Този следобед е различен. По-горещ и по–влажен. Дори и погледът ми е такъв.
Само мислите ми потъват все по-дълбоко в горещия пясък.
Изплува образ на нестинарка и невероятен танц върху жарта. Опитва се да вземе дете, да го понесе през огнения свят на неразгаданост и божествена сила. За здраве. То пропищява...
- Мамо, мамо, морето има ли край?
- Мамо, морето дълбоко ли е? Мамо...
Знаех, че трябва отговоря, но исках мълчаливо децата ми да открият края и дълбочината. Непонятни са и за мен.
Малките капки дъжд все още не докосват горещия пясък, а вече съм сама на морския бряг. Може би това е най-горчивият дъжд, който морето ще изпие.
Случайност е, че съм тук. Случайност е, че плача и сълзите са с вкус на море.
Невидимо слизам към каляска с горчивини.
Спомням си как един разговор насочи живота ми към другия край.
Пътувах с колата си и напрягах всичките си сетива, за да избегна примамливата близост на мъглата, когато телефонът звънна...
Един много мил женски глас ми прошепна: ...