СТРУВА СИ ПАРИТЕ

            Йонко Пъздерката, от Костена могила, удържа на обещанието си и на другия ден, в понеделник преди обед, отиде да изоре картофището на поп Илия в Салапиите.

              Беше краят на октомври, седмицата преди Архангелова задушница, облачно и ветровито. На талази прелитаха жълто-червени вихрушки от листа на орехи, овошки, храсталаци...

           Докато се друсаше в каруцата по каменистия път край реката, Йонко размишляваше върху думите: „Наядох се, като попско дете на Задушница!” Поп Илия нямаше деца. Бездетни бяха с попадията, горките! Не познаваха тази радост. Те и да имаха, нямаше да си лягат и стават гладни, както понякога неговите седем пиленца – въздъхна Йонко и се прекръсти. Това са изпитания, помисли си, които Господ изпраща на тези, които обича.   

          Извика Йонко на оградата, кучето се разлая, излязоха стопаните, заведоха го до лъката и след има-няма половин час работата беше свършена.

            — Ама, бива ли, Йонко – затюхка се попадията, – струва ли си толкова път да биеш за половин декар картофище?! Що не вземеш да изореш и другата градина, през реката?

            — Верно, Йонко – потвърди попа, – не си струва... толкоз път...

         Усмихна се Йонко, нищо не каза, качи плуга на каручката, впрегна кончето, постла си ямурлука, настани попа и попадията и минаха реката през брода.  

            Градината май две години не беше работена, защото се оказа доста зачимена. Дожаля му на Йонко за тия божи хора, че се бяха тънко облекли, а стояха на синора и вятърът ги брулеше. Дожаля му, а и като добър земеделец, взе че я изора още веднаж, на кръст, и рече:

            — През зимата буците ще измръзнат и напролет, като и ударя още едно рало и брана, ще стане на пяна.

            — Браво, Йонко! – зарадва се поп Илия.

            — Господ да ти дава здраве и дълъг живот! – взе да потрива ръце Баба попадия. – Сега ще дойдеш да похапнем, че съм сложила да варя боб по манастирски. Грехота ще е да не те нагостим.

            — Е, щом е грехота... няма да ви откажа – съгласи се Йонко.

            — Ама той, бобът, май още не е уврял – взе да хитрува попадията, когато стигнаха до къщата. – Струва ли си да седите, ей тъй за паратико... Аз докато извадя малко туршия и сложа софрата, бобът ще уври, а вие, Йонко, с дяда си поп... да вземете да набраздите задния двор... да не се мъча с лизгаря.

            — Ако речеш, Йонко, че си струва, докато чакаме да уври бобът... да вземем пък да изорем отзад...  да не се мъчи попадията, че то аз заради хернията не мога – додаде умилително попът.

            Разпрегна пак Йонко кончето, прикачи плуга, свърши и тази работа. Що да се мъчи попадията с лизгаря?!

            Бобената яхния наистина му се услади, но акълът му беше другаде.

            — Говорят хората, Дядо попе – не се стърпя гостът, – много хубав пелин си правил. Викам си, струва ли си да седна на трапезата на такива добри хора и да не опитам тоз еликсир! Само съм чувал как редиш грозде, ябълки, дюли... торбичка с четиридесет и три билки... и  заливаш със старо вино. Голям майсторлък е туй нещо!

            — Я, Бабо попадийо, наточи една каничка – стана му драго на попа от благите думи.

            — Пък резни малко и от пастърмата – добави Йонко, – че то струва ли си... вино без мезе е като жена без цици.  

            — Хе-хе – развесели се попът, – тая лакардия не бях я чувал! Дай и буркана с хайвера, да види човекът каква вкуснотия си купила!

             На тези думи стопанката смръщи вежди, но като видя, че мъжът ѝ не я поглежда, хлътна в мазата и скоро се върна с каничка пелин, тънко нарязана пастърма и буркан с хайвер.

            Отпи Йонко от пелина, лапна три-четири тънки филенца и докато дъвчеше усърдно, кимна с глава към буркана:

            — Такова нещо никога не съм опитвал. Не знам сладко ли е, горчиво ли е.

            — Аааа, туй нещо, Йонко, е много скъпо. То е само за опитня – каза попадията.

            — Знам аз как се прави – приглади брада попът, – но е голяма врътня. Един месец стои пресният хайвер на студено, осолен. После се разбива с лук, хляб и олио. Накрая се добавя лимонов сок. Ама нали ти казвам – голяма е разправия.

            — Този не е домашен. От една риба е, дето я няма в нашите реки. Слага се мъничко на филията, ей тъй на, колкото да ти подмирише – отбеляза попадията, като видя, че Йонко посяга да бръкне с лъжицата в буркана.

           Остави Йонко лъжицата, взе ножа, гребна с върха, сложи си на филията, отхапа. Вдигна учудено вежди, примлясна... и пак бръкна с ножа в буркана. Този път си намаза цялата филия. Първо – тънко, после гребна по-смело и я намаза, както си маже лютеница.

          Попадията вдигна ръка към устата си и ѝ прималя. Късно беше – Йонко ядеше блажено с притворени очи и не я виждаше как се кокори към мъжа си.

            Не стига туй, ами и повтори.

         — Много скъпо го купуваме, Йонко! Много е скъп! – занарежда жаловно жената, докато гостът продължаваше да мляска блажено. Взе буркана, врътна му капачката и го притисна към гърдите си.

            — Е, аз да си ходя! – накани се след малко Йонко. – Хапнахме, пийнахме... Време е за път.

            Когато се качи на каруцата, преди да дръпне юздите на кончето, Йонко бутна няколко пъти напред-назад калпака на главата си, като да се почеше, обърна се към попадията и вдигна поучително пръст:

            — И да ти кажа, Бабо попадийо, хич да не жалиш! Може да е скъп хайвера, ама е много вкусен!

            Понечи да размята юздите, но се сети нещо, обърна се пак към домакините и най-сериозно отсече:

            — Мене ако питате, струва си парите!