13.05.2011 г., 20:20 ч.

Сродни души 

  Проза » Разкази
1614 0 2
6 мин за четене

Сродни души

 

Лежах на кушетката за пореден път. Психоложката ме гледаше внимателно, преценяваше подбора на думите ми,  наблюдаваше всеки мой жест. Всичко си записваше в черен  тефтер с грозна подвързия. Седеше на коженото си кресло, кръстосала важно крака. Очилата ù с червени рогови рамки стояха на средата на чипия ù нос. Перхидроленорусите коси на психоложката контрастираха на карминовия ù костюм с черни орнаменти по яката и полата. Лицето ù беше безизразно, а тънките ù устни сякаш бяха нарисувани с молив и това бе причината да не се мърдат. Очите на психоложката обаче бяха нещото, което малко ме озадачаваше. Тъмносиният им цвят наподобяваше дълбините на море, убило хилядите моряци, които са му се обяснявали в любов. Очите ù напрегнато ме следяха в очакване да забележат пропукване на моята маска и да разкрият душата ми.

Психоложката пое дъх и ме попита:

-         Как се чувстваш днес?

-         По-добре от вчера. - отговорих наизуст аз и несъзнателно издърпах надолу ръкавите на анорака си.

Запитах се дали ми вярва изобщо и има ли смисъл да лъжа. За себе си знаех всичко – самота, комплекси, интровертност, мелодраматичност на моменти, страх от отхвърляне, песимизъм. Нищо ново под слънцето. Знам защо го направих. 

Излязох от вътрешния си монолог и погледнах към тъмнокосото момче с лешниковите очи, което седеше на табуретка до мен. То ми си усмихваше окуражително и аз се насилих да му отвърна. Знаех обаче, че е безсмислено, защото то също ме познаваше. С него можех да бъда искрена. Правеше оцеляването ми по-лесно.

********

 

Лежах на пода на стаята си, съзерцавайки сенките. Бавно си припомнях всяка случка, която ме бе белязала с дълбока невидима рана. Сълзите се стичаха по бузите ми, оставайки следи, каквито дъждът прави по стъклата. Треперех и хлипах тихо. Тъмнокосото момче с лекота ме вдигна от пода и ме накара да седна до него. То ме прегърна силно и изгони студа от всяка моя частица. Сложи главата ми в скута си. Аз затворих очи и заплаках с глас. Не знам колко дълго продължи, но момчето с лешниковите очи все така нежно ме милваше по главата и тананикаше тихо приспивна мелодия. Мълчахме, но в мислите си си говорехме. Обещавахме си, правехме планове, мечтаехме заедно.

 

********

 

Минаваше 23 часа, когато си взех душ. Облякох си лилавата пижама на облаци. Легнах си и момчето ме зави. Придърпа си стол и седна до леглото ми. Усмихна ми се по най-прекрасния начин и ме целуна по челото. Погледна ме право в очите и щях да изгоря. Никой не бе ме гледал така, никой не бе ме виждал така. В дълбоките му очи с лешников цвят имаше пламък – огненочервен и изгарящ сърцето ми, пишещ незнайни поеми в душата ми. Разбрах, че знае всичко. Познаваше ме най-добре. И беше с мен завинаги... Как ми го казваше с очи? Завинаги нищо не значеше... Усещането бе толкова силно, разтърсващо и страшно. Умопомрачително и вълнуващо. Трябваше да затворя очи, защото погледът му.... Това чувство щеше да ме погълне. Не можех да го позволя. Тъмнокосото момче ме погали с носле и ухапа ухото ми леко. Когато отворих очи, за да му се скарам, то вече седеше на стола. Погледът му бе по-мек и ми се усмихваше мило. Взе ръката ми и вплетохме пръсти. Тогава тихо произнесе:

-         Косата ти е толкова хубава – като буря в лилава нощ.

Аз се изкикотих като малко момиче. Дори очите ми се смееха. Той продължи:

-         Аз съм при теб вече 2 седмици, но ти още не си ми казала...

Тъмнокосото момче запретна ръкава ми. Наведе се и целуна дългите успоредни белези на китката ми. Аз виновно издърпах ръката си и ги покрих.

-         Говори ми – каза властно тъмнокосото момче.

Не беше заповед, нито молба, но аз усетих, че е правилно да кажа точно на него, това, което не можех на никой друг. Момчето нямаше да бъде наранено. Нито притеснено. Така аз започнах:

-         Животът е несправедлив и тежък. Стараех се да бъда мила с всички, да следвам тълпата, да не изпъквам. Опитвах се да съм перфектна, да съм най-добра. Но не успях. Разговорите и сълзите не помагаха, а унижението, тормозът, обидите и разочарованията бяха моето ежедневие. Имаше момент, когато изпитвах панически страх да ходя на училище. Опитвах да съм невидима, но все нещо не им се харесваше. Наричаха ме как ли не – изрод, загубенячка, грозница, дебелана. Точно това виждах в огледалото. Най-добрата ми приятелка ми каза, че проблемът е в мен. Не успя да ме разбере. Затова почнах да обвинявам себе си, че останах без приятелка. И за нея имаше океани от моите сълзи. Влюбих се и трудно разлюбих. През това време първата ми любов ми остави хиляди белези в разбитото сърце. А на това сърце не му беше за пръв път. Не виждах бъдещето си. Мечтаех да стана писателка, но се убедих, че и за това не ставам. Изгубих баба си и вярата. Болеше, болеше много повече, отколкото някой може да си представи.

 

Очите ми бяха пълни със сълзи. Понякога се чудех дали някога спират. Сълзите ми се стичаха по пухкавите ми бузи и като с гума триеха руменината. Момчето се приближи и в лешниковите му очи различих сълзите на мъж. Целуна ме нежно. За първи път го правеше. Нежната целувка стана по-силна, страстна. Мисля, че се опитваше да отнеме мъката ми, да не я чувствам. Стана по-настоятелен с целувки, сякаш се бореше с мрака в мен и наоколо. Искаше да заглуши ужасните гласове, които чувах. Да откъсне всеки етикет, сложен ми някога.

Аз се отдръпнах и се усмихнах, така както не го бях правила, струва ми се, никога. Истинска усмивка, чисто щастие. Когато забеляза това, тъмнокосото момче се приближи и ми прошепна:

-         Обичам те! Но това вече го знаеш. Аз ще бъда всичко онова, от което имаш нужда – най-добър приятел, най-верен почитател, любим, помощник. Ти си добра, мила, състрадателна, чувствителна, отговорна, умна, красива и талантлива. Ти си всичко това и повече, но аз не обичам само качествата ти. Аз обожавам всеки твой недостатък, грешка, гаф. Никой не е идеален, но ти си съвършена за мен. И двамата знаем какво ще стане.

Гледах го с широко отворени очи. Знаех, че всичко това е вярно... и аз го видях. Случващото се бе истина и мечта в уникална симбиоза. Усещах сърцето на тъмнокосото момче да бие в такт с моето, сякаш свиреха дует или танцуваха валс.

След малко то ми се усмихна широко и ми каза:

-         Направи ми място да легна. – и се изплези.

След като легна, се обърна към мен и ме прегърна през кръста. Започна да ме гъделичка, което му донесе няколко ритника. Смеехме се диво и се притискахме един в друг. Удрях леко момчето с лешниковите очи, но то не спираше да ме гъделичка. Изведнъж спря и ме помоли:

-         Разкажи за живота ни.

-         Ами, ще се срещнем... – започнах аз тихо.

 

********

 

Психоложката ме приема с половин час по-късно. От вратата почва да си води записки. След като заемаме обичайните си места, ме пита:

-         Как си днес?

-         По-добре от вчера. – отговарям и днес това е истина.

-         Тук ли е то? – задава тя друг въпрос и очаква реакция.

Поглеждам към табуретката и тъмнокосото момче ми намига. Аз потвърждавам. Психоложката спира да пише в тефтера си и ме поглежда с червените си рогови очила и пита:

-         Готова ли си да ми кажеш кой е ?

Поемам дъх и отговарям:

 -  Той е сродната ми душа и бъдещият ми съпруг.

© Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Понякога измисленото от лудостта е по-трайно и по -живо от съблазните на неискрените приятелства и от острите шпаги на "нормалните" погледи...

    Хареса ми.Разказваш увлекателно и многопластово.
  • Интригуващ разказ!
Предложения
: ??:??