Сродни души
Лежах на кушетката за пореден път. Психоложката ме гледаше внимателно, преценяваше подбора на думите ми, наблюдаваше всеки мой жест. Всичко си записваше в черен тефтер с грозна подвързия. Седеше на коженото си кресло, кръстосала важно крака. Очилата ù с червени рогови рамки стояха на средата на чипия ù нос. Перхидроленорусите коси на психоложката контрастираха на карминовия ù костюм с черни орнаменти по яката и полата. Лицето ù беше безизразно, а тънките ù устни сякаш бяха нарисувани с молив и това бе причината да не се мърдат. Очите на психоложката обаче бяха нещото, което малко ме озадачаваше. Тъмносиният им цвят наподобяваше дълбините на море, убило хилядите моряци, които са му се обяснявали в любов. Очите ù напрегнато ме следяха в очакване да забележат пропукване на моята маска и да разкрият душата ми.
Психоложката пое дъх и ме попита:
- Как се чувстваш днес?
- По-добре от вчера. - отговорих наизуст аз и несъзнателно издърпах надолу ръкавите на анорака си.
Запитах се да ...