Наближаваше септември. Виктория трябваше да тръгва на училище, а все още беше при баща си.

- Другата седмица ще дойдем да те вземем.

- Добре, мамо.

- Кажи на татко ти, че ще дойдем в събота. Довиждане и да слушаш.

- Чао, мамо. Обичкам те!

Пристигнаха в събота сутринта. Владо ги чакаше.

- Вики е с нашите на полето. Днес вадиме картофите. Ако искате елате да ми помогнете, тъкмо ще си напълните багажника за зимата.

- Аз нямам нищо против, тъкмо съм по анцунг.

- Както кажете момчета. Аз съм с дънки.

Вечерта се прибраха доста късно.

- Къде се забавихте, маме? Притеснихме се с баща ти.

- Помагахме на Влади да извади картофите. Каталясали сме. После пържихме картофи и поляхме добрата реколта. Донесохме ти картофи за зимата. Иди да ги видиш в багажника са. Ще ги свалим в мазето, ще си вземе по един душ и си лягаме. Утре ще ти разказвам. Малкият спи ли?

- Заспаха с баща ти отдавна.

Соня стоеше пред огледалото

- Остарявам, вече имам бръчки.

- Къде ги видя? Толкова си хубава!

- Остарявам, Емиле! Виктория вече ми носи дрехите, а на мен така ми се иска те да са още дълго време малки, а аз...млада.- Млада си, разбира се. Махни се от огледалото. Питай ме мен как изглеждаш. Просто се огледай в очите ми. Ела при мен в леглото, че стана късно.

- Заспивай, аз ще чакам Вики и Зори да се върнат от дискотека. И без това няма да заспя, докато не си дойдат.

- Аз не те викам при мен, за да спиш.

- Забравиии.

- Днес е идвал Влади, докато съм бил на работа. Майка ти ми каза.

- Да, донесе две щайги ягоди от градината си.

- Затова ли не ме искаш?

- Ревнуваш напразно. През цялото време оправяха с Еми колелото. Мисля, че е искал да има син. Толкова внимание обръща на малкия. Така и не се ожени втори път. Понякога ми е мъчно за него.

- Обичаш ли го още?

- Не, но имам угризения. Може би ако беше се оженил, щеше да ми е по-спокойно. А така...

- Искаш ли зимата да отидем само двамата в нашия мотел?

- Чудесна идея! Мисля, че имам нужда точно от това.

Валеше сняг. Соня подреждаше сака. Вики влезе тихо.

- Мамо!

- Да.

- Искам да те питам нещо. Нещо много важно.

Соня седна на леглото.

- Кажи.

- Мамо, трудно ми е. Сама не мога да реша. Помогни ми!

Соня поглади мястото до себе си, хвана дъщеря си за ръката.

- Седни, казвай какво има?

- Бременна съм от Боби, но...обичам Мишо...Объркана съм. Не знам какво да правя. Помогни ми майко!

Соня погали момичето си, което вече беше пораснало.

- Направи това, което ти подсказва сърцето. Аз някога го послушах и не сгреших. Сега мога да кажа, че живея щастливо. Сърцето ми не ме излъга. И твоето дано не сгреши.

Вики прегърна майка си и хукна.

Соня застана на прозореца и загледа след нея. Емил влезе в стаята, застана зад любимата си жена и я прегърна.

- Къде хукна това дете?

- При любовта!

- Цялата прилича на теб – огън момиче!

- Дано да бъде щастлива, това е най-важно!

- Дано! Ами ние с теб? Ще тръгваме ли?

- Да, имам нужда да заредя батериите. Имам нужда от твоята любов. Вики ме върна години назад. Чувствам се млада и силна. Реших, няма да взимам огледало, ще се оглеждам в очите ти, те никога не са ме лъгали.

- Да тръгваме. Не мога да повярвам, че ще бъдем две седмици сами.

- Една, само една седмица, защото Вики е влюбена и има нужда от нас.

Искам да съм до нея и да гледам как животът ми се повтаря. Как безумно бързо лети времето. Дали ще бъде същото, както преди години?

- Ще бъде още по-хубаво!

- Обещай ми!

- Никога не съм те лъгал.

- Никога!

- Тогава побързай, че пак заваля. Чака ни дълъг път.

- Чака ни много дълъг път към миналото, към младостта, към любовта. С теб бих тръгнала дори на края на света. Навън вали, а тук е топло. Така в прегръдката ти бих останала цяла вечност.

- Май няма никъде да тръгваме. Всъщност, няма значение къде сме, важното е да сме заедно.

Навън валеше, а те изгаряха от страст.