Старият берлинчанин

Берлин. Зимата на 2003г. Отново работя като преносвач на покъщнина на поредното берлинско семейство, което се мести “на друг адрес”: този път заминават за Швейцария. Млад медик и жена му – културолог. Кашоните не свършват...Етажите са шест. Все надолу и надолу, с кашона на ръце, и после все нагоре и нагоре. Асансьор няма. Стара източноберлинска кооперация с олющена боя на стълбището, на Карл – Маркс Алее...

Берлин е необозрим град. Макар и що-годе свикнал с него, все още преживявам трудно прехода с метрото от улица “Гьорцалее”- /намираща в покрайнините на Западен Берлин, където е моето студентско общежитие - остров на свободата сред еднофамилните къщи на свъсени и злостни буржоа/,  на улица “Карл-Маркс Алее”, /в сърцето на Източен Берлин, със обществени сгради и кооперации в сталински стил, населена с млади интелектуалци и хора на изкуството, студенти и свободолюбиви чужденци, намерили там укритие и утеха/.

С големи усилия намирам адреса.

Моите  работодатели напускат Берлин за дълго, да не кажа завинаги.  От една страна, те се стараят да изглеждат така, сякаш с облекчение ще напуснат “die Stadt” и бързат да забравят: в Берлин няма вече достатъчно работа нито за лекари, нито за културолози...   Сърцата им обаче преливат от скръб – те са берлинчани, борили са се да останат в Града след анексията на ГДР, но в крайна сметка са се предали...Безработицата ги е сломила. С горест в очите разглеждат мизерната си квартира и събират остатъците от миналото и огромното количество книги. Мъжът, слаб и много висок немец с пепеляворуса коса и сивосини очи, които изглеждат огромни изпод очилата, мърморейки под носа си – “Кашон номер 3 – “Вътрешни болести”, кашон номер 4 - “ Фрактури” – прибира прилежно книга след книга, докато съпругата му – с дълга бляскава черна коса и очи, черни като маслини и тъжни като при много чувствителните хора, снове из стаите, търсейки албум с репродукции от Огюст Роден... 

Работя с двама африканци от Камерун, един монголец и един молдовец.....

Този последният е високо слабо момче на около 23-25 години, пристигнал преди три години, но още не може да завърши втори семестър – скъсва се да работи и да учи, а парите и времето все не стигат и не стигат...Огромни зелени очи, потънали в дълбоки сенки от умора, лоша храна  и недоспиване.

Висок, тих и кротък, той безспирно носи ли носи, като постоянно подхвърля по някоя реплика, за да повдига духа на останалите, като например – “ На свестни хора попаднахме този път, а?” или “Пак добре, на предишното пренасяне трябваше да сваляме и пиано”, както и “Сега само сваляме, нали няма да качваме, освен ако не ни вземат със себе си до Швейцария.”

Монголецът беше дошъл съвсем наскоро, говореше книжен немски, правеше впечатление на много начетен и беше обхванат от паника пред перспективата, която се откриваше пред него и с която той не беше свикнал – да следваш в Берлин / където все пак е най-евтино и затова тук идват да следват хора бедни/,

означава да полагаш свръхчовешки усилия, за да преодолееш безпаричието и липсата на време. Той говореше бързо и някак си напрегнато, цялото му същество изразяваше шоково състояние, като при някой, който от идиличната обстановка на планинска хижа, ароматен чай и уютно огнище внезапно е попаднал  в разгара на страховита битка. Издължените му очи се бяха разширили, челото му беше обляно в студена пот.

Камерунците, мастиленочерни, дребни и съсухрени хора, изпити от мъка и премеждия, носеха най-много от всички – въпреки вида си те бяха изключително издържливи и бързаха, понеже следобяд  бяха получили още работа - да пренасят на друг адрес. Единият успя да ни изуми, като свали до долу цял гардероб – сам, на гърба си...

 Вече почти бяхме приключили и подреждахме отвън камиона,  когато по улицата мина един особено усмихнат човек, с лице, което говореше  за  душевна и материална разруха: африканец на около четиридесет-четиридесет и пет години, придвижваше се болезнено като тътреше единия си крак.

Беше зле облечен за влажния ноемврийски студ, но усмивката не слизаше от лицето му. Абсурдна и разкривена, тя се бе сляла с него, но не изразяваше и капка злонамереност или агресивност. Не! Тя по-скоро подканяше към игра или приятен разговор.Като бавно, но неотклонно се приближаваше ту към един, ту към друг от нас, той ни предлагаше по цигара – не помня каква марка бяха, но беше нещо екзотично и скъпо. Скъпите цигари допълваха абсурдния вид на този човек, който се появи така внезапно на пустата улица .

Забелязах, че африканците с уважение приемаха поканата му и си взимаха по цигара, като сякаш някак си се прекланяха пред него като пред старейшина, но също и с нещо като отчаяние и обреченост, с някаква траурна тържественост. Когато стигна и до мен, аз понечих да откажа цигарата, объркан и засрамен, но  камерунците ме подканиха : “ Вземи я, вземи я! Той ще се радва!” – каза единият. Другият, този който сам свали гардероба, допълни с болезнен и заповеден тон: “Не му отказвай!”

Погледнах последователно единия, а после и другия – те стояха като заковани, сякаш участваха в ритуал или жертвоприношение.

Погледнах и странния човечец – той продължаваше да се усмихва.

Взех цигарата и я запалих. Докато дръпна веднъж – два пъти от силния тютюн, човечецът изчезна така както се беше появил...

Не знаех как да изразя объркването си пред моите колеги от Камерун, затова не казах нищо, но пушейки, те сами подхванаха. Разказаха кратка, но покъртителна история – “Знаеш ли, той дошъл преди мноого годин, десет може петнайсет, много нещо пробвал, не успял. Пари нямало да изкара. А той дошъл, пари да изкара... После там, у дома, в Африка, жена и деца убили. Той не може върне се, знаеш, нелегален, а и пари няма, пък и върне се  - и него убият само. После - разболял се, тежко разболял се, костите, гръбнака, а и психика – много зле...

Сега има само една идея – ходи и цигари раздава – пари откъде намира , скъпи и прескъпи купува, после – раздава. Тъй прави, щото смята, раздаде цигари, и ще се отплати на боговете, те ще се смилят, защото както той е добър сега с хората и ги черпи,  така и  боговете ще са добри с него и ще си го приберат, там във вечните савани...”