Лимузината мина покрай човека на пейката бавно, почти тържествено. След двайсетина метра пак така бавно, постепенно спря. От автомобила не слезе никой. Шофьорът не пусна аварийните светлини. На задната седалка седеше мъж на около шейсет и пет, добре облечен, намръщен и с обръсната глава. Беше забил погледа пред себе си и сякаш очакваше нещо.
– Още ли чете списанието? – попита шофьора си.
– Да, шефе. Още.
– Не стана ли от тази проклета пейка?
– Не, седи си.
– Не ни ли забеляза?
– Мисля, че не ни забеляза. Но не съм сигурен.
– Ти бил ли си някога сигурен в нещо? Кретен.
– Можа да сляза и да привлека вниманието му. А, шефе?
– Как ще му привлечеш вниманието?
– С юмрук.
Шефът млъкна. Да, добре би било. Защо, по дяволите, този се държеше така? Нима не си даваше сметка, че не може да спечели такава война? Беше събрал достатъчно информация и знаеше положително, че човекът-списание няма пукната пара. Задлъжнял беше. А не молеше за помощ. Дори не търсеше контакт с него, богаташа, влиятелния бизн ...