– Какво да ти кажа? То не е за приказване. Ден да мине, друг да дойде. Настана едно такова време – препарирано, изкуствено, мъртво време. Гледа те право в очите и нищо не вижда. Опулено. Имах навремето един авер...
Полският фиат, измазан наскоро с кафява боя, едва лъкатушеше из кривите пътечки над селото. Пътуваха към манастира. По това време там имаше нещо като събор – много хора се събираха.
– По-внимателно – прекъсна го строго спътникът. – Тоя, твоя авер, не беше никакъв препаратор. Едно пиле беше балсамирал само. И то приличаше на скумрия. Много говориш, а не гледаш пътя.
– Че какво да му гледам на пътя? От година на година по-зле става. Никой не ще да го оправя. Като дойдат есенните дъждове, направо отнасят и последните остатъци от асфалта. Камънаците от билото се търкалят надолу и понякога достъпът до манастира е невъзможен. Как деянат там монахините – един господ знае.
– Те си имат брашънце сигурно, не им трябва много.
– Така е – съгласи се шофьорът. – И градинка си имат, аз съм ...