Рано е. Нощта премина отдалеко по върховете на нервните ми окончания. Заспах си рано сутринта, и се пробудих със зората. След втора чаша със кафе, приседна ми от чернотата, но уви, събудена не бях! Умислена, сънлива и летлива, се мушнах  просто в „хигиенната кутия”, за да се измия. ”Дали ще ме събуди трета чаша от черното, гъсто кафе?! Едва ли! Но ще си направя за късмет. И…може би, цигара пак с кафето ?! Цигарите е време, може би, да хвърля в боклука, но уви още…все не ми се ще!” И мисля си: Ще пуша даже на инат, че воля май да ги откажа не остана!” Усмихвам се с онази кривата усмивка, която всеки има, но си я държи и пуска я само тогава, когато е зад четири стени.

Просветна нещо по червенината на нашарените плочки, и в банята срещу босите ми ходила, защъка целеустремено, стоножка с прозрачно - дървесна снага.

          - Айййй! – извиках и въпреки съня, още дремещ по моите клепачи, опулих аз очите си и затанцувах, като испански мариачи.

          А, уж, не съм страхлива! И сила, и инат (упоритост, може би) в мен сплитат се, като юзда  и конски бяс, несъвместими са, но ускоряват ми деня и времето ми, разчертават…Но уви! Изпищях  и веднага, като от сто крака по тялото ми премина стоножена вълна, и се завтори, и потрети…А, колко минаха преди това! Стоножка! Леле, гнус ме хвана! И без да мисля аз, (едва ли същото направи тя,) напипах нещо плътно и замахнах с ръка…

        Приключи всичко! За нея, не за мен. Останах си опулена и с ум неподреден. Обърнах си обувката. А,… да! Това е единичката от чифта нови еспадрили (Ах,модерна женска суета!) за моите си ходила. Е, имам някои пороци…едно и две криви неща, но честно, странно ми се вижда, че купя ли си нещо ново, преди за пръв път да го използвам,  изпирам го. С обувките е пак така! И имах случай, че веднъж от новите обувки, останаха ми само две подметки и парчета плат, отделно, в ръката да висят. И пак пера!? Е, хубаво,че беше новата обувка! Какво за Бога, случи се сега? Да не би да вземе да ме изяде, тази глупава стоножка! Не! И уж, не съм страхлива?! А колко преди нея, стоножки пуснах по гърба ми да ходят и лудуват? И то, стоножки от тези с двата крака, а не със цели сто! Стоножка с два отделни крака, си мисля,че е милиони пъти по опасна от тази със стоте, която щъка, дребна и кафява и ще се скрие пак в някоя мъничка пролука, без да ти напакости, освен да ти изкара зрънце от акъла. Стоножки с двата крака! А всъщност съм добре! И пак съм тук, и пак съм цяла, съшита на места, но оцеляла! Не съм страхлива и обичам и ценя живота и радостта да съществувам дори и временно по тази хубава земя. Страст има в мен, неутолим мерак за този пуст живот да го живея. Ама на,… ударих! И какво сега? Ми пазя се, то, нали е буболечка! И лази тя…Мен ще ме гони! Мен?! Абе, хапка съм голяма за нейната уста! Ще се озори доста докато успее и половината от мене да излапа, стоножката живееща в цепнатината!

        Стоножено по новата обувка! Сега какво? И без това щях да ги пера! Голямо чудо! Една стоножка да ми развали деня! Ама и аз съм си една!

        Затърках здраво. Свят им се зави на тези две обувки! И все пак, по кожата ми още стоножени следите парят. Ударих я! А, другите защо оставих да ме лазят? Другите?! Онези дето са със нежно бяла кожа, с усмивки, с очи, ръце и със сърце. Стоножките дали пък имат и сърце? Стоножките с двата крака сме хората полазили съдбата на някого от нас самите. Стоножка съм и аз, и грозна и зашита, все още мърдам и си стигам до моята пролука, навирам се и скривам се. Далеч от всичко друго искам да стоя, но „всичкото”, не ми остава длъжно – дори и да не виждам аз света, следите лазят от стоножени крака и лъскат по съдраната ми кожа.

        За всичките стоножки в този свят, обувка нова все ще се намери. Аз вече, претърпях една и две, и още чакат ме зад нечии притворени врати. Не се страхувам, то че ще боли – това го знам! В затвор обаче няма да зимувам – измръзнала дори да съм, свободно искам да си щъкам. Понякога, ей тъй ще удрям, понякога дори и да боли! Дори и да не замахна, за да се опазя,аз знам, че пак ще ме боли. Въпросът е коя стоножка ще бъде твърде смела и глупава дори, след удар да се събере, сглоби, съшие топчето душа и да продължи - кървяща, разранена, но все напред пак да върви. Да, ще върви! Ще щъка, заобикаля препятствия и ями до следващият удар. А, може би единствен спомен ще остави по някоя подметка да личи, като петно оставено отдавна, забравено от някого със сапун да изличи.