Спомен от детството
Белият лист е мой слушател от детските ми години. Вечер, когато е тихо и всичко спи, свряна под юргана, аз споделях с него моите мисли и чувства, пътешествах, изживявах мъка и страст, любов и омраза, доверявах тайни. А листът мълчеше и слушаше.
Родена съм в семейство на работници, пропити с идеите на комунизма. Ооо, те са добри и любящи хора, грижовни и мили, жертви на системата. Те искаха най- доброто за своите деца.
А кое е най-доброто за двама души, прекарали живота си навън- в слънце и мраз, в зной, сняг, дъжд, вятър и мъгла?
Кое е най-доброто за хора, чиито ръце бяха винаги напукани?
Кое е най-доброто за мъж, който дори в къщи ходеше прегърбен, след тежкия трудов ден?
Кое е най- доброто за жена, която никога не е имала грим, прическа, маникюр или модни дрехи?
Кое е най-доброто за двама души, принудени всяка сутрин да обличат дочения панталон и грубата рубашка?
Кое е най-доброто според двама, които вървят с наведени глави, които, уморени и прашни, под строй развяват червеното знаме?
Елита. Да бъдеш от елита, това е най-доброто за техните деца.
Елита, не този във висшите ешелони на властта, не този, който те виждат по новините, не този, който определя съдбите им. О не, техните мечти са прости и земни. Техният елит е хем близък, хем недостижим. Секретаря, деловодителя, счетоводителя, адвоката...всеки чиновник.
Учи сине, за да не работиш.
А аз бях дете. Пред мен се отваряше един нов свят- необхватен, огромен, примамлив, изкушаващ. „Тримата мускетари“, „Граф Монте Кристо“, „Вине ту“…ме караха да мечтая, да виждам светове далечни и забранени. Америка беше огромна планина, с малки пътечки и лоши индианци. Париж и Венеция градове с тесни и кални улички, тъмни, схлупени къщурки и лоши хора. Това беше светът на група богаташи, които тормозят децата, притежават роби, издевателстват над мирните хора. Това беше светът на глад и мизерия, на капиталисти и фашисти, на онеправдани и бедни.
Съвсем по детски се появи желание да помогна, да нахраня бедните, да дам лъч светлина на онеправданите, да накажа капиталистите и да създам равенство. Като при нас.
И запълвах лист след лист с приключения в планините на Америка, по тесните парижки улици или във венецианските канали. Срещах крале, графини, принцове и принцеси. Играех с чуждоземни и екзотични другарчета, учех ги да бъдат комунисти.
И така ден след ден, година след година, докато на листа не се появи нещо като есе, засягащо няколко въпроса: „Защо е нужно да стана чиновник, за да съм добре? Нали сме равни! И след като сме равни, защо бащата на Пешо може да пазарува в Кореком, а моят не? Защо в Кореком има западни стоки, след като те са по-зле от нас? Защо батко Илия, чийто баща е в Белене, не може да запише в университета? “
Предадох написаното и бях изключително горда от себе си. Но за ден.
Извикаха татко в училище. Вечерта не се прибра. Мама плачеше. Не разбирах какво съм направила. Защо татко го извикаха, обикновено викаха мама? Питах мама, а тя само каза: „Сложно е“. На другия ден отведоха и мама, а мен заведоха при баба и не ме допускаха до училище. Баба също плачеше.
Родителите ми се прибраха три дни по-късно. Унили, посърнали, отслабнали, угрижени, тревожни. Загубиха работата си, а аз трябваше да отида в трудово-възпитателно училище, но от другата учебна година. Ще повтарям. Бях силно объркана и смутена. Знаех, че нещо съм направила, но какво? Татко се опита да ми обясни. Не разбрах, как един лист хартия може да преобърне целият ни живот. „Затриха ни“- казваше мама.
Живеехме като отшелници. Не идваха приятелите на татко, нямаше ги и приятелките на мама. Когато излизах навън да играя, родителите прибираха децата си. Само батко Илия, чийто баща беше в Белене, сядаше до мен и ми говореше. Тогава не разбирах всичко, което ми казва, но разбрах едно- нямам право да изкажа мнение. Защо, отговорът така и не проумях в онзи период.
За щастие беше месец март на 1989 година. Няколко месеца по-късно възстановиха родителите ми на работа, а аз трябваше да се подготвя за приравнителни изпити.
Е, не спрях да пиша, но вече не играех волно някъде далеч, а оставах в България и намирах все повече и повече тъмни места, кални улици, малки пътеки, стръмни склонове и разбити съдби в светлото ни бъдеще.
Отраснах като дете на прехода. Объркано, смутено, страхливо. Лутах се в лабиринта на живота. Пишех, но винаги със страх. Рядко, някои неща изпращах като писма до най-близките ми приятели, а още по-рядко споделях публично. Годините започнаха да заличават страха, но не и спомена. Сега пиша и споделям, но дали е за добро?
© Анелия Александрова Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Благодаря на всички за оценките и коментарите. Винаги се радвам да ви чета!
-
Хубаво е!
-
Толкова много си приличаме тук с тая твоя изповед! Е аз съм отпреди, но заради истината която виждах и казвах, все си патех - и при директора в училището ме викаха, и в работата наказания имах и в трета глуха ме пращаха. Нещата не се подобриха, но ставаха все по-зле, а сега направо изчезваме, нищо че си говорим открито и спокойно вече...
-
Истинско и чисто!
-
Истинско и горчиво...
-
Така е! Така беше! Но и още нещо - подлизурковците-комуняги, шпионите на североизточните, готовите като пияндето Жоро Димитров, вожда им, да продадат България, бяха разбрали едно - само с репресии и коткане не става. Трябва да имат свой интелигентен, много знаещ и добре подготвен ешелон от истински експерти, неотстъпващи на всички западни. Не съм сигурен дали сегашните "демократични" политици разбират, че точно тези експерти им липсват или са натикани в калта, или зависят от това коя политическа мутра в момента е на власт, та ако ще тази власт да е пълномощие за решение кой ще чисти кенефите на отвратителните гари.
-
Хей, кога успяхте да изпишете толкова? Елица, Младен, Елена, Еси, Кирил, Росица, Анастасия благодаря ви от все сърце. Всеки един коментар е изключително ценен за мен. Благодаря!
-
Разказ на едно дете на прехода, но будно, търсещо... Умееш да пишеш, Анелия! Поздравления!
-
Мислещите хора винаги са били обект на репресии от страна на всяка диктатура. Исторически погледнато, човешката цивилизация, е изтъкана от преследвания на най-светлите си умове. Но не бива да се отхвърля вечният стремеж към Познание, Светлина и борбата за Свобода . Човек трябва да помни и да пази хубавото, дадено му Свише! Пиши и споделяй! Правиш го с талант и човечност...
-
Кое е най-добро? Въпрос, на който понякога трудно намираме отговор. Много хубав разказ, Анелия. Поздравления!
-
Белият лист. Хуаво !
-
Знаеш ли, Анелия, че пишеш за добро. Познавам отлично системата. По повод казаното от теб за кореком, си спомням какво каза покойният ми баща в онези тоталитарни години на открито партийно събрание, на което присъстваше като член на БЗНС. Той, вземайки думата, казал: "Другари и другарки, има само един начин да разберем, че комунизмът е победил капитализма. Когато на Запад бъдат открити корекоми, в които западняците пазаруват с източна валута." /това го знам от майка ми, която е присътвала на събранието. Поздравявам те за прекрасния разказ-изповед!
-
Целият ужас на "Преходния период" – през невинните очи на едно дете...
Убедително и разтърсващо!
Поздравления!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
