- "Приличате ми на Робинзон Крузо! Вие сте, нали? На картинките сте малко по-висок, но Ви познах! Да сте ми виждали тирантите, моля?" - момчето проследи как протритото камуфлажно шапо смени мястото си - от голото островче сред бурните посивели коси на г-н Крузо до убежището на левия джоб на якето му.

Георги Лукчето само Робинзон Крузо не го бяха наричали. Нито на тази пейка, нито в което и да е друго кътче във Варна. И безделник, и просяк, и боклук, и повечето възможни синоними на утайка бе чувал след себе си. Но с литературен герой май не беше сравняван досега - и то положителен дори, доколкото си спомняше. Корабокрушенец разбира се не e, но знаеше добре какво е да претърпиш.. крушение.

Замислено извади с потъмнели пръсти едно лукче от десния си джоб и загледа малкия, който явно бе повече заинтригуван, отколкото уплашен от вида му и сякаш очакваше нещо от него. От носа му се показваше срамежливо също толкова заинтересован от живота и неговите участници обитател. Георги се усмихна. И на него се случваше. Още повече след по-студена нощ зад барачката на бързите закуски, до Кукления театър. Гърлото, гърлото обаче е по-трудно за оправяне, ако си понастинал. А! Сега имаше късмет и обвивката лесно се отдели, но понякога затопленото бонбонче упорито не напускаше лесно лепкавите обятия на своето найлонче.

– „Мне, тиранти скоро не съм виждал. Да ти кажа, не се и оглеждам за такива. Кашони, мебели, буркани - мда. Грамофонни плочи, щайги - да. Тиранти - не, мне ми трябват. Колан си имам мм.. от татко един останал, ти здрав колан да видиш. Двадесет години вече. Мм.. лукче не щеш ли?”

- „Благодаря Ви. Не обичам сладко, много ми се пие после!” – отказа вежливо малкият. Върна любознателната цифка у дома с шумно вдишване, разпоредено от луничавия му нос и си подръпна дънковите шорти нагоре. Вчера пак тук на площадката бе изгубило любимия си чифт тиранти в играта с другите деца, а не искаше да го заменя с друг. Бяха му подарък за миналия рожден ден от най-добрия му приятел.

- "Как се губят тиранти?" - вероятно би запитала всяка една майка, но неговата бе го посрещала и след като е дошляпал оптимистично до входната врата само с една обувка и омазана в зелени орехи тениска, та за едни тиранти не си заслужава аспиринът.

- „Мда, познато. И на мен ми се пие след сладко. Но и мм.. след солено ми се пие, ако трябва да съм мчестен.. то и преди солено също..” – Георги отправи ментовото топче на мисия да освежи дъха му и с едно привично движение в посока вехтата си раница се увери, че стъкленото шише е още там. В компанията на два розови домата и под надзора на подарената му от чужденец половин кутия "Camel". Снощи не успя да си довърши ракийката зад барачката, доспа му се. А тук на площадката и сега пред детето сякаш не вървеше да се посвети на бутилчето. Да го залиса с нещо освен, да си ходи май че..

– „Слушай, ти потърси обаче. Мм.. не се отказвай. Ако си изгубил нещо, потърси и може да намериш. Вселената, казват хората, мдавала този шанс. Търсиш и намираш. Мне същото нещо, което си посял.. мм, в смисъл загубил, но все намираш мнещичко. Ето, примерно ти си загубил тирантите си, а може да мм.. намериш химикал или пък..”

- „Химикал? Какво интересно има в един химикал, моля?” – разочаровано попита момчето. – „Химикали си имам много. Освен да е златен? Златен! Като този на чичо ми Наско, с който подписва само важни документи! Златен, златен, нали?” – подскочи развълнувано, подръпна си шортите пак по-нагоре и хукна обратно към сърцевината на площадката, преди Робинзон да успее да довърши мисълта на Георги. А тя бе, че златото не е лошо нещо, може да помогне за много работи - стига да е в по-солидно количество от страничния резец, който бе заменил истинския му зъб преди петнадесетина години.

Но момчето щеше да се зарадва и на толкова малко - в очите на приключенеца златната прашинка придобива размерите на солидно паве. Пясъчникът определено бе обещаваща територия за изследване и търсене на богатства, как не се бе сетило по-рано. Още повече в присъствието на истински крушенец. А това си е почти гаранция за намиране на заровено съкровище.

Докато малкият търсач усърдно копаеше и пресяваше пясъка като решило да стигне до центъра на Земята лабрадорче, Георги скромно акостира до близката чешмичка. Пусна раницата до нея и напълни шепите си със студена вода. Две току що излезли на разходка лелички от вход Б го изгледаха неодобрително, сякаш се плицикаше гол-голеничък в тяхната кухня. И то не къде, а разкрачунил се над тяхната мивка, моля ви се. Ухили се чаровно и блясъкът на златния му зъб изпроводи брадясалата усмивка - за повече точки пред възмутеното жури. Не, цъкането и неприкритото мърморене издаде, че в залата явно седи и трудна публика. Поизми се с доволно пръхтене и се върна поосвежен на пейката. Извади жълтата кутийка от раницата, запали цигара и с интерес заследи изкопния процес.

Половин час по-късно, осем подръпвания на шортите по-нагоре и две-три насърчителни покашляния от крушенеца доведоха до малка купчинка находки. Неработеща запалка, работеща запалка. Полуизгризан молив, копче с гравирана калинка. Три коркови тапи, смачкана рецепта от аптека за успокоително и позеленяло едно левче. Не е точно равностойността на златен или дори позлатен химикал, но все е нещо.

Момчето явно не бе на това мнение, понеже с поразочарована физиономия пренесе богатството си на пейката и се настани уморено до крушенеца. Дори не подръпна шортите си по-нагоре преди да седне. По-рано споменатият обитател на носа му също печално надничаше, като безмълвен свидетел на малката безславна купчинка боклуци. Е, ако поизчисти монетата, можеше да си купи солети и няколко дъвки на бройка.

 - "Златен химикал.. дръжчици. Дори обикновен не намерих." - промърмори детето и вдигна поизгризания молив от купчинката. - зачете се в остатъка от поизбледнелия и олющен надпис - "h-I.. h-I-nor.. Ето, дори не е цял."

Георги загаси третата си цигара в подметката и примлясна аперитивно - сякаш наближаваше пладне и искаше да си пийне, да си боцне малко от домата. Сърцето на Крузо обаче сякаш не му даваше ей така да стане и да си тръгне. Извади поредното лукче от десния джоб на якето и след като го отправи на размишление в устата си, погледна хитро момчето.

 - "Слушай, мне се разстройвай. Днес не е ден за мм-сполучливи находки. Но виж какво ще ти предложа.. пише ммоливът, нали? Я да видя гърба на тази хартия?" - обърна листчето на поизмачканата рецепта. - "Ха, идеално! Стой! Почакай ммалко.."

Пошумоли из раницата си като бурундук насред ревизия на събираните по план лешници. Извади бързо стъкленото шише, да не види малкият почти четвъртинката ракия в нея и отиде до чешмичката. Махна поизтритата и ръждива, някога яркочервена капачка, мушна я в джоба си и секунда преди да излее любимото си питие сякаш се поколеба за момент. След това обърна бутилката и решително я изпразни. Изми хубаво стъклото. С почти танцуваща стъпка се върна на пейката и постави мокрото шише пред посърналото дете.

- "Ха! Ммкакво ще кажеш?" - погледна го тържествуващо с вече познатата нам и отхвърлена от кварталното жури усмивка, сякаш е изсипал щедро в скута на момчето като минимум няколко килограма злато.

А то погледна озадачено така възторжено презентираната бутилка, после погледна и крушенеца. Георги разбра, че може би липсата на тиранти спъва обичайната схватливост на детето или скромният резултат от пясъчната офанзива бе замъглил събирателния образ на две и две. Пресегна се и търпеливо присъедини листчето хартия и една от трите намерени тапи към бутилката. Чертите на малкия с всяка следваща секунда започнаха да придобиват все по-разбиращ вид и накрая се оформиха в усмивка. 

- "Да! Писмо в бутилка!" - плесна с ръце и се засмя. Дори надничащият обитател на носа му, схванал секунда преди него потенциала на предлагания комплект се прибра бързешком да разкаже и на останалите съквартиранти какво е видял.

- "Да, мписмо! Писмо в бутилка!" - Робинзон Крузо от Чаталджа се поклони, доволен от ефекта на семплата си, но ефектна хрумка. Довечера може би щеше да усети по-остро липсата на привичната удовлетворително пареща гърлото течност, но сега възторгът на хлапето бе по-приятен и от няколкото по-поносими мига на мъглива забрава в кипящия прибой на живота.

- "Мпиши, пиши!" - окуражи го той и размаха подканващо ръце. Момчето почеса челото си с поизгризания край на молива и като помисли секунда-две логично попита:

- "А до кого.. до кого го пиша, моля?"

Георги спря да маха с ентусиазираните си длани и като се тупна по коленете, честно призна едничкия пропуск в хубавия план.

- "А де.. мдо кого мнаистина?"

Хвана пак шишето и като набръчка чело в подкана да намери решение или поне адресат, почна усърдно да го движи във въздуха като поизнервен питчър на бейзболно поле, та по-бързо да изсъхне.

- "Вие като сте пускали писма от острова, до кого сте писали?" - продължи все така логично да дърпа нишката момчето. Не си спомняше дали в книгата бяха споменавани наистина бутилки с писма, но можеше да заложи намереното левче, че в анимацията със сигурност присъстваха.

Георги нито бе пускал такива писма, нито бе някога на остров. Ако не се брои една вечер във Виница, когато проливният дъжд го бе заварил да спи на изпочупена спирка. Някога използваема, но вече изхвърлена от маршрута на автобусите и осиротяло чакаща някой да поседне за малко, да помълчат заедно в нищото. Тогава до сутринта се наложи да чака нивото на водата да спадне, без да се наложи да слага плавници. Веднъж до Колхозния пазар бе намерил плавник - тъмносин, почти новичък..

- "Сетих се! Дядо Коледа!" - малкият извади Георги от спомените му, преди той да се сети на кого е подарил плавника. - "Писмо до Дядо Коледа!"

- "Посред лято?" - повдигна съмняваща се вежда крушенецът. По навик поднесе към очите лявата си китка, където някога имаше часовник и потвърди. - "Юни месец. Да, лято си е."

- "Именно. Зимата и покрай празниците твърде много работа - толкова много подаръци, толкова много писма, как да отговори на всичките? А сега е спокойно и ще има време да прочете." - логиката на детето изобщо не беше от най-слабите, нямаше как да не му се признае.

- "Много правилно, ммдобре си се сетил. Наистина ще да има повече време, вероятно тъкмо си наваксва. Мм и неговата не е лесна, като се замисли човек.." - одобрението на Георги завари събеседника му вече усърдно сбърчил чело, докато изписва буквите на гърба на рецептата върху пейката.

Реши да не смущава повече творческия процес, остави бутилката и поразбута с пръст купчинката находки. Левчето по право си беше на малкия търсач, но запалките по-добре да прибере. Тоест едната да изхвърли, а другата да си запази като резервна. Пожари лесно се не гасят. Копчето с гравирана калинка изглеждаше красиво, почти като запазено бижу - и то си бе за момчето. А останалите две коркови тапи са си практична вещ, но за момента като няма какво друго да затъкнеш с тях, освен може би онези лелички от вход Б - чакат на резервната скамейка един ден да им се усмихне отново фортуната.

Като си помисли за фортуна, сети се за някогашната си ладичка, която гордо носеше именно това наименование. Ех, хубава количка беше и главно надеждна. Колко пъти пърпореха от Варна до Велико Търново, та до София. И после обратно. Слабо място й бяха чистачките, които от време на време сами си се включваха в движение, когато им скимне. Като усърдни хигиенистки, решили да преизпълнят норматива за седмицата и невъзмутимо каращи седналия началник да вдига краката, защото е време за стирка.

Ляво-скръц-дясно-скръца.

Дясно-скръца-ляво-скръц.

Помнеше като вчера и красивия кехлибар в края на скоростния лост, с малко метално синьо раче, което блещукаше на слънце. Не съжаляваше, че вместо да вземе някой лев за скрап - в последните й дни, подари "Фортуна" на един възрастен господин в Хотница. Човекът изгаси мотора й за последно насред лехите с цветя до портите на дома си. Сега служеше за допълнителна украса със саксийки пълзящи и увивни растения, надничащи изпод предния капак и багажника. А отворена врата приветливо посрещаше местните котки, решили след хапване да се изпружат заслужено върху протритите седалки, когато ламарината се напечеше твърде много за техните меки лапички.

- "Тони, обядът ще изстине, прибирай се!" - приятен глас нейде отгоре прекъсна лентата от сладникаво-горчивкави спомени и накара двата новосдружили се чифта очи да потърсят източника му. Момчето помаха с молива в ръка на една жена подала се от тераса на третия етаж. Тя в отговор се усмихна на луничавия нос и додаде:

- "Какво си си намерил отново - карта на съкровище или пишеш упътвания как се стига до най-близката компютърна зала?"

- "Мамоо, коя година сме - кой ходи в компютърни зали, моля? Идвам, идвам - още две минути само!"

- "Давам ти пет и мисли му, ако след малко не преброя десет измити пръста на масата. Баничките са най-вкусни докато са топли."

- "Ух, банички!" - малкият откривател се обърна към другаря си по пейка. - "Баничките са ми второто любимо ядене, обичате ли? Мама ги прави най-вкусни." и без да дочака отговор допълни: - "Но е строгичка малко като ме чака много, затова ще тръгвам."

Скочи от пейката и си подръпна шортите. Напъха копчето, молива и две коркови тапи в единия си джоб. Протегна третата на Георги, заедно с рециклираната рецепта, бутилката и левчето: - "Аз съм готов с писмото. Като имате време, хвърлете го в морето, моля."

Сетне подаде ръка и каза:

- "Аз съм Тони, приятно ми е."

- "На ммен, също. Георги съм аз. Радвам се, че се запознахме, Тони. Слушай, защо сам мне пуснеш писмото, като ходите с майка ти на плаж?"

- "Имам много да чета, няма да е скоро. А и аз повече обичам да шумоля по полянките и горите. Твърде ми е топло - не знам как лежат с часове другите хора. Ще пуснете писмото, нали, моля?" - сините очи по-скоро излъчваха очакване на семпло потвърждение, а не съмнение.

Съмнение липсваше и в гласа на Георги, когато отговори напълно сериозно:

- "Още ммтази вечер. И без това имам малко работа до Топлата вода. Честна корабокрушенска! А това знаеш е мнапълно толкова подпечатващо колкото честната скаутска." - стана, мушна поверените вещи в раницата и сетне раздруса ръката на момчето - "Бягай да хапваш, да не те търси ммайка ти. Аз ще се погрижа за писмото."

Крушенецът проследи бодрата крачка на малкия златотърсач, който грижливо изтрил крака на гумената изтривалка, позадържа вратата на входа и махна на новия си приятел. Георги вдигна ръка в отговор и сетне усмихнат пое курс към следващия пристан. Славен малчуган..

Познат аромат на уют и вкусна топлина посрещна Тони още от прага. Изуло си обувките, изтърси съдържанието на джобовете си в едно плетено панерче, редовно приютяващо находките му. Мина през банята да изтърка щателно ръце и да си наплицика лицето. Не подмина и ушите, които често бяха обект на проверка от стопанката на дома. А тя тъкмо се подаде от кухнята и одобрително отбеляза:

- "Тъкмо навреме, не закъсня и минутка. Хайде, сядай да хапваш. Сложила съм и чай. Внимавай да не се опариш като вчера."

Последвалото удовлетворително хрупане известно време не бе нарушавано с нещо повече от посръбване от голямата чаша и одобрително тропкане на чехли под масата.

- "Мамо, може ли да запазиш две банички?"

Тони вдигна въпросително поглед от посипалите се ситни парченца кори, които обичаше да събира с пръсти по чинията, за финалната хапка най-накрая.

- "Има достатъчно, ще останат и за утре. Хапвай си колкото искаш. А.. или ти за.. "

- "Да, за него са. Мисля, че е Робинзон Крузо. Или поне негов роднина. Казват му и Георги. Искам да го почерпим, може би скоро не е опитвал нещо толкова вкусно.."

- "Разбира се. Мисля, че ще се зарадва. Но да ме запознаеш с него. Знаеш, че настоявам да познавам приятелите на момчето ми."

- "Дадено. Мисля, че утре ще е отново наблизо. Днес е на тайна мисия, но ще ти разкажа за нея друг път."

Тони загадъчно се усмихна и като отпи от чая, с удоволствие продължи обяда си.