Вълничките на голямата река гальовно докосваха зелените клонки на брезичката, която тежкият зимен сняг наклони леко наляво тази година. Младата жена подхвърляше и въртеше във въздуха синчето си, отметнала назад красивата си черна коса, разпиляна на гъсти вълни върху крехките й рамене и звънкият им смях жадно се поглъщаше от пролетно залялата брега, вода.
Цветенцата, нежно целувани от слънчевите лъчи, съпричастно поклащаха главици. Изведнъж малкото момченце викна радостно, посочи напред с пухкавата си ръчичка и освободило се от майчината прегръдка, замята краченца по ниската трева, подгонвайки пъстра пеперудка. Мери гледаше след него с очи, изпълнени с най-силнта обич, която имат и дават само майките. Щастието й сега беше пълно и неизразимо красиво. С болка си припомни тежките дни на срам, горчиви сълзи страх от стерилитет, които беше изживяла, затворена в себе си, далече от близки и приятели. Дългите месеци на отчаяно страдание от безсилието, стегнало тялото, мислите, душата й, цялото й същество. На лов за новини, като млад журналист, тя се запозна с Иван. Имаха красив флирт и още по-красиви обещания и клетви в любов.
Представиха се пред родителите си и сватбата беше факт.
Иван е бил ученик на баща й. Вироглав, безхарактерен и нагъл, такъв го беше запомнил учителят и много упорито не се съгласяваше с убежденията на Мери, че сега е мил, нежен и отговорен мъж. С тактичността на майка й, отношенията тъст-зет не стигнаха до катастрофален обрат и това позволяваше да се редуват дълги, приятни семейни вечèри със салатка, ракийка, печено и хубаво вино. За щастливите младожеци не мина нито една вечер, изкарана в усамотение у дома. Все имаше приятели и роднини, на които да гостуват. Мери в началото, малко притеснена от бащиното си недоверие към нейният любим сега, пърхаше щастлива и вярваше, че истинската романтика се крие в семейния живот и никога няма да изпита страх и скука.
Минаха много месеци, наближаваше годишнината от сватбата им и Мери вече правеше планове, къде, как и с кого ще отпразнуват първата си година от семейния живот.
Една пълнолунна и звездна вечер Иван необичайно закъсня след работа, влезе навъсен и шумно затръшна входната врата на апартамента. Мери, щастлива, че го вижда, обви ръце около вратa му и го дари с най-жадуваната целувка, но той дори не я погледна, отстрани я и най-безцеремонно я попита: - Абе, ти няма ли да забременееш най-после?
- Мило, какво ти е, какъв е този груб тон? Защо с такова поведение към мен?
- Хайде, стига си се лигавила! Седни там да разговаряме! Ти от нещо боледувала ли си, аборт правила ли си? Какво ти има, та все още не си бременна?
Грубият тон и неочакваните въпроси вледениха щастливото сърце на Мери. Тя не беше мислила за дете. Не бяха говорили на тази тема нито с Иван, нито с родителите им. Беше щастлива, не, че не искаше да има детенце, което един ден ще дойде и е в реда на нещата, а сега имаше всичко!
- Мило, не зная защо, не съм правила никога аборт! Не сме го обсъждали. Да помислим. Защо така изведнъж и толкова ядосан. Ще отидем на лекар, ще се изследваме.
- Ще отидеш ТИ, утре! Сега искам да вечерям, че умирам от глад!
Мери, толкова изненадана от промяната в отношението на Иван, изтича в спалнята, захлупи се по очи и тежко се разрида. Събуди се скована от неудобната поза, с крака изтръпнали и все още в обувките с ток и... сама. Масажира слепоочието си и протегна ръка да запали настолната нощна лампа. Електронният часовник показваше 2.15ч. Запъти се към банята и минавайки покрай хола, видя Иван, заспал на дивана, пред все още работещия телевизор, а на масичката стоеше недовършена бутилка вино и парчета луканка в чинийка, вероятно предпочтената вечеря. Дожаля й за него и нежно го зави с любимото му пухено одеqло, подарък от кумовете им. Изми очите си от грима в банята и спомняйки си вечерта и болезнено наранилите я въпроси на Иван, тя седна на ръба на ваната с бялата хавлийка в ръка. Несъзнателно докосваше лицето си и в мисълтта й като на филмова лента се заредиха, приятелки, роднини, съседки с малчуганите си около тях. Прииска й се и тя да има едно такова мъниче до себе си, на което да даде всичко на което е способна, да сгушва топличкото му телце до майчиното си сърце и... Да, как до днес не е мислила, колко хубаво би било, какъв баща ще бъде Иван, колко гордо ще бута количката пред себе си, а тя ще се суети около рожбата им. Да, да, да, утре ще отида за консултация.
Така успокоена, тя се загърна в топлата хавлия и се запъти към спалнята.
Посещението при лекаря я успокои и тя едва дочака края на работното време. Иван посрещна вестта за доброто й здраве и надеждата, че е въпрос на време и ще имат свое дете. Всичко тръгна както преди. Той беше отново любящият мил съпруг. Забавляваха се и изживяваха щастливата си младост. Мина празникът, в който отбелязаха с много вино и песни годината семеен живот и дните, седмиците, месеците се занизаха отново.
Една сутрин, когато слънчевите зайчета, промушили се през открехнатия прозорец, погъделичкаха и разбудиха Мери, тя не видя Иван до себе си. Наметна халатчето си и изтича в кухнята, той седеше пред чашата ароматно кафе и гледаше някъде неопределeно в празното пространство. Тя обви ръце около кръста му и докосна с устни разбърканите му къдрици. Той я хвана за ръка, придърпа я на стола до него и мрачно й каза.
- Аз наистина искам да имаме дете. Ако знаеш нещо по въпроса, промени ситуацията. Ако не забременееш, ще се разведем. Стана, събу пантофите и излезе.
Познатата ледена буца задави отново младата жена. Грабна телефона и разказа всичко на майка си. Двете заедно отидоха до позната лекарка, която в продължение на седмица чака резултата от анализите и отново прегледи и отново разговори и отново успокояващи думи: - Здрава си, Мери! Не бъди нетърпелива. Доведи Иван.
Вечерта се събра семеен съвет, тъст,тъща, свекър и свекърва, Мери и Иван. Разговаряха спокойно, делово и по настояване на Иван отложиха посещенито му при лекарката. След този ден обаче, той вече не беше същият. Прибираше се късно след работа. Застояваше се с приятели по заведенията, а Мери самотна и тъжна го очакваше и се страхуваше да говори с когото й да било. Желанието й да подрежда детско креватче, да къпе и облича едно мъничко нейно човече вече беше толкоа силно, че всички останали тревоги отидоха на заден план. Вършеше вяло работата си, странеше от приятелките си и бързаше да се прибере у дома. Готвеше вкусни вечери, създаваше уютна обстановка, но Иван все закъсняваше и понякога, дори не взел душ, заспиваше, без да я погледне, в семейното легло. Безсилна да промени каквото и да било, Мери плачеше дълго и сутрин прикриваше подпухналите си очи с тъмни очила. Докато една обедна почивка срещна Иван с момиче под ръка, двамата си подмятаха закачки и се смееха така заразително, че дори Мери се усмихна, в този миг той я видя. Спря се конфузно, след това обгърна раменете на момичето с ръка, обърна го към Мери и ги запозна: - Ива, това е Мери, моята жена, Мери, това е Ива, бременна е и ще се оженим, след като с теб се разведа. Щях тези дни да ти го съобщя, хубаво е, че се случи непринудено.
Как сдържа сълзите си и как накара краката си да се задвижат, Мери не помнеше. Осъзна се едва когато влезе в бащиния си апартамент и безмълвна се сгуши в прегръдките на майка си. Един слънчев зимен ден Мери срещна Иван с щастливата Ива до себе си и синя количка с малко розово момченце, весело помахващо с ръчичка изпод топлото одеяло.
- Ето резултатът от моите анализи. Ти смени лекарите. Подхвърли и той през рамо и отмина напред със семейството си.
Болката отново горчиво заседна в стомаха й. Така продължи повече от година. Избягваше да минава близо до парка и малките градски градинки, избягваше да минава в близост до детски магазини и сладкарнички. Беше си изградила своя зона за движение и стереотип на поведение към ухажващите я мъже. Докато един ден главната редакторка я натовари с рекламата на един конкурс за популяризирането му сред младите от града. Представи и материалите и с усмивка посочи високото красиво, дългокосо момче, чакащо отстрани. Каза й, че ще работи с него и ги освободи от присъствието си. Така се запозна с най-красивия мъж, който беше виждала в живота си. Тя, която имаше горчивия опит от наивното си доверяване, се влюби отчаяно в този красив, млад Аполон. Миговете, в които бха заедно, минаваха в опиянение и унес. Не знаеше къде върви, какво прави, с кого говори, мислеше само как по-дълго да са заедно. Организира конкурса, разработи втори вариант, убеди го и направиха и втората реклама. Идваха последните часове от съвместната им работа и тя се престраши да го покани на обяд, в малкото апартаментче, наследство от баба и дядо. На него му хареса обяда, но се държеше любезно резервирано. Мери не се отказа и опита отново. Фирмата, към която работеше младежът, му беше наела квартира, но той не свикнал да живее сам, не успяваше да се нахрани със мижавите командировъчни, които му бяха отпуснали. Усетила това, Мери му предложи да идва да работят тук, а междувременно тя ще приготвя вкуснотийки от съвместно купените продукти. И баба се оказа права, че любовта на мъжа минава през стомаха. Не останал безразличен към полаганите за него грижи, красивият Аполон и черните му очи замятаха огнени стрелички към Сърцето на Мери, а то далеч не беше не превземаема и охранявана крепост. Щастливата усмивка отново трайно се настани на нейните устни. Така нежно, като че не беше докосвана никога, с такава топлина не беше обгръщана, така бурно не беше любена. Кога беше ден, кога нощ, кога делник, кога празник, имаше ли слънце или дъжд валеше. Всичко беше в едно, както и младите им тела...! ... Че са минали два месеца, откакто живеят заедно, разбра от разтревожената й майка, търсеща я чрез главната редакторка. Тогава нямаше мобилни телефони и връзката с нея беше неосъществима. Същата вечер тя заведе своя Аполон на гости на родителите си и им го представи като новия си интимен приятел. Баща й го анализираше под вежди, съвсем подчертано с професионалната си деформация, а майка й, щастлива, че я вижда усмихната, се суетеше около кухнята и само поднасяше лакомства. Похапнаха вкусничко и се отпуснаха на спокоен разговор, когато Мери изведнъж скочи и хукна към банята. Майка й се заслуша, чу специфичен шум и почука на вратата: - Мери, имаш ли нужда от нещо?
- Не, мамо, сигурно ми се е обострил гастритът, хапнах повечко и резултатът не закъсня.
След малко, леко прежълтяла, Мери се присъедини към компанията, включи се в разговора, но скочи отново и се затвори в банята.
Майката и бащата се спогледаха, за опитните им очи и уши стана ясно що за обострен гастрит има дъщеря им, но не знаеха дали да се радват или да се плашат, гледайки безгрижно усмихващият се и нищо не подозиращ млад човек. Дали няма да нанесе поредната тежка травма на момиченцето им. Какво ли се крие зад това мило лице? Какво ще им донесе бъдещето? Дали внучето, което вече сигнализираше за съществуването си, ще бъде част от щастливо семейство или ще расте без баща? Колко въпроси с неизвестни отговори измъчваха родителските им сърца!