Софийска сага 10

                                                 Глава  седма

         „Шумете дебри и Балкани, шумете…“

         Сред развалините на София, по улици и площади,  беше пълно с брадясали мъже и грубовати жени, обути в стари туристически обувки или трофейни ботуши, набързо смъкнати от някой убит войник или полицай. Размахваха юмруци и шмайзери, и викаха  колкото им глас държи „Смърт на фашизма, свобода на народа!“ „Шумкарите  дойдоха, шумкарите слязоха от Балкана.“ „Абе не са шумкари, а партизани“, им подсказваха усвоилите новата терминология.

 А народът, уплашен и изненадан, се опитваше да им приглася. Най-активни бяха идеалистите, наивниците и тези,  които до вчера бяха плакали за Царя.

         На площад Света  Неделя бяха издигнали набързо скована трибуна,  където размахваше юмрук и викаше с патос главатарят им Кирчо Стамов. Той  беше нисък, набит и беше ходил на училище до 3-то отделение. Знаеше да чете  сричайки и пишеше с много грешки, но иначе минаваше за грамотен. Това беше решаващо условие, за да бъде избран за командир. Погледът му беше остър. Стоманено сивите му очи пронизваха тълпата, търсейки врага с бомбе или шапка с воалетка.  Сега на мода бяха каскетите и забрадките. Само фашистите носеха меки шапки. Лозунгът на деня беше „Смърт на фашизма“,  та никой не смееше да се появи на митинг с бомбе. Септември беше топъл и въобще нямаше нужда от шапки.

         Зяпачи и пройдохи се бяха смесили с ентусиазирани антифашисти и викаха „Ура“ след всяко размахване на юмрука на командира.

         Революцията беше в пълен ход. Враговете на народната власт скоро щяха да получат заслуженото. Народните изедници бяха нарисувани на бял картон и заковани на тънки летви. Викаха им плакати. Всички врагове бяха шкембелии и плешиви, докато „честните хора“ от народа задължително бяха слаби и кльощави.

         Мъже и жени с червени ленти на ръкава и петолъчки на ревера, обикаляха града на двойки или тройки и следяха за реда в Столицата. От всички балкони се вееха червени знамена, на някои от които с безопасни игли беше закрепен портретът на Сталин. София беше придобила революционен облик.

         В къщичката на бул. Христо Ботев нищо не се беше променило. Все същата беднотия и глад. Дончо по цели дни ровеше из развалините, за да намери нещо за продаване. Дафинка се беше превърнала в магьосница, за да приготви поне една манджичка за вечеря. Закуската се състоеше от филия черен хляб, поръсен с  няколко капки олио, сол и червен пипер за разкош. Обядът напълно отсъстваше от менюто.

         Театрите не работеха, а „Одеон“ беше разрушен до основи от падналата на 10-ти януари бомба. Славка си търсеше работа, но не намираше нищо интересно. Накрая се принуди да танцува в една кръчма, посещавана от съветски офицери и войници. Там денонощно се лееше вино и ракия и клиентите често пощипваха танцьорката по апетитното ù дупе. По-агресивните тя завличаше зад кулисите и от там ги изпращаха на разходка из града. За сигурността ù се грижеше един кавказки исполин, който доброволно се беше заел с охраната на танцьорката.  След всеки танц Славка минаваше по масите и дайрето се пълнеше с „червонци“.

         Захаринка правеше първите си стъпки в любовта с момчетата от махалата. Имаше подчертано влечение към силните момчета и се оставяше да бъде закриляна от тях. Симчо ходеше редовно да плува в плавалнята на Централна баня, раменете му се развиваха така, че вече правеше впечатление и на треньори и на момичета доста по-големи от него. Беше висок и строен, а матовата му кожа му придаваше  екзотична красота.

 През 1949 година Симеон Гогов беше в състава на юношеския отбор по водна топка на „Спартак“.

През същата година Слава влезе в състава на новосъздадения Държавен музикален театър, който беше приемник на съществуващия от 1947 година Оперетен театър.

         Тази вечер целият театър беше в треска. На премиерата на съветската оперета „Волният вятър“ щеше да присъства голяма част от правителството и първите ръководители на Партията. Естествено, трябваше да се гарантира сигурността им. Тази задача беше поверена на другаря Кирчо Стамов, който от скоро ръководеше софийския отдел на Държавна сигурност. Още от сутринта той беше изпратил в театъра няколко от най-опитните си сътрудници. Те бяха прекарали през ситото  не само помещенията, но и хората, работещи там - артисти, оркестранти, сценични работници, та и чистачки, гардеробиерки и въобще целия помощен персонал. Най-дълго се бяха задържали в залата за репетиции на балета, където изглежда бяха „най-опасните антиправителствени елементи“. Тези дълги крака, кръшни тела, дълги коси и апетитни бедра бяха много опасни за новата власт. Дълго ги наблюдаваха и не пропуснаха да вземат на отчет „най-опасните“. Естествено, сред тях беше и „звездата“ на театъра, Слава.

         След премиерата, преминала при блестящ успех, ръководството на театъра покани скъпите гости от Партийното ръководство на интимен коктейл в малката репетиционна зала. Освен напитки и мезета, бяха се погрижили да има и хубава танцова музика, осигурявана от малък импровизиран оркестър. След като „направиха главите“, важните гости се превърнаха в похотливи самци, жадни за млада плът. Ако имаше странични наблюдатели, то те щяха да присъстват на една истинска Валпургиева нощ, но другарят Стамов се беше погрижил да няма такива. Естествено, той се беше погрижил и за дискретността на „артистките и танцьорките“, поканени на коктейла. Той си имаше свои методи за „убеждение“, които все още бяха негова тайна. Директорът на театъра „случайно“ беше зает същата вечер и беше предоставил канцеларията си на другаря Стамов.

         Оркестърът изпълняваше „Танго ноктюрно“ на Йосиф Цанков. Слава беше в обятията на другаря Стамов, който я притискаше силно към себе си. Главата му стигаше едва до  брадичката ù, та той беше отпуснал глава и дясната му буза  лежеше на гърдите ù. Слава чувстваше възбудата му и когато той я покани на много важен интимен разговор в канцеларията на директора, момичето беше напълно наясно, че от този момент тя щеше да бъде под неговото могъщо покровителство. Всичко зависеше от нея. Явно той не беше случаен. След двучасов „важен интимен разговор“, двамата тръгнаха към улица Оборище, където другарят Кирчо Стамов разполагаше с  четиристаен апартамент, бивша собственост на Генералния директор на бившето  Акционерно Дружество  „Балкан“, който беше изпратен на излет в едно Шуменско село, заедно със  семейството си.

         Славка започваше нов живот в едно ново общество. Какви изненади криеше то и как щеше да го приеме българският народ? Имаше много въпроси, отговорите на които  бяха навярно пълни  с изненади.

… И утре е ден, би казала Скарлет О‘Хара, за това ще мисля утре.

         Такива мисли вълнуваха и  „звездата“  Слава в момента, когато прекрачваше прага на бившата богаташка къща.