъчение съм я подложил?” - Мислеше си той.

- Отидох си с мисълта да се върна, когато си готов за мен. Когато си забравил предишните си болки и можеш да отвориш сърцето си за мен. Ако поддържах връзка с теб и отговарях на телефонните ти обаждания, нищо нямаше да се промени. Преди да ме намериш, трябваше да си ме изгубил, само така щеше да ме заобичаш.

Тя беше права. Наистина трябваше да я загуби, за да я намери отново. И този момент беше настъпил. Несъзнателно беше прогонил старите спомени, беше отворил сърцето си за нея и можеше да я приеме.

***

Питър шаваше в креватчето си. Беше тримесечно бебе с пронизващия поглед на баща си и очарователната усмивка на майка си. Джеръми тихо прошепна на жена си:

-         Надявам се да има твоя силен характер

-         И аз се надявам – усмихна се лукаво Софи.