Телевизорът беше марка „Опера” – старинен предмет, който повече приличаше на шкаф, отколкото на приемник. Той може и да е бил някога приемник, но отдавна не функционираше като такъв. Върху него, внимателно поставена в средата върху дантелена покривка, стоеше саксия със свежо цвете, което бабата редовно поливаше; в паничката под саксията понякога се образуваше езерце. Когато езерцето се препълваше, малка вадичка се стичаше по илюминатора на операта.
– Брей, пак протече тоя телевизор! – кахъреше се бабата. – Винаги го прави, щом освежавам цветето. Ще вземе да изсъхне покрай него. Нека си сълзи, хак да му е. И без това не работи.
Тя държеше цветето да е винаги свежо, защото по това време на зимата трудно се намира живи цветя на прилична цена. Беше януари, а за нея домът без цветя не беше баш дом. Без опера може, без цветя – не.
Всъщност операта служеше и за други цели. Когато приключваха с обяда или вечерята, слагаха върху него мръсните чинии. После ги отнасяха набързо в съседната стая – ...