Тиха нощ

Навън вали, но не от този топъл летен дъжд, който ромоли.

Сняг!

Бял... искрящо бял, толкова чист сняг!

Снежинките, облечени в бели пелерини, танцуват на дансинга в двора ми.

Бързо се намятам с любимата си жилетка (даа, тази, която баба ми я подари на миналата Коледа), отварям  прозореца и протягам ръка, за да ги докосна.

Плача!

Ах, така чисто, бяло, невинно е...

И сходното, което разбирам, е, че и аз като снежинките трупам...

Толкова много образи, случки, пейзажи, нагласени мечти и илюзии!

Падам, стигам земята, разтапям и последната надежда, превръщайки я в мръсна и лепкава кал.

Белотата потъва в очите ми, в черните бездни на самотата.

Искам да бъда снежинка!

Да се нося леко, да се издигам, завъртам, играя и разбия с трясък в земята.

Умирам, стапям се и изчезвам, но щастлива.

Пречистена!

Живот кратък, но доволен, състоящ се само от един танц, от една страст.

Това е за моята душа - чистотата!