Яна убила баща си…

Средище беше голямо село, но новината се разнесе светкавично. В ранната утрин, тъкмо когато стадата излизаха на паша, а първите орачи вече поемаха към нивите, жените на кладенеца се разпищяха и побегнаха към домовете си, не забравяйки обаче менците с вода. Ужасът си е ужас, но работата не трае отлагане…

А кметът вече изпращаше единия пъдар до града – да информира полицията. Защото от дълги години кметуваше, но подобно нещо не беше ставало тука.

Другият пъдар стоеше, стиснал в ръце старата двуцевка, пред дома на чорбаджи Юрдан. Виновницата седеше на дънера на големия бряст, отсечен преди много години и ползван от чорбаджи Юрдановата челяд като миндер пред къщата.

Трета година, откак на тоя мегдан бяха разпънати масите за Янината сватба, а тя си беше все така хубава. Като мома – светлоруса, синеока, с меко овално лице, стройна…

И тиха, тиха…

Селяните се струпаха около оградата на чорбаджийския дом. Приказваха си тихо и бързо. Кой какво чул, кой какво разбрал, а Мена Палачоровата дори видяла. Минавала баш когато Яна излязла от дома, стискайки ножа в ръка. Голям нож – едно време чорбаджи Юрдан го купил от един руски войник. С него Яна промушила в тлъстия гръб баща си. И, докато той хъркал на пода, излязла, видяла Мена и я пратила да извика кмета…

Защо, бе джанъм? – питаха се хората.

Но отговор не намираха. Всъщност, всичко беше странно около Яна и изобщо семейството й. Семейството, тъй като Яна бе омъжена от три години за Горан от Краище, но той отдавна не бе стъпвал тук. Ни живееха заедно, ни молба до владиката за разпус пращаха.

Селото голямо, но нещо, казано в единия край, за час го обикаляше. Кихне ли Пейо до реката – „Наздраве!“ му викаше Колю от горната махала.

И се знаеше – седмица след сватбата чорбаджи Юрдан привикал от Краище зетя и дъщерята си. Седмица брачен живот им дал, сетне казал тежката си дума.

Горан и Яна да се преселят в къщата му в Средище. Защото бил решил – те ще го гледат…

Което си е нормално желание на остаряващ човек. Ако не бяха две неща не на място. Първо – жена при мъжа си отива, не той зет на къща. А Горан имаше хубав дом в Краище, пък и сам син на родителите си беше. Неписан Божи закон – синът гледа родителите. Дъщерята е чуждо чедо, тя в нов дом отива, чеизът й стига, синът наследява бащинията.

И, второто – чорбаджи Юрдан имаше двама сина още. Но и двамата другаде. Големият прати да учи в града, после във военното училище, та царски офицер стана. А малкият след градското учение беше пратил в Европата – инженер да става. Щото чорбаджи Юрдан отдавна беше решил фабрика край селото да прави, голяма сарачница да стане…

Та затова му трябваше зет у дома. Близък и далечен, помощник не само за плата, а и свързан със семейството.

Обаче, Горан отказа. Родителите си не искаше да остави, дома си обичаше, пък и ниви имаше. Не беше богат като тъста си, не охолстваше, но справяше. Добре живееше като за тия трудни времена.

И с младата си жена не искаше да се разделя…

Тогава чорбаджи Юрдан привика Яна. Какво й е казал, какво я е хулил, какво заплашвал – хората само се досещаха. Защото си знаеха чорбаджията – вироглав, упорит, смятащ се за центъра на света. Дори да усети, че не е прав – не отстъпваше. Каквото и да му струваше…

Яна остана в дома му.

Което хем се очакваше, хем хората се изненадаха. Та дъщерята след сватбата не е бащина – тя е жена на мъжа си. И слуша татювите приказки само след мъжовите…

Само че Яна осемнадесет години бе живяла под крилото и до клюна на стария ястреб. Почиташе го и се боеше. Познаваше го. Затова прие сериозно думите му, че може млада вдовица да остане, ако нещо лошо да се случи на Горан…

Така – три години…

Накрая явно и тя не издържа. Върбовата клонка се вие, вие под напора на чужди ръце, пък накрая се чупи…

Откараха я в града с каруца, край която яздеха двама стражари. При големия кръстопът ги пресрещна Горан. Новинатабе стигнала чак селото му. Охраната се направи, че не го вижда и той седна при Яна в каруцата, взе дизгините в ръце, отпрати коларя пеша да върви подире им. После заговориха тихичко…

А в Дъбаците ги пресрещнали трима с пушки. Стражарите, разбира се, вдигнали ръце – що да мрат мърцина. Взели им оръжието, оставили ги с коларя на пътя, отвели конете и каруцата…

Намериха я после при Старо село – конете мирно пасяха край пътя, пушките бяха увити в чул.

Кои бяха тримата – никой не разбра, макар всички да знаеха. Пък и тримата побратими на Горан сетне понякога си идваха по празниците в Краище, но ни някой ги питаше за оная работа в гората, ни те споменаваха.

А Горан и Яна изчезнаха. Говореше се, че ги виждали в големия крайморски град, че били в столицата, че…

Адвокат с тапия дойде в Краище, разпродаде Горановите имоти, майка му и баща му се натовариха в три каруци с все покъщнината и заминаха нейде. Имотите на чорбаджи Юрдан бързо се разпродадоха от двамата сина. И ни фабрика се построи, ни малкият инженер стана, ни Брат му генерал. Убиха го в голямата война, а малкият се пропи и пропадна…

Горан и Яна ли? Кой ги знае накъде са и как са. Пък и това е стара история. Още се разправя из село, ама никому не иде сама на уста. Щото да убиеш тия, дето живот са ти дали… А пък да дадеш живот, та после слуга да си имаш…

По нашенско подобни работи даже не обсъждаме. Господ да ги решава…

И съвсем вредни в понеделника мисли - https://wordpress.com/post/genekinfoblog.wordpress.com/9989