Стоя и мълча на себе си... не знам дори какво искам... дали да умра, или да живея вечно, за да видя края на света. Гледам заобикалящата ме реалност, а всъщност живея в моята нереалност, сътворена от собствената ми илюзия. Гледам истината, но виждам недействителността... Смея се, а всъщност плача... плача, а всъщност се смея...
Понякога дори самата Аз незнам какво става с мен. Не искам и да разбирам дори... обичам да ръководя живота си с мечтите и въображението си. Може би ме е страх да живея в истинския свят? Да, сигурно е така... страх ме е да виждам студенината... страх ме е... от хората. Всички са различни по между си, а всъщност са толкова еднакви, повърхностни и първични.
Тогава за какво ми е да се наричам „човек"? Не искам! Не искам да бъда като тях, една от масата хора... бездушна, повърхностна и първична... Отстъпвам мястото си на друг, да бъде един от човеците. Тази дума понякога ме плаши, побиват ме тръпки... изпитвам ужас... ужас от всички тях...
Усещам тишината, усещам прон ...