Стоя и мълча на себе си... не знам дори какво искам... дали да умра, или да живея вечно, за да видя края на света. Гледам заобикалящата ме реалност, а всъщност живея в моята нереалност, сътворена от собствената ми илюзия. Гледам истината, но виждам недействителността... Смея се, а всъщност плача... плача, а всъщност се смея...

Понякога дори самата Аз незнам какво става с мен. Не искам и да разбирам дори... обичам да ръководя живота си с мечтите и въображението си. Може би ме е страх да живея в истинския свят? Да, сигурно е така... страх ме е да виждам студенината... страх ме е... от хората. Всички са различни по между си, а всъщност са толкова еднакви, повърхностни и първични.

Тогава за какво ми е да се наричам „човек"? Не искам! Не искам да бъда като тях, една от масата хора... бездушна, повърхностна и първична... Отстъпвам мястото си на друг, да бъде един от човеците. Тази дума понякога ме плаши, побиват ме тръпки... изпитвам ужас... ужас от всички тях...

Усещам тишината, усещам пронизващия студ, който почти не ме убива. Дали не сънувам или съм се заровила толкова много в света си, че дори не знам какво е истина и какво не. Не знам... а толкова много искам да разбера... Ще имам ли тази възможност да узная  някога? Може би - да, а може би - не. Надявам се този момент да дойде и да разбера. А ако съм живяла в илюзията, тогава... тогава какъв е бил смисъла на живота?! Започвам много дълбоко да се замислям над това. Дори се плаша от собствените си мисли. А ако това не е реалност? Дали това са мисли тогава? Какво са наистина, ако не са реални?

Коя съм аз? Какво съм аз? Има ли ме някъде въобще?

Съществувам ли дори?... е, поне този отговор го имам... Мисля, следователно съществувам, но къде... не знам...