Този следобед е различен. По-горещ и по–влажен. Дори и погледът ми е такъв.
Само мислите ми потъват все по-дълбоко в горещия пясък.
Изплува образ на нестинарка и невероятен танц върху жарта. Опитва се да вземе дете, да го понесе през огнения свят на неразгаданост и божествена сила. За здраве. То пропищява...
- Мамо, мамо, морето има ли край?
- Мамо, морето дълбоко ли е? Мамо...
Знаех, че трябва отговоря, но исках мълчаливо децата ми да открият края и дълбочината. Непонятни са и за мен.
Малките капки дъжд все още не докосват горещия пясък, а вече съм сама на морския бряг. Може би това е най-горчивият дъжд, който морето ще изпие.
Случайност е, че съм тук. Случайност е, че плача и сълзите са с вкус на море.
Невидимо слизам към каляска с горчивини.
Спомням си как един разговор насочи живота ми към другия край.
Пътувах с колата си и напрягах всичките си сетива, за да избегна примамливата близост на мъглата, когато телефонът звънна...
Един много мил женски глас ми прошепна:
- Обичам го... държа на този човек... моля те, не искам да му се случи нещо лошо... Не те познавам, но те моля... грижи се за него...
Спрях колата и не знаех какво изпитвам в този момент, не виждах, не чувах...
С този прекалено кратък телефонен разговор животът ми приключи от части.
Случайност е, че вълните все още се разбиват в тялото ми, а водораслите като пиявици лекуват душата ми.
Вали...
Сега пак съм в другия край. Непознат. Далечен и много скъп.
Обличам се набързо и отивам на среща с приятели. Там се запознах и с Ани - милия женски глас. Невероятно безкрайна жена с крайни цели. Хареса ми. Различно неподправена и реална.
Искам да се обадя на Ани. Не, не става. Приятелството ни се счупи като черупка от орех.
Стояхме у тях и говорехме. Тя е художничка. Нищо не разбирам от изкуство.
Исках да тръгвам, а тя ми подаде някакъв пакет.
- Отвори го, когато си сама...
Прегърнахме се и аз затичах надолу по стълбите.
Прибрах се вкъщи и отворих пакета. Видях странна рисунка. Графика. Неясна е.
Опитах се да заспя, но нещо ме мъчеше.
Станах и взех графиката. Едва тогава видях, че е човешки крак. Впрочем - стъпало.
Усмихнах се. Ани е невероятна. И двете жадуваме до безкрайност и неразгадана самота.
Обичаме... Обичаме... Обичаме... Него...
Нейното „Стъпало” скрих в кошница за пикник. Неговата книга „Край” пъхнах в корем на риба. Страницата... „На теб, която открих случайно и не съжалявам..." все още се блъска в стени от самота.
Дъждът продължава да вали...
Трябва да тръгвам. Оставам следи по пясъка. Стъпала с форма на сърца.
Случайност... Приличам на нестинарка. Докосвам брега с надежда за път.
Отивам си. Ще събера багажа. Без излишна суета и опитомени чувства. Ще си взема само кошница за пикник и корем на риба. Няма да забравя и случайността.
Понякога съвършените случайности водят до неизбежни приятелства. Несъвършената любов е в състояние да разруши безкрайността на мига.
Оглеждам се в стъпалата. Изгубвам пътя в сноп лъжи...
Ще си направя пикник... и риба ще ловя.
© Яна Всички права запазени
А това, което прочетох, ме кара да се замисля. Поздравче и от мен!