Софийска сага 

       Глава четиридесет и втора

Мария роди сина си след 26 часа родилни мъки. Лекарите предлагаха оперативна намеса, но упоритата сръбкиня категорично отказа. Искаше да го роди без намеса и в края на краищата успя. Лекарите бяха впечатлени от силата и упоритостта ù. Някои се възхищаваха, други смятаха, че е глупаво да се изтърпят толкова силни болки. Но... както казват, човек се ражда в болка и умира в болка. Между тези две болки животът на Човека е Любов, което също е болка, макар и друг вид.

Кръстиха го Евгени. Беше здраво, яко момче с тегло 4,185 грама и ръст 58 см. Беше шампион на деня от новородените в клиниката "Де Винси" на улица Пармантие. Симеон беше горд и безумно щастлив със седмото си дете. Никога до сега не беше така силно почувствал бащинството, никога не беше присъствал на раждането на детето си. За него това беше едно ново, неповторимо изживяване, което нямаше да забрави скоро. Когато административната сестра го попита за името на детето, Симеон с особена гордост издекламира трите му имена- Евгени Симеонов Гогов. Мария ликуваше. Забрави всички мъки и болките при раждането. Техният син щеше да расте като всички други деца. Щеше да има майка и баща, чието име щеше да носи до края на живота си. Погледът, насочен към  щастливия баща, беше изпълнен с любов и признателност. Засега Симеон не беше говорил за условията на споразумението, някои от които навярно щяха да огорчат Мария. В момента тя беше щастлива и това беше най-важното. Симеон не се отдели от нея през цялото време на престоя им в клиниката. Ден и нощ бдеше над нея, тя не пускаше ръката му даже когато сънят я отнасяше далеч от него. А малкият Евгени спеше в съседната малка стаичка, свързана непосредствено с тази на майка му. Делеше ги една тънка преграда с огромен остъклен прозорец. От високоговорителя, монтиран до главата на Мария, тя можеше да чува дишането му и най-малките звуци, които издаваше бебето ù.

Събота, на 21 декември, тримата напуснаха клиниката и малкият Евгени влезе в дома на родителите си. Стаята за гости беше преоборудвана след основно почистване и подновяване на тапети, мокет и мебели. Кръстницата беше поела всички разходи по ремонта и обзавеждането на детската стая. Това беше жест на Мари-Клер, за който Мария все още не знаеше.

Първата Коледа в живота на Мария и Симеон със сина им беше двоен празник. Не можеха да се нарадват на малкия, който спеше часове наред, събуждаше се, за да го нахрани майка му, и отново заспиваше. Беше кротко бебе, не плачеше и не безпокоеше родителите си. Симеон донесе малка елхичка и играчки. Беше купил гирлянди и свещички. Под строгия ококорен поглед на малкия майка му и баща му украсиха елхичката и под нея се появиха няколко луксозно опаковани  кутии. Вечерта щяха да си разменят подаръци по случай най-голямия християнски празник Рождество Христово. Мария се беше постарала да сложи на масата традиционните ястия, които сърби и българи задължително имат на Бъдни вечер. Отвориха бутилка хубаво червено вино и пиха за здравете на малкия Евгени и за тяхното семейно щастие. 

Симеон нищо не беше казал на Мария нито за споразумението, нито за тежкото финансово положение, което ги очакваше в близките седмици и месеци. Отсъствието си вечерите около Нова година той обясни с молбата на Лара да им помогне поради заболяване на един от певците на руски романси. 

Посрещнаха Новата 1987 година още в 9 часа вечерта, след което Симеон тръгна за “Разпутин”, имаше участие веднага след полунощ.

Театрите възобновиха спектаклите на 5 януари. Симеон беше крайно притеснен. Чудеше се как да каже на Мария действителната ситуация, в която се намираха. Особено се страхуваше от реакцията ù, като научеше някои от условията на споразумението. Боеше се да не се наруши мирът, който от известно време цареше в дома им. Опасността беше голяма, а Симеон не беше голям дипломат, но не можеше и да я лъже. 

Седяха в салона на чашка турско кафе. Мария не признаваше нито  шварц кафето на французите, нито еспресото на италианците. Симон се осмели и започна с уволнението на директора на театъра, оставката на главния режисьор. И след кратка пауза - за собственото си уволнение.  Мария го слушаше спокойно и се опита да го успокои, казвайки, че такива неща във Франция не са рядкост и не трябва да се притеснява. Все някакси ще се оправят. Седна до него на дивана, сложи главата си на гърдите му и вдигна устните си към неговите. С този жест Мария изразяваше не само любовта си, но и голямото доверие, което му гласуваше. Колкото по-мила и по-нежна беше Мария, толкова  повече Симеон се страхуваше да ù каже за условията на споразумението. Но нямаше право повече да мълчи. Започна с рентата, която Мари-Клер щеше да внася ежемесечно за образованието на детето им. Мария учудено го изгледа. Погледът ù казваше “прекалено е хубаво, за да е вярно”, навярно имаше подводен камък, който се показа, когато той спомена за забраната тяхното дете да учи в училище, посещавано от едно от децата на графинята. Мария беше възмутена, но не избухна. Истински тропически ураган връхлетя при споменаването на клаузата за развод. Симеон нямаше право да иска такъв до края на живота си. Тук Мария бурно изрази възмущението си чрез всички възможни сръбски ругатни. Това ù отне повече от двадесет минути, след което рухна, обляна в сълзи. Вдигна се след десет минути, посиняла от рев и ярост. “Ще я удуша със собствените си ръце”, и тръшна врата на спалнята след себе си. Евгени се събуди от трясъка и заплака. Детето се беше стреснало в съня си. Същата вечер Симеон спа на дивана в салона, завит с едно одеало.

Утрото се беше промъкнало през заскрежените прозорци на апартамента. Беше тихо като в черква. Никакъв звук, никакво движение. Чуваше се единствено тиктакането на стенния часовник. Симеон се събуди със силно главоболие. Сякаш бяха валирали главата му с каменни валяци. Не помнеше такава болка от самото си раждане. Даже когато катастрофира, болката беше по-търпима. Стана, отиде в  банята, отвори аптечката и глътна две хапчета. В кухнята включи газта и сложи джезвето. Имаше нужда от едно силно кафе. Водата кипна след броени секунди, Симеон сложи две препълнени лъжички фино смляно кафе и лъжичка захар. Кафето кипна бързо. Симеон го наля в старото малко филджанче, което беше случайно намерил един ден, скитайки из “марше о пюс”, известния битпазар на Париж. Седна в кухнята и започна да сърба горещото кафе. Спомни си детството и дядо Димитър, който казваше, че вкусът на кафето зависи много от силата на сърбането.  Колко отдавна беше това. Сякаш в някакъв друг живот - живот, изпълнен с мили хора, с глад и мизерия, живот - далечен и почти чужд, но предизвикващ особени трепети в гърдите му. Какво ли не би дал, за да седи в онази съборетина на булевард  “Христо Ботев” вместо в този луксозен  апартамен, намиращ се в  сърцето на  един от най-престижните парижки квартали. Но пътят към родния му дом беше затворен завинаги. За България той беше предател, родоотстъпник, изменник на Родината. Бяха го осъдили. Нямаше право да пие софийска вода, беше му забранено да отиде на Витоша и да се провикне от Копитото. Бяха го обявили за престъпник. Даже не бяха го попитали защо остана в тази чужда страна.  Явно това не ги интересуваше. За първи път от толкова години мисълта за родния град, за дома, където беше израснал, го спохождаше с такава сила. Как би искал да седне на счупената пейка сред вехториите на баща си, да се разходи покрай реката, където лятно време ходеше с децата от махалата да се къпят, да отиде на пазара и да открадне от някой шоп морковче или малка гулия. Ей така, заради самата идея. Носталгия или остаряване? А може би и двете, си каза Симеон, знаейки, че това беше невъзможно. Там го чакаха, за да го вкарат в затвора, въпреки че не беше крал, не беше убивал, не беше измамник, нито пък беше изнасилил някое момиче.  Напротив, него бяха ограбили, него бяха изнасилили, бяха го измамили, обещавайки му “светло бъдеще”, което той не видя даже в сънищата си.

В апартамента беше тихо, сякаш нямаше никого. Симеон отиде на пръсти до стаята на сина си, тихичко отвори вратата. Евгени спеше, вдигнал ръчичките си от двете страни на главата си. Симеон затвори вратата на детската стая и се върна в кухнята. Направи още две кафета, постави ги на един поднос и се запъти към спалнята. Отвори бавно вратата, за да не събуди Мария. Леглото беше празно. За малко щеше да изпусне подноса. Нима си беше отишла, без да му каже? Беше изоставила сина си? Не, Симеон не можеше да допусне това. Изпаднал в паника, той не знаеше какво да предприеме. Тичаше от единия край на апартамента до другия, кършеше ръце, а в главата му нахлуваха най-черни мисли. Ами детето?  Симеон имаше чувството, че ще обезумее, обуваше се, за да тръгне да я търси, събуваше се при мисълта, че детето е само в къщи, отваряше за не знам кой път вратата на спалнята, но Мария все още я нямаше. Отиваше до телефона, вдигаше слушалката, но не знаеше на кого да звъни. Отчаян, той седна на дивана, където беше прекарал нощта, взе главата си между двете си ръце и заплака. За първи път в живота си Симеон плачеше. Сълзите му течаха по брадясалото му лице и мокреха тениската, с която беше спал.  Почувства някаква ръка на косите си, но не смееше да вдигне глава.

- Добро утро - чу гласа на Мария и едва тогава се осмели да вдигне глава. Пред него стоеше усмихната и зачервена любимата му жена, облякла хавлията с цвят на чайна роза, с мокри коси и искрящи очи. Току що беше излязла изпод душа. Симеон си отдъхна, усмихна се, стана и я взе в обятията си.

- Кафето е готово - каза той. И устните му френетично целуваха гарваново черните ù коси.

Симеон обикаляше театри и клубове, ресторанти и кабарета, но работа никъде не му предлагаха. Бяха започнали да пестят, да се лишават от неща, които до скоро смятаха за абсолютно необходими. Лишаваха се  даже от любимите си сирена, които купуваха в магазина на улица Амстердам 8. Там продаваха над 400 вида сирена. Два пъти седмично Симеон пееше в кабарето. Лара не го изостави. Помагаше му според своите възможности, които бяха доста намалели. Новите собственици бяха руски новобогаташи, за които престижът идваше след парите. Те чувстваха, че много от клиентите идваха благодарение на Лара, и не смееха да я отстранят от ръководството на “Разпутин”, но с всеки изминат ден ограничаваха пълномощията ù. Бяха докарали от Русия млади и нагли девици с огромно самочувствие и малко култура, които се налагаха повече със задните си части, отколкото със знания и умения в шоубизнеса. Публиката на кабарето също се променяше.  Изчезнаха имената на аристократи и знаменитости, вече тук не можеше да срещнете звездите на френското и американско кино. Те бяха отстъпили местата си на нагли и корумпирани богаташи, които си палеха пурите със стодоларови банкноти, но все още не се бяха научили как се държи  хаванска пура.

Дните си заминаваха един след друг, времето течеше с постоянната си скорост, сезоните се следваха един след  друг, докато отново дойде зимата и с това първият рожден ден на Евгени. Два дни преди това телефонът,  свикнал напоследък  повече да мълчи, звънна рано сутринта. Беше графинята. “ Ще отпразнуваме рождения ден на моя кръщелник в замъка, за да присъстват и децата ми" - каза тя. Било зима и се страхувала децата да не настинат в апартамента. Щяла да изпрати шофьора да ги вземе в 4 часа след обяд на 17-и и да ги върне в Париж в 7 часа. “De cinq  à sept”, каза тя и затвори телефона. Симеон беше радостен, че на телефона се оказа той, а не Мария, която със сигурност нямаше да е щастлива, че някой друг се разпорежда с първия рожден ден на сина ù. Тя щеше да изпрати шофьора, което спестяваше отиването със собствената му кола. Напоследък Симеон рядко я ползваше, поради силно намалелите финансови възможности. Правеше икономии от бензин, който в последно време беше поскъпнал неимоверно много.

Шофьорът на графинята  позвъни отдолу точно в 16 часа. Опакован като светло синьо денкче, Евгени лежеше на ръцете на татко си. Качиха се на колата и тръгнаха. За Мария това беше  “пътят на Голготата”, но в момента не можеше да предприеме нищо. Силата беше на страната на противника. Скоро щеше да настъпи и нейният час. Можеше  да изчака.

В замъка ги посрещнаха, както се посрещат бедни роднини. С вежливо снизхождение и фалшиви усмивки. Само децата се зарадваха искрено на баща си, особенно Мари-Луиз, която нито за секунда не се отделяше от него. Още като го видя, се хвърли към него, викайки “обичам те, татко” на чист български език. Някой я беше научил. Това накара не само Симон, но и Мария да се просълзят. Но в бъдеще, когато Евгени пораснеше и започнеше да разбира значението на думите, никой нямаше да има пораво да го нарича татко в негово присъствие. Но засега той не разбираше.

Поднесоха чай, кафе, плодови сокове за децата и торта на два етажа с една свещичка, която беше духната колективно от децата.  Всяко дете поднесе малък подарък на бебето, но само Мари-Луиз го целуна. Кръстницата подаде плик на Мария с пожелания за здраве. Мария го взе и моментално постави в ръцете на  Симеон. Не искаше да се допира до тези пари. Нямаше съмнение, че в плика имаше или чек, или пари.  Точно в 7 часа влезе мажордома и обяви, че колата чака пред входа. Беше “деликатна“ покана, отправена към гостите, че визитата е приключила. В Мария бушуваше цялата кръв на сръбските войводи, бродили някога из планините, за да отмъщават на турските главорези.  Студена като айсберг, тя леко наведе глава пред Графинята, но не ù подаде ръка за довиждане. До Париж в колата цареше мъртва  тишина. Даже малкият рожденик, сякаш схващайки сериозността на ситуацията, дремеше в скута на майка си.

След Нова година Симеон отново тръгна по кабарета и театри, но никъде не се появи и най-малка надежда. Даже опита в стриптиз баровете на  площад Пигал. Търсеше каквото и да е само и само да осигури малко доход за семейството си. Той вече знаеше, че това е неговото истинско семейство, където е обичан, уважаван и където е нужен. 

Цяла сутрин беше обикалял из Монмартър, беше надничал и в най-долнопробните барове и кабарета за бедни туристи от социалистическите страни, Беше чул и българска реч. Малка групичка от 5-6 човека високо обсъждаха как да използват малкото пари, с които разполагаха. Мъжете искаха да опитат от “забавленията” на Пигал, а жените се бяха насочили към евтините магазини  в квартала. Симеон ги отмина с тъга. Стана му мъчно за тези бедни хорица, които вероятно не бяха случайни в страната си, но тук цепеха центовете не на две, а на четири или шест, ако беше възможно. Имаха вид на интелигентни хора.

Отчаян от напразното скитане, премръзнал и изморен, Симеон влезе в първото кафене, което предлагаше кафе и сандвич само за пет франка.

Барчето беше пълно, потънало в пушеци и миризма на нискокачествено кафе. Симеон седна на бара, поръча си сандвич и кафе за пет франка. Барманът набързо отряза парче багета, сложи две-три резена  от някакъв конски салам, листенце къдрава салата  и малко горчица и сандвичът беше готов. Наля от каната кафе и ги постави пред клиента.  Симеон беше гладен и набързо заръфа сандвича. Хлябът не беше пресен и се огъваше между зъбите му като гумена лента. Добре, че имаше здрави зъби и набързо се справи с него. Кафето дойде като десерт. До него мъж на около петдесетте ближеше чаша с бяла течност с дъх на анасон. Вероятно беше “Рикар” или “Перно”. Мъжът забеляза с каква бързина съседът му беше глътнал сандвича, усмихна се и каза:

- Изглежда бяхте много гладен, господине? Не сте имали време да обядвате. Много ли сте зает? - Явно беше приказлив и търсеше събеседник.

- Да, не бях обядвал, но не от заетост, а от търсене на работа.

- Какво работите, драги приятелю? Строителен работник ли сте? Като гледам физиката ви, навярно сте способен на тежка работа.

Симеон се усмихна.

- Не, господине, певец съм. Пеех в “Опера Комик”, но сега съм без работа.

- Певец? В “Опера Комик”... та вие сте значи голям талант. Там не взимат кой да е. Познавам занаята. Трийсе години се занимавам с това.  Импресарио съм.

Симеон се усмихна тъжно. Като му гледаше външния вид, веднага разбра, че е някой, дето се прави на важен, а в действителност едва ли е влизал някога в опера.

Човекът беше с балтон поне с два размера над неговия, протрит на ръкавите и реверите. Липсваха горните две копчета, а за яката да не говорим, лъщеше като копринена от натрупалата се през годините мазнина. Шапката, която в момента беше върху бара, беше тип “Борсалино” 1940 година.

Не ставаше даже за сводник на долнопробни проститутки, камо ли за импресарио.

Жорж, както се  представи съседът на Симеон, без да обръща внимание на снизходителната му усмивка, бръкна в страничния си джоб, извади малко портмоненце, бръкна в него и подаде на Симеон полусмачкана визитна картичка. Този му благодари, усмихна се на любезния господин, плати си сметката и напусна бара.

Време беше да се прибира, но преди това трябваше да се отбие в кварталния супермаркет и да купи храна за сина си. Мария беше заръчала да не се връща без пюре от моркови и спанак.

Следващите дни бяха изключително студени. Духаше силен северен вятър и температурите паднаха под минус 20 градуса. Сена замръзна и по нея смелчаци се разхождаха с шейни и караха кънки. Симеон не смееше да излиза от къщи заради гласа си. Отскачаше само до фурната, която беше на ъгъла. Хранеха се с консерви и това, което  имаха в хладилника и фризера. Мария използваше присъствието му, за да си върши домашната работа, оставяйки детето на грижите на баща му. Симеон я помоли да зашие и дупката, която се беше появила на джоба на палтото му. Когато Мария изпразни джобовете му, намери визитната картичка на онзи импресарио от монмартърското кафене. На него Мария прочете:

Жорж Клутие

    Импресарио

Следваха адрес, телефон и телекс на офиса му.

Мария прочете на глас визитната картичка и естествено се заинтересува от личноста на този импресарио, чието име тя никога не беше чувала от Симеон. Той прихна да се смее, обяснявайки каква жалка картинка представляваше този самозван импресарио. След което махна с ръка и включи телевизора. Имаше футболеn мач ПСЖ срещу  “Олимпик” от Марсилия.

Мария заряза палтото и взе годишника на “жълтите страници”. В раздела “импресарски агенции и кантори” имаше огромна реклама на Импресарска къща “Клутие & Сие”. Тя беше специализирана в областа на шоубизнеса, музикалните и театрални дейности. Основана 1908 година. Адресът съвпадаше с адреса от визитната картичка. Намираше се на авеню “Осман”. Нямаше съмнение, че Симеон беше попаднал на  някой от тази импресарска къща, а може би и на самия собственик.

Въпреки нежеланието на Симеон да позвъни на г-н Жорж, Мария не го остави на мира, докато той не ù обеща да му звънне тези дни. Само че Мария под “тези дни” разбираше веднага преди да свърши полувремето. По-късно можеше бюрата на фирмата да са затворени, а време за губене нямаше. Симеон, невярващ на късмета си и имайки предвид жалката картинка, която представляваше въпросният Жорж, се съгласи да звънне само и само за да бъде оставен на мира да си догледа мача. 

На позвъняването отговори телефонистка, която го прехвърли на секретарката на г-н Жорж. Тя любезно му обясни, че президентът на фирмата е много зает и не може да разговаря с него. Симеон не можеше даже да обясни кой е той. Секретарката се извини, посъветва го да се обади друг път и в слушалката зазвуча сигнал свободно.  

Симеон вдигна рамене и седна да си догледа мача. Нищо нямаше да излезе от тази работа с господин Жорж. И пред очите му се мержелееше протритият балтон на президента и го напушваше неудържим смях. Смееше се скришом, страхувайки се от езика на Мария.

Въпреки  загубата на  ПСЖ, на следващото утро още в 9,30 Мария го накара да се обади на г-н Жорж, заплашвайки го, че сама ще му се обади или направо ще отиде да го намери. Симеон я познаваше добре и беше сигурен, че е способна да изпълни заканата си. Обади се с нежелание. Този път секретарката беше чувствително по-любезна, навярно беше друга. “За кого да предам”- каза тя и Симеон се стъписа, но веднага съобрази и смело каза: “Симон - актьора от “Опера Комик” с когото г-н Жорж е разговарял преди два дни."

- Как си, приятелю? – позна гласа му Симеон и запелтечи.

- Слушай добре, Симон, сега заминавам за Сан Франциско, колата ме чака долу, нямам никакво време. В събота в 9 часа да си при мен. До скоро! – И затвори телефона.

 Симеон не можеше да дойде на себе си от почуда. Оня парцалив  "чичко" от бара действително беше президент на импресарска къща или някой си правеше майтап с него. 

Мария не го остави на мира, докато той не отиде да се подстриже, да си облече най-хубавия костюм и събота в 8,50  да бъде в офиса на Жорж Клутие. 

Точно в 9 часа секретарката го покани да влезе в кабинета на господин Жорж. Той говореше по телефона и направи знак на Сиемон да седне.  Само след минута разговорът свърши и господин Жорж стана от мястото си, отиде при Симеон и разтърси енергично ръката му.

-Симон, радвам се да те видя тук. Добре, че ми се обади. Имам нужда от твоята помощ.

И  Жорж накратко изложи ситуацията, в която беше попаднал. Опера "Гарние" представя с успех операта “Кармен” вече втора година с два  равностойни състава. Предстои гостуване в Милано и Цюрих. Докато единият състав е на турне тук в опера “Гарние” ще играе другият състав. Изпълнителят на ролята на Ескамильо срочно трябва да се подложи на операция на гласните струни и до края на сезона няма да бъде в състовние да пее.  

- Може ли да разчитаме на теб, приятелю? Спасявай ме. Онзи ден, след като си тръгна от бара, така съжалявах, че не взех телефона ти. Добре си се сетил да ми звъннеш. 

- Тази роля я изпълнявах още първата година от постъпването ми в “Опера Комик”, но от две години не сме я играли. Трябва ми време да си възстановя партиите. И репетиции с този състав. 

- Ти кажи да, останалото остави на мен. Всичко ще бъде направено както трябва. Но искам още сега тук днес да ми кажеш “да”. Симон, моля те, спасявай ме.

Симон не разбираше много добре кой кого спасява, но той  спасяваше със сигурност семейството си. Нима имаше место за колебание? 

- Съгласен съм, Жорж - каза той и веднага се поправи. - Извинявайте, господин Жорж. 

- Моля те, остави настрана господиновците, тук и в цяла Франция всички ме наричат просто Жорж. По-лесно е и за мен, и за хората, с които работя.  - И смеейки, се добави.

- Даже президента Митеран ме нарича Жорж. - И започна да се тресе от смях. - Симон, моля те, остави си координатите на секретарката ми, аз трябва бързо да отида до опера “Гарние”, за да ги успокоя, че съм решил въпроса им. До скоро, приятелю.

И Жорж Клутие, президент на Импресарска къща Клутие & Сие, изхвърча от кабинета си, оставяйки Симеон зашеметен от бързината на промените. 

Когато се прибра в къщи, часът минаваше 12. Мария беше сготвила фасул яхния с наденички, беше наредила масата и го чакаше. Симеон връхлетя с бутилка шампанско в ръка, ухилен до ушите. Още от входната врата запя арията на тореадора, като премяташе палтото си като плащ срещу бик, беснеещ на арената. Мария го гледаше и я обхвана основателен страх. Любимият ù Симо навярно беше откачил от мъка. Но тя го обичаше и знаеше как да го успокои и излекува. Финалът на прочутата ария се сля с гърмежа на  бутилката шампанско. Вече можеха да празнуват!