Снежна повест 3
Obra no adecuada para menores de 18 años
Произведение от няколко части « към първа част
Събудих се като прегряла. Три пъти изключвах алармата на телефона и накрая естествено се оказа, че съм прекалила със сладките сънища. А пък те много странно, но онази сутрин дойдоха изневиделица и се чувствах като целувана мечка, затрупана в бърлогата си от юргани и одеяла. Тежаха, колкото жив мечок отгоре ми, нямаше измъкване, а климатикът ми дишаше право в лицето.
Отворих очи и си спомних за Италианеца. Дали пък точно той най-нахално не беше се вмъкнал в съня ми. Нямаше време да го мисля. Първо бях изненадана от натрупалия сняг, едва си хванах такси и второ, когато отидох на работа, леля Гинка – старшата телячка, ми беше докарала една млада жена да я обучавам.
Стана ми неприятно, понеже и аз бях нова от три месеца, всички клиенти още ми бяха като опитни зайчета, пък и сънена, а тя ми викаше в ухото, ехото кънтеше, имало вече двама чакащи в кабинките с вани. "Много важно! Да чакат!" – си помислих, но щом видях лъскавия косъм, щръкнал от бенката на скулата на леля Гинка, да трепери (никога не го скубеше), а огромните ѝ очи с цвят на боров мед да се вторачват настоятелно в мен, реших, че е най-добре да се съгласявам с нея, за да не ме нахока и за закъснението.
- От бюрото по труда ни я пращат. – Съобщи старшата. – Хайде, Зюмбюлке, заведи я първо при Киро Глиста, да не вземем да я изплашим още в началото.
Киро Глиста си беше много готин клиент и оставяше бакшиш. Не знам защо леля Гинка не го харесваше и искаше да му пращам новата. Освен това, Киро никога не приказваше, не се оплакваше, не за друго, ами защото беше слабичък и докато го триех, имаше душа само колкото да изскимти като куче.
Новата ме наблюдаваше. Явно, за да се ориентира в обстановката. Погледнах я. Когато бях малка, баба ми гледаше една бяла зайкиня, същия поглед имаше. Личеше си, че се опитва да прикрие смущението си зад ведро излъчване, но нещо в изплашените ѝ очи се блъскаше хаотично и издаваше, че изобщо си няма идея къде е попаднала. Леля Гинка вече я беше вербувала с бяла манта, на която с тъмносиня бродерия беше изписана: „Градска баня: Кокиче”. Колежката ми имаше и бяла шапка на главата си. Нейната коса беше изрядно прибрана, с бели медицински обувки, точно както бях облечена и аз, но тя – с два размера по-малки дрехи и обувки. Запознахме се, каза ми как се казва, но аз освен, че недовиждам, също и недочувам с лявото ухо, затова наум си я нарекох: Камелия. Вървеше след мен Камелия, или по-правилно е да кажа – почти подскачаше с тази бяла манта зад мен, мъничка, с пъргава походка и ръце зад кръста, все едно там е скрила толкова ентусиазъм, че ако вземе да ги пусне, току-виж излъскала телесата на целия град. И така, нямаше време да ѝ показвам помещенията в банята. На мен някой да не ми ги е показал? Всичко сама бях разучила, докато леля Гинка само ми припяваше: „Така, чедо, така се краде занаят”. Макар че, тя невинаги се обръщаше толкова благо към мен. Имаше и дни, в които ме хокаше, а аз пък не оставах длъжна, съсках ѝ в муцуната и тогава за назидание пред клиентите, тя ме наричаше: Злобюлка.
Банята беше нова и на два етажа. Реставрирана и проектирана от някакъв известен архитект. Такова чудо в замрелия ни град, не се беше случвало сигурно, откакто по времето на комунизма, един наш червен кмет напълни избата на бай Тошо с Мавруд, а той пък в жест на благодарност му подари перука, специална поръчка от СССР, за да прикрие голотата му, с която го беше осквернила природата. Разбира се, други събития също се бяха случили след това, но дребни, незначителни, забравени, докато банята стоеше горда в средата на площада, като същинска богиня – пазителка на чистотата и морала на гражданите. Като я погледнеха мъжете, тя пъчеше цици, обрисувани с бледосини линии – балкони, очите ѝ – огромни прозорци, като запотени очила на бизнес дама, а зад тях хората плуваха и се наслаждаваха на топлите ѝ недра.
На първия етаж имаше голям общ басейн, с минерална вода 40 градуса. Там бяха сауните, двете джакузита, парните с ледените бани и съблекалните. Плочките в студената синя гама, тъмносини, бледосини, а в горните кантове плуваха рибки. На втория етаж по две вити стълби се стигаше до кабинките с хидромазажни вани. От единия край се намираше обособената женска част, от другата – мъжката. За тях се плащаше допълнително и ние, телячките, отговаряхме за тях.
Чух, че обувките на Камелия се забавиха, ароматът от парфюма ѝ се загуби, бях станала твърде чувствителна след вчерашната среща. Дали да не мина през пазара след работа? Или по-добре е да го заобиколя, може би това му беше коронния номер : Да омайва жените и да им носи чантите, пък ако му излезе късмета щеше да е бонус за добре свършената работа. Издухах перчема излязъл от шапката ми, заедно с последната си мисъл. Ама че нахално се вмъкваше в главата ми. Чух шум, обърнах се през рамо и видях колежката да наднича в масажното студио.
- И масажист ли има? – отекна гласчето ѝ. Имаше нежен глас, като на любопитно девойче, макар че не можех да преценя на колко е години. Може би и тя гонеше трийсетте.
- Да, там е масажното студио. – посочих и се спрях. - Ти какво си работила преди пандемията? - попитах сякаш, за да изгоня онази италианска муха.
- Аз ли, ами…- зачуди се, дали да ми каже и ме погледна колебливо.
- Нямам намерение да ти провеждам интервю. Споко. – завъртях се на пета и тръгнах по коридора към кабинката на Киро. Тя ме последва. Искаше ми се малко да ѝ сваля гипса и добавих: - Пък и само като си спомня за моето в бюрото, за онази служителка с уста като кокоши гъз, която така се беше издула, че мен повече ме притесняваше от там да не изпадне яйце, отколкото дали ще ми съобщи нещо за свободното работно място.
Тя се разсмя.
- Значи и ти си била при същата служителка? - изненада се тя.
- Няма как да се обърка. – погледнах я пак. Имаше хубава усмивка. - Но да се върнем към естеството на работа – казах и продължих към кабинката на Киро, която беше почти в дъното. - Масажистът идва само, ако има записан час, иначе работи частно. Също, забравих да ти кажа, че комплименти от банята се правят само на кмета и зам. кметицата, за които в склада винаги се грижим да има – свежи рози и ягоди, пури, уиски, кафе и шоколадови бонбони. Кметът и кметицата ги къпе само и единствено леля Гинка, ние асистираме, ако има нужда. Кметицата е малко по-мощна и държи на екстра търкане, което доколкото разбрах от обясненията на старшата значи, че трябва да се сваля 1/3-та от епидермиса, за да стане кожата, гладка. При Кирето нещата са далеч по-лесни. – спрях се пред запотената, стъклена врата с номер 8 и почуках. Отвътре се чу гласът на Киро. Камелия ме погледна, сякаш очакваше да я инструктирам нещо определено.
- Хайде, влизай. – казах тихо, докато държах дръжката, а вратата все още беше затворена. Приближих до нея, за да не ме чуе Глиста и прошепнах: Няма страшно. Представи си, че къпеш някой изтерзан от работа човек. Правиш добро.
© Силвия Илиева Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Хич не ѝ е скучно на "тра - ла - ла". 😊
-
Става все по-интересно !
-
Мхм...Чак и завидях на тая твоя героиня. Не за работата, а за "букета" от чудни индивиди, които и правят деня по- весел и щур.
-
😀
-
Пак съм забравила да напиша: следва, извинявам се.
Благодаря на всички за посещенията, дано да Ви е допаднало.
Стойчо, ще разберем натам, какво е. Ти ме подсети, че съм забравила за осветлението и музиката. Не бъди толкова нетърпелив 😉.
Мария, радваш ме много, удоволствието е мое, благодаря за подкрепата. ⚘
Доче, Танче, Коце, благодаря за усмивките. И аз с радост чета реакциите на всички Вас.
Хубава и усмихната вечер! -
О баня,ох кеф.Следя с кеф.Поздрав Силвия.
-
Това за изтерзаното куче, ме развесели
-
Ле-ле. Кви бани правел мавруда. А в нашия град отдавна е дискотека.
Трябва да попадне и Италианеца в някоя кабинка.Т.е. трябва продължение. -
Като че ли исках да има още! Защо ли?
-
О,ама то това при вас санаториум ли е, защото във Военният санаториум на Наречен е същото, но там вместо вашите телячки са мед.сестри,физиотерапевти и прочие медицински специалисти!?
Силвия, къде е банята?!
Мъжкото любопитство-край няма!🤔 -
Иржи, скоро ще се събираме с мои съученички, вече нямам търпение да стигнем до: " помниш ли", обаче да бъде: "помниш ли от снощи" 😀. Много си забавна, пълна със заряд и позитивно настроение. Благодаря ти много! ⚘
-
Още не съм убедена, сън ли е било преживяното с тоя италиянец....А в тая част има голяма доза смях...Смях се на израза "целуната от мечка"- какво ли е чувството?...Също на прякора "глиста"! Като ученици всички имаха прякори, особено момчетата...И това "да чакат" го имаше като стил на всички продавачи или които работеха с клиенти, не им пукаше за чакащите.След много години се срещнах със съученичка, станала доктор УНГ и отивам да я видя в Студентска поликлиника. Най- голямата опашка при нея, но тя сложи райбера и се отдадохме на "Помниш ли?... "Когато споменах за чакащите, тя каза същото "Да чакат!"...Богат ти е речника, Силве, въпреки че не си живяла по моето време....Браво! Вече нямам търпение да видя какво ще се случи при "Глиста"!!
-
Преразвихрих се дори тук, Светулче. Благодаря, че уважи. 😊
-
Чета и очаквам неочакваното. Радвам се когато се развихриш в прозата.☺
-
Така е, Краси. Пресолих. Като си оправя автор плюс, ще я пренапиша тази част, че сега не мога и да я изтрия. Благодаря от сърце.
-
В „Градска баня: Кокиче” дозата жаргон е повечко - ще видим зюмбюл ли е това девойче, лале ли е...ексфолиране и поддържане "Правиш хаир." не го разбрах. Казвам си без бой
-
Благодаря ти, Мини ⚘. Радвам, се че съм задържала интереса ти.
-
Така ако продължаваш, май никак няма да ми е скучно.Хем е увлекателно,като четиво,хем правя асоциация с ученическите години и обществените бани! Чакам продължението! Поздрав!
-
Добро утро, Марко! Благодаря.
-
Става все по-интересно !
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
