Два часа откарахме, кротко седнали на пейките пред кабинета, аз и двамата пациенти от Шумен. За да не ми задават неудобни въпроси, се разхождах от време на време и звънях по джиесема на докторите, но знаех, че няма шанс, работата да се свърши както трябва.
    Цяла нощ бяха пътували хорицата от Шумен до София - двама мъже, български турци на неопределена възраст. Нетактично попитах видимо по-младия дали не е синът на Мустафа. Оказа се, че били баджанаци.

"Какво става, докторке?" - питаха ме от време на време тревожно.

"Много ли е сериозно положението?"

Че е сериозно, сериозно е. И те си го знаеха.

"Само не му казвай истината на Мустафа" - поверително ми прошепна по-младият. Как да им обяснявам, че докторът от рентгена не бил дошъл още на работа. Нямал и джиесем. А разчитането на снимките е толкова деликатно, че в цялата болница никой не се наема да се ангажира със заключението - става ли пациентът за лъчетерапия или не.
   Двамата млади колеги, които уж трябваше да са ангажирани с моите пациенти, безпомощно вдигаха рамене и отминаваха по коридора, ту наляво, ту надясно. Доктор еди-кой си се бил обадил, че ще закъснее. Наближаваше единадесет. Нали се сещате, че работното време, при това в петък, в българските болници е докъм един-два.
   "Искаме да си хванем рейса в три" - казаха двамината от Шумен.

Дадох им парите за транспорт. Това беше важно за тях. Аз трябваше да тръгвам на работа. Прецених, че изгледите да се появи въпросният рентгенолог клонят към нула и колкото и да ми беше притеснено, реших да ги изоставя.

"Възрастни хора са. Ако не знаят, ще питата." - приспивах съвестта си аз, макар че ги виждах колко са безпомощни дори само да намерят в лабиринта от коридори регистратурата.
   Звъннах на Теди - колежката. Възмутих се от безотговорното отношение на тукашните лекари, при все че за моите пациенти болницата вземаше предварително тлъсти хонорари.

"Да знаеш, че и този пациент отпада, така каза Лазаров - информирах я аз. - Гледа го на скенера и според него има надбъбречни метастази. Само че държи скенеристът да напише заключението, а до този момент, можеш ли да си представиш, тоя го няма никакъв."

Какво можеше да ми помогне Теди, освен да ме изслуша?

"И друг път колегите му са се оплаквали от него. Откакто предишният скенерист отиде в "Токуда", непрекъснато си имаме проблеми с проучването" - съчувстваше ми Теди.
   Записах си джиесема на пациента, за да му се обадя след един час и да проследя случая до край, и се отправих към спирката на автобуса. Ръмеше студен дъждец. Около болницата разкопаваха, та беше и кално. Поради строеж улицата беше стеснена - задръствания, студ и пълна липса на късмет...
    И изведнъж един младеж се обърна към мен:

"С какво Ви разочарова толкова д-р Лазаров?"

"А, аз не се разочаровам толкова лесно. Три часа чакахме да дойде един рентгенолог, а той и до момента не се появи."

"Някакъв здравословен проблем ли?"

"Не аз. Имах ангажимент към едни хора от провинцията."

"Откъде?"

"От Шумен."

Какво да му обяснявам, че съм мониторка на клинично проучване и отговарям за центъра в Шумен. Сигурно не знаеше какво е това "клинично проучване", нито "монитор" или "център". Хората предпочитат лесно смилаеми истории, така че нека си мисли, че съм довела роднини на преглед.
  "Ама Вие от Шумен ли сте?" - попита ме той.

"Не. Аз съм от София."

"Откъде по-точно?"

Ама че нахален младеж. Защо ли му отговарях? Вгледах се в него. Едно петнадесетина години по-млад от мен. Кръгличък и набит. Усмивката му разкриваше странно млечносинкаво петно на предните два зъба. Отклоних погледа си, но петното като с магнит ме привличаше да го поглеждам крадешком Спомних си, че бях чела как някои си инкрустирали скъпоценни камъни в зъбите. Едва ли беше от тях. По-скоро - някакво заболяване? Иначе какво щеше да прави в болницата? Започна да ми обяснява, как познавал всички лекари в тази болница, защото бил лежал в нея. Не го попитах за диагнозата.
   Качих се на първия автобус, който дойде. Той ме последва.
   "Приятно ми е, Стефан."

"Моля?"

"Приятно ми е, Стефан. Вие как се казвате?"

Щом му казах и той реши, че е време за атака:

"Да пием по едно кафе да се опознаем!"

"Бързам за работа. Ама наистина много бързам. Плюс това да се опознаваме, хм...

"Е то се започва от кафето..." - Този наистина е голям оптимист. Минах към тежката артилерия: "Вижте какво, тука е станала някаква грешка; някаква ужасна ужасна грешка. Не знам на колко години Ви изглеждам, но аз съм мнооого стара за вас."

Той леко се стъписа. И друг път съм използвала този похват за отклоняване на нежелани ухажори и изненаданите им физиономии винаги са ме забавлявали.

"Е колко стара? Като Лили Иванова ли?"

Е, сега вече ме обиди. Той започна за гадае десетилетките, а аз си помислих как такъв би могъл да сваля моите дъщери и от неопитност те биха могли да се вържат.

"Тя вътрешната красота си личи по външната." - неочаквано ме очарова с комплимент. Това ме накара да смекча позициите си:

"Дайте си визитната картичка и някой друг път ще пием кафе, сега много бързам." "Визитна картичка! Аз да не съм баровец!" - весело каза той.

"Добре, кажете си телефона." Наистина си го записах на джиесема.

"Сигурно никога няма да ми се обадите" - въздъхна той.

"Честна дума, ще се обадя" - хладнокръвно излъгах.

"Сигурно няма да ми дадете вашия телефон?"

 Колко досетливо! Заразпитва ме за мъжа ми, за децата ми, за работата ми. Представях му ги в най-простата и банална версия, но той се респектира по някакъв начин. Говореше с уважение и малко тъга. Самият той бил някъде от Македонско, но тук живеел в Люлин.

"Ти не ходиш ли на работа, бе човек!" - неусетно бяхме минали на "ти".

"Аз съм строителче. Сам съм си господар. Отивам когато си искам."

Брей! Прозвуча ми по-скоро като "Безработен".

"Болен съм и съм безработен."
  Слязохме на "Ректората". Последен опит "да пием кафе". Качих се на тролей. Той ме последва.

"Сега ще кажете, че е нарочно."

"Няма да го кажа." Минах в предната част на тролея. Той остана на колелото. Не се и обърнах да го видя къде слезе.