Глава тридесет и втора
Остър звук на сирена цепеше въздуха в тази “тиха свята нощ”. Линейката летеше по заснежените булеварди на Париж, на път към най-близката болница. Оставаха само няколкостотин метра, но състоянието на ранения беше повече от критично. Беше загубил много кръв. В 11 часа вечерта, навръх Коледа, пътищата бяха безлюдни. Шофьорът на снегорина беше в тежко състояние и не можеше да съобщи за катастрофата, а Симон беше изпаднал в пълно безсъзнание. Лежеше на пътя с лице, покрито с кръв, и изпочупени крака и ръце. Не даваше никакъв признак за живот. От другата страна на шосето, напреко на пътя беше застанал снегоринът с все още работещ двигател. Шофьорът лежеше в кабината безпомощен и също чакаше помощ. При удара вратата на кабината се беше отворила и радиотелефонът, лежащ на седалката до него, беше изхвръкнал и паднал на пътя. От удара се беше самовключил и се чуваше гласът на диспечера. Естествено нямаше кой да му отговори.
Двадесетина минути след удара семейство от съседното село, на път за града, забеляза случилото се и съобщи на Бърза помощ от първия телефон по пътя, давайки координатите на катастрофата. Линейката пристигна от селото след броени минути и преценявайки състоянието на шофьора на леката кола, го взе незабавно и с пълна газ полетя към болница “Питие-Салпетриер”*. Фелдшерът на “бърза помощ” и лекарят поставиха Симеон на система и едва тогава се обадиха в диспечерския пункт за втора линейка на местопроизшествието. Шофьорът на снегорина беше в стабилно състояние, макар и със счупвания по краката. Неговият живот не беше в опасност, докато мъжът от ситроена можеше и да не издържи до болницата. Беше загубил много кръв.
Линейката още не беше напълно спряла и санитарите и две медицински сестри сваляха ранения от нея. В операционната екипът чакаше в пълна готовност. Когато д-р Пелетие погледна пострадалия след първичната обработка на раните, единственият въпрос, който си зададе, беше “от коя операция да започнем”? Главата беше обект на първата. Имаше счупване на черепа в областта на челото над дясното око.
Операцията беше току-що започнала и към екипа се включи професор Жак Дидие, главният неврохирург на болницата. Бяха го извикали по спешност и той, верен на дълга си, беше напуснал Коледната вечеря, за да се опита да спаси един живот.
Бяха изминали два часа от операцията, когато уредите, показващи дейността на сърцето, замигаха тревожно и слаб, но остър звук сигнализира за изпадането на пациента в клинична смърт.
Сред екипа настана малка паника, но само с един поглед професор Дидие върна спокойствието и дисциплината на операционната маса. Критичната ситуация беше овладяна бързо, сърдечната дейност влезе в нормален ритъм и операцията продължи. След още два часа и половина главата на Симеон беше бинтована напълно. Само две тесни цепки показваха къде са очите на пострадалия. Допълнителна доза наркоза беше необходима, за да си свършат работата и ортопедите. Откритата фрактура на тибията на левия крак създаде много проблеми, решени блестящо от д-р Бонавантюр. Ръцете бяха бинтовани с шини и оставени за допълнителна хирургическа намеса. Беше Коледа сутринта, 6 часа и 38 минути, когато пострадалият пациент беше оставен на системи в интензивното отделение на известната парижка болница. Никой от близките му не беше уведомен.
Мария го чакаше до полунощ, след което ядосана извика такси и потегли към дома на бившата си съквартирантка. Закле се никога повече да не погледне мъжа, когото обичаше, и който не беше удържал на думата си. Нямаше да му прости. Графиня Мари-Клер де Монморанси научи за катастрофата едва на 25 декември, в 8 часа и 36 минути сутринта, в новините по телевизионния канал “Антен 2” и реши да го посети след традиционния Коледен обяд у братовчед си Арман.
Мария, потънала в сълзи, проклинаше моментната си слабост, когато се съгласи да живее с мъж женен с три деца. Приятелката ù се мъчеше да я утеши, но напразно.
На 26 декември, когато самоличността на пострадалите в катастрофа бяха изяснени, в някои парижки вестници излезе кратко съобщение за случилото се през “тихата свята нощ”.
Мария седеше в топлия вагон на метрото на път за центъра, когато погледът ù падна на малкото каре във вестника на пътуващия до нея мъж. Проточи шия, за да се увери, че става въпрос за Симеон, обърна се към съседа си, грабна вестника от ръцете му, прочете няколко пъти съобщението, захвърли вестника върху колената на изумения мъж и още на първата спирка изхвърча от вагона. Изкачи на един дъх ескалатора и стълбите и се хвърли в първото такси, попаднало в полезрението ù, като със сетни сили успя да каже “болница “Питие” и раменете ù се затресоха от ридания.
Тази болница имаше вековна история. Една барутна фабрика се превръща в най-големия приют в Европа за бездомници, проститутки и криминално проявени лица, главно жени. Заслугата е отново на Краля Слънце-Людвик ХIV. Има десет хиляди места в приюта и триста в затвора. Намира се в сърцето на френската столица и представлява огромен комплекс от сгради в стила на епохата. В края на 19-ти век, около Заговезни, тук се провеждат прочутите балове на “лудите” и балът на “децата епилептици”. Тези своеобразни балове са посещавани от представители на елита, както и такива на медиите, които ги отразяват. В началото на 20-и век на съседен участък е построена болницата “Питие” (Милост), а през 1964 год. двете институции се обединяват като Здравен комплекс.На информацията работеха три млади жени. Наоколо цареше тишина и спокойствие. Мраморните подове лъщяха от чистота, сякаш току-що ги бяха мили с вода и сапун.
Мария, отчаяна и обляна в сълзи, се добра до информацията. Симеон беше все още в интензивното и състоянието му беше критично. През нощта два пъти беше изпадал в кома, но бързо беше излязъл. Организмът му се бореше отчаяно с кръвозагубата, подпомогнат от кръвопреливането и системите. В момента състоянието му беше стабилно, но опасността не беше преминала.
Желанието на Мария да го види беше отхвърлено категорично. Достъп до стаята имаха само професор Жак Дидие, доктор Пелетие, дежурната сестра и един санитар. Посещения не се предвиждаха в близките дни. Даже Графинята, като негова съпруга, не беше допусната. Мария се беше представила като негова близка роднина, но отказът си беше отказ. Мария седна в едно кресло, близо до вратата на интензивното отделение и зачака. Какво чакаше и тя самата не знаеше. Просто чакаше. Надяваше се да получи някаква информация от дежурната сестра, но безуспешно.
Часовете се нижеха бавно и монотонно. Наоколо нямаше движение, сякаш даже въздухът беше застинал от мъка. Мария беше прекарала тук почти едно денонощие. Дежурната сестра се беше опитала да я посъветва да отиде да си почине у дома, но Мария упорито отказваше да се отдалечи даже на десет метра от вратата, зад която Симеон се бореше със смъртта. Само два пъти слезе до кафетерията, за да си вземе по едно голямо кафе и малка бутилка минерална вода. Не можеше да преглътне и най-малкия залък храна. Подремваше за малко в креслото и скачаше като ужилена при най-малкото движение наоколо.
Беше дошла в болницата на 26 декември около обяд. Загубила беше всякакво понятие за време и ако не беше светлинното табло над информацията, нямаше да знае, че бяха изминали повече от 48 часа от момента на прекрачването на прага на болницата. Тя, която толкова държеше на външния си вид, от три дни не беше сменяла дрехи, не беше взимала душ. От време на време ходеше да си наплиска лицето, по-скоро за освежаване, отколкото като хигиена, и пак сядаше в креслото в очакване на новини. През всичките тези 48 часа Графинята не беше се появила в болницата. Навярно се информираше по телефона за състоянието му или очакваше позвъняване от самата болница.
На третия ден, след сутрешната визитация, трогнат от нейната упоритост и загриженост за болния, при нея дойде самият д-р Пелетие. Седна до Мария, взе ръцете ù в своите и каза:
- Мадам, виждам Вашата всеотдайност и загриженост за моя пациент. Възхищавам Ви се и искам лично да Ви донеса хубавата вест. Симон ще живее, той победи смъртта и навярно Вие имате дял за неговото оцеляване. Вашата близост, Вашата грижа за неговото здраве вероятно са му вдъхнали сили. А сега идете да си починете спокойна за живота на любимото Ви същество. Само една майка би могла да изпитва такава любов към детето си. Д-р Пелетие се усмихна и продължи: и понеже Вие не сте му майка, само бих могъл да му завиждам, че има човек, който е способен да изпитва такива силни чувства към него.
И лекарят стана и бавно тръгна към кабинета си, след като ù целуна ръка и ù пожела приятна почивка. Най-после Мария можеше да си отдъхне. Действително имаше нужда от един топъл душ и дълга почивка. Сега, когато напрежението и страхът бяха изчезнали, изведнъж се почувства изтощена, без капка сили. Продължаваше да седи в креслото, където беше прекарала два дена и две нощи. Пред очите ù се мержелееха странни фигури, забързани нанякъде. Нейде звънеше телефон. Мария се стресна, набра сили и стана. Излезе от болницата и приседна на пейката, засипана със сняг. Огромният болничен парк беше зарит в снега и само по почистените алеи се движеха сестри в бели манти и касинки, наметнати с палтата си, когато се придвижваха от един корпус до друг.
Едва през третата нощ сърдечната дейност беше влязла в ритъм и дишането му се беше нормализирало. Когато на сутринта Симеон отвори очи, първото нещо, което видя, бяха едни огромни черни очи на фона на мургаво почти черно, нежно, скулесто лице. Беше млада жена. Тя се беше надвесила над него и с интерес и внимание следеше неговите реакции, причинени от светлината, която успяваше да се промъкне през завесите на болничната стая. Цялата му глава беше бинтована, на врата имаше широка “яка”, която поддържаше главата му неподвижна. Можеше да движи само очите си и то в малък периметър. “Яката не му позволяваше да върти главата си наляво и надясно. Не чувстваше нито ръцете си, нито краката. Лежеше като труп, но труп, който започваше да се опитва да мисли. Мъчеше се да си спомни какво се беше случило, за да бъде тук и в това състояние. Мисълта му беше замъглена и твърде забавена. Какъв беше последният му спомен? Оттам трябваше да тръгне, за да се ориентира. Мария!! Ето, вече си спомни за нея. Защо вместо нея, до него се беше оказала тази абаносова красавица? Щом като може да оцени красотата на черното момиче, значи очите му не бяха пострадали. Виждаше добре. Тя си отвори устата и каза нещо. Звуковете, които издаде момичето, му бяха познати. Питаше го как се чувства. Чу го. Слухът му също беше оцелял. Това също беше важно за един певец. Да, той беше певец, оперен певец. Но като че ли това беше много отдавна, някъде в далечното минало. Но Мария не беше минало. Неотдавна бяха заедно в един голям апартамент. Макар и много бавно, картините от миналото постепенно придобиваха ясни форми, ситуираше ги в пространството и времето и те се превръщаха в реални събития. Бялата дреха на черното момиче внезапно обви мисълта му и всичко около него потъна в някаква студена белота. Потрепери от допира с хладната бяла материя. Дали не беше лед? Или се беше отворила вратата на хладилника? Не, това бялото около него беше сняг. Да, сега си спомняше доста ясно, той пътуваше, а около него всичко беше бяло, много бяло. Някаква бяла пелена покриваше всички предмети и те губеха ясните си очертания. Той се движеше сред това бяло поле. Бързаше да отиде някъде, където го чакаха. Мария, тя го чакаше, беше закъснял и затова бързаше. И после всичко стана червено и всичко изчезна от паметта му. Но си спомняше много добре, че преди червената мъгла да покрие съзнанието му, се чу страхотен шум от сблъсъка на две огромни метални тела. Сякаш се взриви бомба и заглуши музиката, която слушаше. След това настъпи тишина. Нямаше нито музика, нито викове. Всичко потъна в тишината, която внезапно се беше настанила в съзнанието му, или по-точно в безсъзнанието му.
Момичето взе нещо от масичката и сноп ярка светлина прониза очите му. Заслепен от нея, Симеон инстинктивно затвори очи. Светлината го дразнеше. Момичето загаси фенерчето и се усмихна. Беше доволна.
- Как си? – каза тя, продължавайки да му се усмихва. Гласът ù звънтеше като камбанка и проникваше дълбоко в него. Симеон затвори очи и пак ги отвори. Навярно искаше да каже “добре съм”. Момичето взе малка пипетка пълна с вода и капна няколко капки в устата му, която едва се виждаше под превръзките. Стана му хубаво. Пак затвори и бързо отвори очите си.
- Още ли искаш? Клепачите се спуснаха надолу и пак се отвориха. Момичето капна още няколко капки между устните му. Една остана на долната му устна и той я обра с езика си.
- Засега стига толкова, докторът ще се кара - каза тя със спокоен глас и седна на стола си до него.
Мария отново нахлу в мисълта му. Защо тя не беше с него, когато пътуваше сред онова бяло поле? Ако тя беше с него, той нямаше да бърза и вероятно нямаше да се случи това, което беше станало. Но какво точно беше станало, той все още не знаеше. Искаше да попита момичето, което вероятно беше в течение, но как да я попита? Щеше ли да може да говори? Изведнъж тази мисъл прониза съзнанието му. Трябваше да опита. Отвори уста и се опита да издаде някакъв звук. След като чуваше нейния глас, значи щеше да чуе и собствения, ако беше способен да говори.
- Къде съм? Макар и много тих, Симеон чу гласа си и вътрешно се успокои. Можеше да говори.
- В болницата. Много ни изплашихте, но опасността мина. Ще се оправите бързо.
И отново лъчезарна усмивка грейна на лицето на смуглото момиче.
След седмица Мария, която всеки ден идваше да го посети, го видя в коридора, придружен от Мерлин, черната перла, която се грижеше за него. Симеон правеше първите си крачки с помощта на проходилка. Сантиметър по сантиметър напредваше по коридора на болницата, забил поглед в блестящия под. Облегнат с двете си бинтовани ръце на проходилката и с помощта на момичето, Симеон се учеше отново да ходи. Когато почувства преградата на пътя си, той вдигна глава и видя Мария. Очите му засияха, вдигна едната си ръка от уреда, но залитна. Мерлин го хвана и се усмихна, поклащайки глава.
- Няма търпение да Ви прегърне, Мария. Но за съжаление ще трябва да почака още седмица-две. Днес ходим за пръв път.
Симеон остана в болницата шест седмици, като последните три прекара в рехабилитационния център, където почти напълно се възстанови.
За щастие, от силния удар предното стъкло на колата беше изхвръкнало заедно с него, без да се счупи и Симеон нямаше никакви срезни рани по лицето. Фрактурата на лявата ръка също не беше голяма и възстановителните процеси протичаха сравнително бързо за състоянието, в което беше докаран в болницата.
За Великден Симеон отказа да участва на празничния обяд в замъка Монморанси и с Мария заминаха за Монако, където той беше поканен да пее на тържествен концерт в двореца на Принц Рение.
Мария и Симеон се появяваха заедно почти навсякъде като двойка. Връзката им ставаше все по-явна и почти официална. Имаше моменти, когато и двамата, особено Симеон, забравяха за съществуванието на Мари-Клер и четирите деца, на които Симеон беше баща. Графинята също не се притесняваше особено от тяхната връзка, но винаги, когато искаше да роди още едно дете, Симеон трябваше да бъде на разположение. Така че физическата им връзка все още съществуваше, макар и само с цел осеменяване, което пък дразнеше Мария, която би искала Симеон да ù принадлежи напълно.
Марк-Филип, първородният син на Графиня Мари-Клер де Монморанси и българина Симеон Гогов, познат във Франция като оперен певец на име Симон Гоген, неотдавна беше навършил шестата си година. Заедно с двете си сестрички и малкото си братче Жан-Пиер, последната издънка на графовете Монморанси, живееха във фамилното имение и водеха истински живот на аристократи. Лакеи и гувернантки, Мажордом и дойки, обеди и вечери по вековни ритуали, всичко това от първия ден на раждането им. Баща си виждаха все по-рядко и по-рядко, докато между децата и Симеон настъпи мълчалив хлад и непреодолима дистанция. Изключение правеше само Мари-Луиз, която щом баща ù се появеше в замъка, се залепваше за него и не се отделяше за нищо на света. Нито майка ù, нито брат ù и сестра ù, нито пък играчки или забавления можеха да я отделят от Симеон макар и за минута. Тя го следваше по петите или сядаше в скута му и не мърдаше от мястото си, нито пък го отстъпваше на някое друго дете.
Мари-Луиз го обожаваше и често пъти това ставаше причина за нарушаване на установените порядки за хранене или за лягане. Нищо и никой не беше способен да я накара да се отдели дори за минута от любимия татко. Тя се обръщаше към него по име и за най-голям ужас на семейството гордо заявяваше, че като порасне, ще се ожени за него. Както по характер, така и по темперамент тя приличаше на него. С дългите черни коси, матовия тен и огромните черни очи, Мари-Луиз беше една малка Дафинка.
Свободолюбивият ù дух, нежеланието да се подчинява на каквито и да е правила, неспазването на етикет и дисциплина, я превръщаха в момичето от табора, свикнала на свободния волен живот на циганите.
Мари-Клер изискваше от нея покорност и подчинение, но се сблъскваше с необуздания характер на това дете, готово да понесе всякакви наказания, но да не отстъпи от желанията си. Гувернантките отказваха да се занимават с нея, Мари-Луиз не искаше да учи. Единственото ù желание беше да се занимава с музика и да пее. Имаше красив глас, пееше изразително и учителят по музика беше във възторг от таланта на детето. На три годинки свиреше на цигулка с чувство и изпълняваше безпогрешно къси, но сложни музикални откъси.
Вечерята беше приключила. Децата си бяха легнали. Седнали в градинската беседка, Мари-Клер искаше да проведе сериозен разговор със Симон, но малката Мари-Луиз пречеше. За пореден път отказваше да си легне, докато татко ù е тук. Наложи се Симеон да си тръгне и след половин час да се върне за “важния разговор”, както Графинята беше определила темата, свързана с бъдещето на децата.
Когато Симеон се появи в беседката, на масата беше сервирана бутилка уиски, няколко кристални купички с ядки. Графинята, както всяка вечер преди да се оттегли в покоите си, пиеше зелен чай с мента. Симеон си наля два пръста уиски, пусна две кубчета лед в кехлибарената течност, отпи голяма глътка и вдигна очи към Мари-Клер.
- Мили, искам да поговорим за бъдещето на децата ни. Гласът издаваше голямото ù вълнение, както и известно неудобство да започне този разговор.
- Както знаеш, моят род няма други наследници, освен моите деца. Нашите деца, побърза да се поправи Мари-Клер, но гафът беше сторен.
- Нито едно от тях не може да наследи благородническата титла, поради неаристиократичния произход на баща им. Следователно родът на Графовете Монморанси свършва с мен. Ще бъде жалко една многовековна аристократична фамилия, свързана с историята на Франция, да изчезне завинаги.
Симеон не разбираше с какво може той да помогне за спасяването на графската титла. Гледаше я с интерес и учудване. Дали пък нямаше да му предложат да се покръсти и да го ръкоположат за рицар. Стана му смешно и беше готов да прихне в смях, но се въздържа. Щеше да изчака продължението на приказката.
- Знам, че предложението ми ще те шокира силно, но те уверявам, че не бих поставила така въпроса, ако имаше и най-малката възможност това да се реши по друг начин.
- И какъв е този единствен начин - попита Симеон, натъртвайки силно на думата “единствен”. - Казвай направо.
- Мили, моля те да не реагираш импулсивно, преди да помислиш. Знам, че ще е трудно да го приемеш, но за доброто на нашите деца трябва да направим тази жертва.
И отново тежка пауза увисна във въздуха. Явно Мари-Клер нямаше достатъчно смелост да изрази до край мисълта си. Симеон беше започнал явно да нервничи.
- Казвай бързо какво си намислила, нямам нерви да си играем на гатанки и “аристократични” празнодумия.
Тонът му беше станал остър като бръснач и всеки миг можеше да избухне. Макар и много, много рядко, Графинята беше се сблъсквала с неговия гняв и имаше представа какви могат да бъдат последствията.
- Симон, разбери ме, много ми е трудно да го кажа. Знам, че ще те заболи, но нямам друг изход. Марк-Филип трябва да бъде осиновен от човек с аристократичен произход.
Симеон онемя. Искаха той да се откаже от първородния си син, за да може да се продължи родът на Графовете Монморанси. Не, навярно не беше чул добре или не беше разбрал правилно. Нима искаха той доброволно да се откаже от сина си? Мрачен, недоумяващ, настръхнал, със сърце, свито на възел, Симеон нямаше сили даже да изригне в справедлив гняв. Вдигна чашата уиски и я изпразни до дъно. Взе бутилката и си наля голяма доза и без лед я изпи до дъно. Ръцете му трепереха, а в очите му, черни като въглени, проблясваха мълнии.
- Симон, моля те, мили, това ще бъде само формално, ти си негов баща и винаги ще си останеш такъв. Никой не може да ти го отнеме.
Симеон стана от плетеното кресло, безмълвен впери поглед в съпругата си. Ако с поглед можеше да се убие човек, Графинята беше вече мъртва. Взе от масата ключовете, обърна се и тръгна към мястото, където беше паркирана новата му кола, без да издаде звук. След броени секунди по главната алея на парка се чу летящият старт на Мерцедеса, изпод гумите на която полетяха камъчета и асфалт.
*Питие- милост; Салпетриер- фабрика за селитра, барутна фабрика.
© Крикор Асланян Todos los derechos reservados