Коя е Соня ли? Соня е или по-точно беше нашата кобилка. Да, градското момиче от селски произход  преодоля страха и гнева си, и един ден, просто впрегна красивата, стройна, червеникава кобилка с най-меката грива, най-шоколадовите очи и със красива звездичка на челото. Момичето беше вече девойка и се почувства, върнато назад във времето, в старите времена, загърбило за минимален миг съвремието в стремежа си да се научи. А Соня беше проявление на Божествената красота и правилни пропорции за вида си. Красавица – истинска красавица  с будно съзнание и буйна кръв. Но тя можеше да обича и го правеше с такъв устрем, че нямаше как да не и отвърнеш със същото. Само човек, който не се е докосвал до такава обич, не знае какво е чувството да бъдеш толкова много търсен и обичан, както аз бях от Соня. Не съм мислила, че ще си припомня така изведнъж за това време, за тези мили, но и така трудни спомени. За мъката, която тогава изпита и сърцето ми, не само човешката ми душа,когато вече я нямаше. Тогава, в онова време,  се бях отдала всецяло и напълно, без резерви – за първи път в живота си.

       Отдавна бях престанала да се надявам на обичта на хората. Нея я нямаше. Всеки път, когато отдавах цялата си същност  в това да обичам някого, да го опазвам и да искам най-минималното – просто малко обич и търпение, отсреща бях изоставяна, предавана, отритвана и даже – стъпквана безмилостно. О, това болеше! Болеше, толкова много, че спрях да си позволявам да се привързвам. Хората предаваха и не търсеха искреност и любов. Те се надсмиваха над подобни стремежи, над подобно отношение - считаха го за безхарактерност. Те проектираха страховете си върху другите и най-вече върху онези, които показваха съкровеното си желание да бъдат добри и да правят добрини. „Глупаци! Наивници!Правещи се на интересни слаби душици!” – това бяха мислите и думите на онези, които озверели от страх изпитваха гняв, опитвайки се да опазят живота и правилата си, такива, каквито са.

     - Моме, не се коси! Хората се опитват да се покатерят по теб, да те наранят, тогава, когато ти стоиш с нещо по-високо от тях. Никой не иска да падне, всички искат да са отгоре и на високо. – така ми казваше съседа дядо Саво, когато ме видеше обидена и тъжна да прибирам животните. А, аз си мислех:” Лесно ти е на теб, нали теб не те мачкат и обиждат хората!”

    А хората сме постоянно приучващи се индивиди, даже повече от всички други същества на тази земя. Приучваме се и на хубаво и на лошо, и на болка и на любов, и на приобщаване и на самотност. Когато контактуваш толкова много с хората, в един момент, дори без да си се стремял и в теб страхът се превръща в гняв или в тишина. И ти се научаваш да обръщаш страховете си повече в гняв, отколкото в притихналост. Просто е – търсиш начин да оцелееш в джунглата „Общество”.

   С една дума, хората, които обичах силно и искрено ме напускаха. Повечето ми ги отнемаше Бог. Често му се сърдех и дори имаше момент, в който не исках да мисля за него, не исках да говоря, нито да вярвам, че има добрини. А, той ми прати Соня. Този игрив, прозорлив старец, ако въобще е старец, защото според мен той е проявление на всичко в този свят – понякога дете, понякога младеж, друг път строг мъж или мъдър старец.

    Соня. Това име ме кара да се усмихвам през тъжни сълзи. Всъщност, харесвах конете, но нямах желание, нито да контактувам с толкова големи животни, нито пък да ми се налага да ги гледам. Един вид – не ми бяха „по-вкуса”, така и така хората ми бяха достатъчни. Соня ,всъщност се роди от кобилата на дядо Саво. Майка и беше най-обикновен кон – тъмнокафява с тъмна грива, но Соня се  роди червеникава и със прекрасна блестяща под слънчевите лъчи червена грива. Тя беше буйна още като малка. Често хрипкаше, тичаше в галоп, излизаше на пътя и не слушаше никого, освен брат ми. Към него тя имаше някаква слабост, а и той я харесваше.

   Така се случи, че съседа се затрудняваше да я гледа вече и  тъй като жена му беше починала след обръщане на каруца , реши да я подари на брат ми. Даде и каруца, за да я приучваме да се впряга. Аз въобще не я харесвах , а още повече, че често ме издебваше отзад и ме загризваше за дрехите. Брат ми се смееше и ми казваше, че тя просто ме харесва и иска внимание, но аз си мислех, точно обратното, че това „проклето” животно, рано или късно ще ме ритне и нарани, така, както правеха повечето хора, които обиквах и към които искрено се привързвах. Стоях настрана. Категорично отказах да се грижа за нея. Брат ми я научи да бъде впрягана, само той я яздеше и само той я хранеше с ръка, къде бучка захар, къде ябълка, морков. Него тя не хапеше, но я виж аз да се приближах и бърните и веднага придърпваха блузата ми и зъбите и  захапваха плата. Да, красива беше, но не я обичах. Пазех се и стоях настрани.

     Един ден се наложи да идем с каруцата до масива с грозде. Не исках да се качвам, но се налагаше. И така аз, майка ми, баба и брат ми потеглихме. Беше рано. Миришеше на свежа роса, на билкови изпарения, на затоплящият се ден от изгряващото слънце. Хареса ми. Бавният тръс, ветрецът играещ си с бретона ми, събуждащата се природа пред погледа. Оцелях до лозето.

    Когато си свършихме работата се качихме отново, за да се прибираме към селото. Брат ми подкара Соня в бърз тръс, и както се движехме по коларският път, говорехме за това, как ще се приберем, ще се изкъпем и после ще излезем на дискотека, изведнъж всичко се преобърна. Светът се размаза и онемя. Никога няма да забравя този ден! В един момент седях уморена, но превъзбудена от закачките на брат ми за това, какво ще правим вечерта, а в следващият миризмата на пръст и гума изпълваха ноздрите ми. Една змия беше подплашила Соня. Тя беше подскочила, брат ми – висок двуметров човек, държащ поводите беше успял да скочи в движение, но не беше успял да спре каруцата. Баба ми и майка ми се бяха изсипали в тревата отстрани, натъртени и само уплашени, а аз…Аз току-що се бях отписала.” Мъртва съм!” – ето това беше проблеснало в мен и до там. Всичко друго беше затихнало. Не можех да се осъзная. Не чувах нищо, не виждах нищо, освен миризмата на пръста и гумата, която  беше опряла до главата ми, отъркала се в бузата ми и оставила черна следа по лицето ми. Помислих си: „Най-после вече съм мъртва! Все пак, нали всички искаха това – просто да ме смажат и да изчезна.”

     После звуците изпълниха всичко наоколо. Чувах гласът на брат ми, който успокояваше Соня и ме викаше по име. Усетих туптящата болка в ръката си, осъзнах, че съм с извит гръб, като усукано въже, и най-после ужасът и силната горяща вълна от краката ми ме обхванаха. Бях заклещена между колелото, на което е било нужно милиметър и главата ми е щяла да се сплеска под силата на движението, а краката ми бяха притиснати от двете железни оси. Брат ми се надвеси над мен. Говореше ми и аз бавно изместих глава, сякаш осъзнала, че тя все още е цяла и все още се намира здраво закрепена за мен. Виждах задницата на Соня, опашката и, и как едното от задните и копита се беше опряло на лъскавата ос. Ако го беше спуснала, каруцата щеше да мръдне, главата ми щеше да бъде сплескана, а краката ми натрошени на костички. Брат ми ме освободи, изправи ме, изтупа ме. Аз стоях, все още загледана в кобилата. Тя все още не беше мръднала. Знаех, че това е трудно за нея, но тя не мърдаше. Беше обърнала само глава и двете и шоколадови очи ме гледаха – втренчено с див блясък. Когато се увери, че дори и с натъртени прасци, малко ожулване и уплаха аз все пак съм добре, брат ми накара Соня да стъпи на земята и  да изправи каруцата. Не исках да говоря. Не исках нищо да правя. Силната щипеща болка в краката ми, накара моят мозък да осъзнае, че съм жива. Соня ме беше спасила. Но с осъзнаването на това, аз се почувствах още повече заплашена и още по-силно огорчена от Света.

    Краката ми посиняха отпред от ожулването и натъртването. А аз мълчах. Бях достигнала такъв период, в който желанието ми да говоря се беше изпарило напълно. Осъзнавах цялата ситуация, преповтарях я, но така и не си отговарях на въпросите, които сама си задавах.

      Не мина много време и брат ми реши, че ще заминава за чужбина. Аз все още се пазех от Соня. Стоях настрани, макар, че вече не я проклинах мислено, че все се опитва да ме захапе за дрехите. Всъщност може би наистина е искала да и обърна внимание, а аз правех точно обратното – избягвах я.

       Брат ми замина. Беше ми трудно, беше ми самотно. А Соня пръхтеше, не даваше да я извеждат, хукваше, отиваше в другата къща – търсеше него. Бягаше и се връщаше късно, но не даваше никой да я впряга. Тя сякаш чакаше. Тогава си мислех, че е брат ми, но всъщност тя чакаше  мен.Соня почти спря да яде и баща ми реши, че е по-добре да я продадат или заколят. Това сякаш активира нещо вътре в мен. „ Не давам!” – изкрещях в себе си. И един ден, ядосана и огорчена от поредните крясъци по кобилата, затова, че се дърпа, че не яде, че хапе, просто отидох, избутах баща ми от нея и протегнах ръка към нейната муцунка. Тя не ме ухапа. Спря да цвили, спря да се опъва и топлите и меки устни пощипнаха треперещата ми ръка. Сякаш ми се извиняваше за тогава, а всъщност аз трябваше да и благодаря, че ме беше спасила. Кожата ми настръхна, очите ми се наляха със влага, а аз се почувствах спокойна и обичана за първи път в живота си.

     Соня беше невероятна. Нямаше нужда даже да и слагам повод. Тя вървеше с мен, подлагаше копито, за да я вържа, чакаше ме да я нахраня, лигавеше ръката ми, когато и давах захар. Прегръщах главата и, разресвах гривата, опашката и смешно или не можех да я впрягам и да карам каруцата.Тя даже ми позволяваше да я яздя. Какво доверие и обич! Тя не беше само кон – беше същество, което ме обича без резерва, такава каквато съм. Когато някой друг отиваше да я прибира от паша, тя изчакваше търпеливо да  измъкнат колчето и хукваше към центъра на селото. Знаеше къде ще ме намери и като куче спираше точно пред терасата на кафенето, до масата, където седях с другите и пиех кафе. Пръхтеше и ме чакаше, аз да си я прибера.

    - Хайде, кучето – кон пак те надуши! – бъзикаха ме другите. Но на мен не ми пукаше. Нямаше нужда даже от юзда. Ставах, махах въжето от крака и, оставях я да върви след мен, забила муцуна и дишаща в гърба ми.

     - Соня те обича. – казваше често дядо Саво, съседът, който я подари. – И тя е като теб, приличате си и затова не е нужно да си говорите, за да знаете, какво иска другата.

  Тя ми липсва. Знам, че винаги ще е така и дори днес животът ми да е друг, различен и по-добър, аз знам, че съм я обичала и тя мен, без резерви и без условия – чисто и истински.