С приятелката ми Д.  сме връстнички. Тя е по- голяма от мен с 20 дни. Живееше в къщата на дядо си срещу нашата къща.  С нея играехме  с кукли. Тя имаше много хубава кукла, спяща, с чудесни бели зъбки, които се виждаха от полуотворените устнички, и с коса, която можеше да се реши. Тогава в магазините нямаше такива. Беше "чужденка". Моята беше много обикновена - от пресован картон с нарисувано лице  с боя, която накрая започна да се лющи. Въпреки това аз си я обичах.

  Родителите на Д. решиха да строят малка къща в двора на дядо ú.  Тогава дойдоха цял катун цигани, за да направят кирпичи от кал. В квартала ни имаше голяма поляна, обрасла с трева и тръни. Там се установиха циганите заедно със семействата си, каруците, конете и кучетата. Настана голяма олелия по цял ден, а и вечер. Мъжете изкопаха голям трап, започнаха да месят калта със слама и вода. После изсипваха калта в калъпи от дърво. Готовите кирпичи се изпичаха на слънце. Ние наблюдавахме отдалече с голям интерес. Решихме, че и ние можем да си направим къщичка от малки кирпичи. Речено-сторено. Един ден разчистихме малко място на двора на Д. и замесихме кал в една дупка. Направихме  кирпичета и ги сложихме в калъпи от кибритени кутийки. Чакахме нетърпеливо да изсъхнат и започнахме да "зидаме", като изкопахме първо място за основите, които бяха от парчета плочки. Зидахме, като мажехме с кал и редяхме кирпичи. Скоро къщичката стана готова. Бащата на Д . беше дърводелец и ни даде дъсчици за покрив. Къщичката имаше прозорци и врата. Като изсъхна, помня, че решихме да я украсим с рисунки. С водни  бои нарисувахме някакви цветя. Тя не  можа да остане дълго цяла. Една сутрин някой я беше развалил, може би за да не пречи на строежа или  пък  някое дете на циганите беше я унищожило. С това  се сложи край на строителните ни дела.