Глава четиридесет и трета

От три дни непрекъснато валеше. Улиците на Гватемала сити бяха заприличали на венециански канали. Редките автомобили пореха дъждовните води като  амфибии. Хората почти не   излизаха от домовете си. Само редки смелчаги се придвижваха със  стари, често пъти продънени лодки.  

В българското Посолство цареше паника. За по-малко от два месеца беше подменен половината състав на Мисията. Радиограмите за отзоваването на някои и назначаването на други  следваха едно след друго  с честотата на  поздравителни телеграми  по случай сватбата на близък роднина. Но за голямо съжаление на отзованите, за тях тези грами имаха стойност на съболезнования. Потока от долари спираше, с това и рахатлъка в тази отдалечена от Европа страна, където някои прекарваха години наред без да си мръднат пръста, освен за да се подпишат за заплатата или да поемат поредната чаша уиски от камериера-индианец. От десетки години състава на мисията, която наброяваше не повече от  дванадесет души, се попълваше само от “наши” хора. Деца, внуци, братовчеди, баджанаци и други роднини по пряка или съребрена линия  на  някой заслужил партизанин, ятак или просто активен борец. Цялата Мисия начело с другаря Посланник, представляваше едно малко комунистическо общество, където “всеки получаваше според заслугите към роднината си”, а даваше колкото да не заспи прав. Всеки знаеше “спатиите” на другия, а другия знаеше неговите “спатии”, така че имаше баланс. Е, вярно че понякога между членовете на това сплотено задружно семейство, плъзваха интриги и малки скандали от местно значение, но съзнавайки опасноста от колективно отзоваване, предпочитаха да решават спорните въпроси помеждуси, с взаимни компромиси в името на общите  “държавни” интереси. Докато любовните истории предизвикваха сцени на ревност и отмъщение, което се състоеше в ответна авантюра с друг член на колектива, то финансовата ревност се изживяваше много по-трудно и имаше много по-жестоки последствия. 

Една от главните причини за сексуални скандали бяха изключително апетитните задни части на Синьора Амбасадор. Кой от къде минеше гледаше да я щипне, знаейки че тя изпитваше удоволствие да дразни мъжете и затова се обличаше предизвикателно, което вбесяваше другите жени. На свой ред и те се стараеха да предизвикват мъжете на другите жени от Мисията. И понеже представляваха малко затворено общество, новите “завоевания” много бързо остаряваха и не предизвикваха интерес дълго време.  А и самите “любови” нямаха дълъг живот.  

Писателят Жоржи Амаду е казал, че “един  мъж не може да притежава всички жени на света, но трябва да се стреми към това”. В Мисията това беше възможно, и мнозина вече го бяха постигнали. Всичко зависеше от “търсенето и предлагането” и конюктурата на “пазара.  Най-активни в това отношение бяха Синьора Амбасадор и културното аташе Григор Григоров- “Гришката”. Освен радиста, който изпълняваше ролята и на домакин-закупчик, всички останали бяха женени. Само Наско “радиста” беше ерген и на него беше трудно да му се отмъсти. Затова мъжете от Мисията му имаха зъб и го държаха под прицел. Той беше най-млад, имаше секретни функции и никой  нямаше достъп до работното му място. Освен това беше под тоталната закрила на Синьора Амбасадор, която както знаем, изпълняваше и функциите на  началник  Консулски отдел, т.е консул. Като такава тя имаше право да се затваря  с часове в  мансардния етаж, където беше жилището на Наско и работното му място. Двамата разшифроваха и зашифроваха тайни послания, приемаха и предаваха радиограми, докато Синьор Амбасадор диктуваше писма на  Красито-секретарката му, съпруга на Гришката. Тя беше  най-младата дама в Мисията и жената с най-късите поли в целия град.

В цялата Мисия тя беше единствената, която знаеше испански. Беше завършила испанска филология и боравеше доста успешно с езика на Сервантес.  Освен това беше дъщеря на дипломат от кариерата, който беше изкарал два мандата в Куба, където Красито беше усъвършенствала езика  с млади “живи”граматики с абаносови  атлетически тела.

Новото попълнение на Мисията предизвика много коментари сред “ветераните”. Изпращаха възрастни апаратчици на ЦК, повечето вдовци или разведени преди десетилетия.  Облечени в костюми “сорокпят” от сталинско време, с часовници “Победа” и с неизмения фотоапарат “Зоркий” или “Киев” окачен на лявото рамо. Единия си водеше и половинката, симпатична лелка от кюстендилско, която веднага се зае да прекопае част от градината на Посолството за да насади лапад, коприва и хрян.  Дефицитни растителни видове по тези географски ширини. Стрина Яна не беше забравила да донесе семена от чубрица, джоджен и дивисил. Живота в Мисията ставаше много по-ароматичен.

Предстоящото заминаване на  “Гришката” предизвика буря от негодувание, включително у другаря Посланик. Щяха да го лишат от секретарката му. Не, това не трябваше да се допусне. Да отзоват единствения човек говорещ испански, беше абсурдно. И Димитър Ставрев се зае да защити каузата Красимира Григорова. Изпрати няколко грами до Петър Младенов, до Милко Балев- главен “солташак” на бай Тошо и до самия Генерален секретар многоуважаемият Тодор Живков.  София мълчеше. В момента тя се снишаваше, ниско, ниско, както беше препоръчал в последната си реч Първият. И всички се снишаваха, някои даже легнаха на земята, други направо в калта. И в този сюблимен, за българския народ, момент, в българската Мисия в Република Гватемала  се получи свръх секретна радиограма. Беше адресирана лично до Посланик Димитър Ставрев.  Съгласно грамата, другарката Красимира  Пенчева Григорова се назначаваше за Генерален консул на Народна Република България в Република Гватемала. Културното аташе Григор Григоров се  преназначаваше  като културно аташе, само че не в Гватемала, а в Никарагуа. А съпругата на Посланник Димитър Ставрев продължаваше да изпълнява функциите си на консул. 

С една дума, Красито ставаше началник на Синьора Амбасадор. Урагана “Санди” беше като топъл южен полъх в сравнение с тайфуна Бонка Ставрева, когато лично прочете на приемника в момента на получаването, Тъкмо с Наско бяха приключили с “ония” работи и тя се готвеше да слезе долу в канцеларията си. Когато машината затрака, тя си обуваше слиповете и като чу тракането се затича към печатещото устройство. За малко да се спъне в собствените си гащи и се просне по очи на пода, което никак нямаше да мине безболезнено. Косата й настръхна, очите й бълваха мълнии и светкавици, а устата й из рече всички псувни които беше чувала през целия си земен живот. Това беше номер на мъжа й, той искаше да я унижи пред тая малка курвичка, да я нарани и отмъсти за слабоста й към Наско. Но това нямаше да стане. Никога, за нищо на света. И Бонка грабна грамата и недооблечена, с разчорлена от любовните упражнения се понесе по тясната стълба на мансардата към посолските салони. Мина покрай Красито без да я удостои даже с бегъл поглед и връхлетя в кабинета на Посланник Ставрев.

          -Копеле мръсно, плужек селски, говедо скопено, тъпо животно,  свиня, нерез кален, - и Бонка  изстреля на висок глас,  като картечница всички прилагателни които се използват за охарактеризиране на хора, животни, одушавени и неодушавени предмети.

       Ставрев слушаше спокойно  жена си. Беше свикнал с нейните внезапни изригвания с или без повод. Наблюдаваше я внимателно, забеляза разбърканата й коса, блузата закопчана с едно копче надолу, което разкриваше сериозна част от лявата й гръд. Явно се беше облекла набързо. И щом размахваше грамата още топла, топла, значи я беше откъснала направо от печатещото устройство. По нататък изводите бяха повече от ясни. Но защо беше цялата тази патардия? Какво се беше случило? И  Посланник Димитър Ставрев стана приближи се смело до нежната си половинка и взе от ръцете й откъсната радиограма. Още след първите редове на лицето му цъфна радостна усмивка. Красито оставаше, на каква цена нямаше значение. Той беше успял.

        През това време, цялата Мисия се беше събрала при Красито и се питаше какво става. А тя вдигаше рамене и безгласно  показваше, че не знае какво става и нито пък причината за тази тропическа буря. Всички чуваха епитетите и псувните на Бончето, както я наричаха помежду си, но им се искаше и да видят. Наско като млад и смел се доближи до вратата и лекичко я открехна. При тези викове и адски шум никой не можеше да чуе отварянето на вратата. Един клекна, друг се надвеси над него, държейки се за раменете му, трети надзърташе през ключалката, а Красито се качи на стола за да се любува на сцената от високо. И понеже в градината се чуваше всичко,  дон Педро градинарят напрегаше слуха си, та дано хване поне една дума на български. Той знаеше десетина. Леля Мадалена се кръстеше, тя беше много набожна, а стрина Яна мърмореше под мустак. Пак бяха станали за резил пред диваците, както тя наричаше индианците и метисите.

       Както се случва по време на лятна буря, само след 15-20 минути настъпи пълно затишие. Посланник Ставрев седна отново на бюрото си, а Бонка легна на дивана  и заплака. Грамата лежеше на изтъркания бивш персийски килим, вече никому ненужен.  Зрителите се разотидоха по канцелариите и домовете си, а Красито щеше да умре от любопитство. Предчувстваше, че бурята има пряка връзка с нея, и по реакцията на Бончето си вадеше заключение, че за нея настъпваха по-добри дни.

       Над Гватемала сити нощта се спускаше с едрите си звезди, също като над Фам агуста, на централния площад се заформяше поредната съботна фиеста,  а доня Мадалена на колене пред домашното олтарче отправяше поредните си молби към Бога. Молби за здраве, мир на земята и място в Рая. Тази вечер към молитвата си добави и пожелание за “спокойствие при булгарите”.

             Същата нощ Бонка не можа да мигне. Замисляше отмъщение, но още не беше открила най-страшното. Мислеше. А това никак  не беше лесно за нея. Просто не беше свикнала. Прекара през мисълта си най- мръсните комбинации, вероятните мъже при които можеше  да избяга и да го зареже тоя мухльо. Всред българите от Мисията нямаше нито един. Всички бяха бедни и прочетени като стари вестници. Обърна се към познатите дипломати.  Естествено дипломати от соцстрани. Сред тях  също не виждаше подходящ на когото да пристане. Почти всички бяха женени и имаха любовници, освен тоя от ГДР, ама той пък беше обратен и живееше с шофьора си. И изведнъж пред очите се изправи с целия си 180 сантиметров ръст, консула на руснаците. Амбарцумян не беше много млад, но все още хващаше окото на жените, пък и той се заглеждаше по тях. Отдалече си личеше, че беше “старо коце”. Висок, със силно прошарена къдрава коса, спортна фигура и масивен леко гърбав нос. Ходеше винаги изправен и много елегантен. Беше разведен или вдовец. Социалният му статус не беше много ясен, но жена нямаше, това се знаеше от всички. По приемите винаги около него имаше  антураж от любителки на “хард” авантюри. Край, въпроса беше решен. Още утре щеше да отиде при него, в консулството и щеше да иска убежище. Бонка се успокои и заспа.

        Сутринта стана. Облече най-сексапилния си тоалет, напарфюмира се обилно с “Бич может” хита на соцпарфюмерията от 70-те години и накара шофьора на Посолството да я закара до  съветското консулство. Естествено тук всички познаваха  Синьора Амбасадор, и пред нея вратите се отваряха автоматически. Вратата на кабинета на Амбарцумян също се отвори като с магическа пръчка. Той тъкмо си пиеше кафето със секретарката рускиня, и виждайки  съпругата на Посланника на най-братската им страна, и двамата скочиха в хор.  Секретарката се оттегли оправяйки блузката си, а Амбарцумян ухилен до уши  целуна ръка на Бонка и я покани да седне.

          -Чай, кафе или плодов фреш? -попита най-галантният кавалер в целия дипломатически корпус и негов доайен.

          - Не бих отказала чашка арменски коняк, -каза Бонка и сърцето на беловласия консул запърха като  премръзнало врабче, намерило топлинка в устата на гладен котарак.

           Стана извади две чаши и бутилка коняк “Юбилеен”- седем звезди, и пакетче печени фъстъци сложени в порцеланова купичка. Наля  от  коняка  и  предложи да пият тост за нерушимата българо-съветска дружба.  От стената ги наблюдаваше самият Горбачов, сложен в широка рамка боядисана с бронзова боя. 

-Хаирлия да е, какво те носи насам толкова рано? Считай, че проблема ти е решен. Знаеш при мене винаги си добре дошла.

Те се познаваха отдавна. Често се срещаха по приеми и коктейли. Даже веднъж,  на банкета по случай Празника на Октомврийската революция бяха  седели един до друг и тя беше почувствала топлината на коляното му. И не беше отдръпнала своето.  Това му беше дало повод да я покани на танц, по време на който я беше понатиснал бая. Беше много приятен мъж и  скучаещите жени на дипломатите  лудееха по него.

       Когато за втори път изпразниха чашите “залпом”, арменеца я погледна с питащ поглед.

      -Искам убежище,-  каза Синьора Амбасадор.

       - Политическо или икономическо,- пошегува се Амбарцумян. И отново наля в чашите от кехлибарената течност.

       -Любовно,- измяучи Бонка, преметайки краката си един върху друг. При което тя разкри пред огромните очи на консула голяма част от бедрените си прелести. При което очите на Амбарцумян станаха като чинийки за сладко, и всеки момент можеха да изпаднат  върху масата.

      -Бони, имай милост към един верен твой рицар, готов да сложи сърцето си в твоите нозе. – издекламира той, сякаш играеше  роляята на Отелло, а тя беше невинната Дездемона.

    -Не се шегувам, напускам Димитър и ако  ме искаш, съм твоя още тази вечер. Ако не ме искаш, ще отида при Ширвадзе, той много пъти е искал да му отида на гости.

При споманаването  името на аташето по печата към Посолството на СССР, стомаха на Амбарцумян се сви на топка. Нима можеше да допусне Бонка да потърси утеха при грузинеца? Абсурд! Цялата нация щеше да го намрази и низвергне. 

Разбраха се към 20 часа, Амбарцумян да изпрати колата си за да я докара до жилището му. Бонка щеше да получи исканото убежище, въпреки опасността от избуването на дипломатически скандал между две социалистически  държави.