Чичо Пешо премълчава /развръзката/

След този разговор, чичо Пешо беседвал още два пъти с момчето – в присъствието на учители, лекари, психолози, даже втория път допуснали и родителите на Ванчо.

Само дето в тая обстановка той си мълчал. Питали го къде е ходил, бил ли е извън гората, загубил ли се е, той кимал съгласен с всичко и мълчал.

Извиканите родители формално уж го убеждавали да каже на добрите чичковци и лелки за преживяното, но даже стенографката разбирала колко повърхностно се опитват „да помагат“.

Чичо Пешо разказал на новия началник – негов стар колега, чутото. Оня кимал, кимал, накрая рекъл: „Абе, нали имаме протоколи – изгубил се, намерил се…“

И пенсионирали чичо Пешо окончателно…

А той имал ново забавление – четял усилено „Космос“, „Наука и техника за младежта“, „Техника-молодежи“ и тем подобни тогава вече архивни издания.

На мен ми разказа за Ванчо, сетне добави: „И, ако не те е страх…“

Разбира се, че не беше ме страх. Любопитен бях.

Версията на чичо Пешо беше криминално-фантастична или фантастично-криминална, но все далеч от нормалното мислене на нормалните хора в нормалното време.

Най-напред – гората. Граница между два свята. Пропаст на аномални явления. Кълбовидните мълнии са обикновени за друг свят явления, които нямат сила в нашия. Затова и пострадали от тях – никакви.

Какъв е онзи свят? Чичо Пешо имаше две версии – или друго историческо време, или паралелна вселена, допираща се с нашата именно в тая точка.

Според разказа на Ванчо, онази цивилизация не била на нашето ниво, но все пак – хуманна. Племе, организация, определена култура…

Как Аговски е намерил границата – неизвестно. Но, според чичо Пешо, когато дошъл с младата си жена – напомням приказката за гърнето и похлупака, и на двамата вече им избивали чивиите. Кой от тях е започнал отвличанията и убийствата на децата, днес не може да се каже. Факт е, че първите две били нашенчета.

После злодеите попаднали на аномалията. И започнали да отвличат деца. Не било трудно – границата минавала до сами двора им, пресичали линията от жълто-червени ленти, децата там били самостоятелни, възрастните не ги контролирали. И…

Десет деца…

Измъчвали, убивали – всичко в почти херметичното мазе.

Сетне Григор отивал да скрие трупчетата. Но той, все пак, бил човек. Копаел гробче, полагал трупчето, извършвал обред - нещо като полуцивилизовано погребение.

И мълчал. Луд! Какво да каже? И кому? Нали благодетелят му заповядвал…

Явно при устройването на засадите в гората садистите не издържали. И решили отново да се насладят на зверските си животински инстинкти.

Подготвили се, но се намесил Григор…

Човешкото в лудия не издържало на лудите в хората…

Сетне настъпило затишие. И в нашия свят, и в „онзи“. Докато Ванчо се втурнал подир кълвача и пресякъл границата.

Явно хората с конете се изненадали от появата на момчето. Но, по всяка вероятност, го приели като пратено от боговете и се погрижили за него. Докато тръгнало обратно и пак се завърнало при боговете…

Чичо Пешо ми призна – няколко години, пролет, лято, есен, дори зиме, бродил из гората. Но нищо – ни ленти, ни кълвачи, ни някаква пътека към другия свят…

Беше доволен поне, че мръсниците са мъртви и пътят към неизвестното селище е затворен. Засега…

В гората днес

И днешните жители на града ни говорят с полузвуци и внимателни оглеждания за гората. Избягват я дори съвсем загорелите любовници.

Но има един човек, който поне веднъж седмично влиза в нея откъм града и излиза откъм Горското. Понякога минаващите по пътя шофьори го забелязват, понякога дори свиркат по тоя лудия…

Но не им обръщам внимание. Оглеждам се и се надявам да забележа нещо странно, нещо по-различно от нашия свят.

Нищо особено. Но не се отчайвам…

Я! Кълвач…

/Следват други истории с чичо Пешо/