Насред пустинята, по нечия воля, пораснали девет дървета. Първото и най-голямото от тях се наричало Слънце. Неговото стъбло било огромно и топло, а плодовете му - с ярки цветове, които преливали от жълто в оранжево. Един ден се появил вятър, било през есента, когато клоните на Слънцето били полуизсъхнали. Полъхът на въздуха ги раздвижил, а семената на плодовете се разпръснали из цялата пустиня (Вселена).

 Идната пролет, благодарение на първоизточника, изникнали други осем малки растения, които през годините наедрели и започнали да раждат свои плодове. Те постоянно имали нужда от майка си - Слънцето. Без нея всички щели да загинат. Най-близкото до горещия феномен дърво носело името Меркурий, неговата сестра се наричала Венера, неотлъчно до нея била най-красивата от всички - Земя, четвъртото дете било Марс, петото - Юпитер, шестото - Сатурн, седмото -Уран, а последното - Нептун. Те всички били уникални по вида си, но най-божествена и надарена била Земята. Стъблото ù било изградено от слоеве, клоните се ширели във въздушното пространство, а листата ù били обагрени в зелено. Върху тези изящни клонки растели пъпки, които давали плодове. Именно те се наричали Хора. Те всички били различни по цвят, вкус, външен вид. Всеки един от тях съвършено се отличавал от другите - имало малки и едри, непокътната и чисти, както и набити и обгърнати в прах. Всички обаче, имали обща цел - да се задържат максимално дълго върху клонката си, но въпреки това, от болест, старост или мъка един по един падали на пода -  в пясъка и изгнивали. На тяхно място изниквали нови, по-млади и сочни, но времето толкова бързо летяло, че те самите скоро били заместени от други... С годините настъпила еволюцията. Плодовете се приспособили към своята вселена и придобили различни свойства, които им помагали да съществуват по-дълго или правели престоя им по-удобен, лесен и комфортен.  Те обаче не били еволюирали достатъчно, и не осъзнавали, че с тези приспособления бавно убиват своята майка, с чиито жизнени сокове съществували. Красивата сестра с необикновено име - Земя, не можела да стори нищо. Тя единствено се надявала децата ù да спрат да вървят срещу нея, да се разбират едно с друго, да се обичат, а не да се убиват взаимно. Своята скръб посърналата майка удавяла в бистри сълзи, които обливали плодовете на обичта ù, но и това не ги накарало да осъзнаят действията си. Бавно, но сигурно мъничетата рушели красивото набраздено с цвят на абанос стъбло, листата повяхвали, съсухряли се и падали безвъзвратно в бездната на пустинята.

 След милиарди години Земята изгубила силите си - последното листо окапало, прерязано от острието на мъката и разочарованието. Собствените ù плодове - онези, които е дарила с живот, се бяха обърнали срещу нея - егоистични и безотговорни. Те я убиват. Насред безкрайната и монотонна пустиня се ширят осем величествени растения, които оплакват смъртта на красивата им, съсипана от злата си участ сестричка. Вятърът духа пагубно и самотно както никога преди.