Два часа откарахме, кротко седнали на пейките пред кабинета, аз и двамата пациенти от Шумен. За да не ми задават неудобни въпроси, се разхождах от време на време и звънях по джиесема на докторите, но знаех, че няма шанс, работата да се свърши както трябва.
Цяла нощ бяха пътували хорицата от Шумен до София - двама мъже, български турци на неопределена възраст. Нетактично попитах видимо по-младия дали не е синът на Мустафа. Оказа се, че били баджанаци.
"Какво става, докторке?" - питаха ме от време на време тревожно.
"Много ли е сериозно положението?"
Че е сериозно, сериозно е. И те си го знаеха.
"Само не му казвай истината на Мустафа" - поверително ми прошепна по-младият. Как да им обяснявам, че докторът от рентгена не бил дошъл още на работа. Нямал и джиесем. А разчитането на снимките е толкова деликатно, че в цялата болница никой не се наема да се ангажира със заключението - става ли пациентът за лъчетерапия или не.
Двамата млади колеги, които уж трябваше да са ангажирани с моите пацие ...