"Птичката с тръна в гърдите следваше неумолим закон

 Когато острият шип я пронизва, тя не подозира

 чв я очаква смърт; само пее и пее

 докато не й останат сили да издаде нито звук повече

 Но ние - когато забиваме тръна в гърдите си, знаем.

Разбираме. И все пак го правим."

Родих се в къща, която беше възприемана за богата в  квартала. Имаше три етажа с по четири стаи на всеки един. Ние живеехме на втория (мама, аз и татко ми).

На първия -  дядо и неговата сестра, останала вдовица , а дядо и той вдовец. Не познавах баба си. Казваха, че имам удивителна прилика с нея. На последния - трети етаж имахме квартиранти - художник със семейството си. Жена му беше много красива, бивша балерина от  музикалния театър. Имаха две деца - момчета,  Огнян и Пламен.

От нашия етаж се излизаше на голяма тераса, наистина много голяма. Тя беше оградена с тухлен зид на височина около метър, който образуваше нещо като стена до къщата на чичо Славчев - собственик на магазин за платове и обувки. Жената на този търговец беше болна от сърце. Тогава не си обяснявах какво означава това. Имаха дъщеря - Мариана, седем години  по-голяма от мен. Покривът на тяхната едноетажна къща опираше в оградата на нашата тераса. Ако се изкачех на оградата щях да стъпя на покрива.

Къщата им беше ниска,  но дълга - прилична на хасиенда.

От всяка стая излизаше широк комин. Три комина се извисяваха до терасата.

Сега ми е доста неприятно, че сме правили такива неща, но тогава се забавлявахме наистина.

През зимата, когато натрупаше сняг нашите тихи детски дни се изпълваха със синкави отблясъци на приказност и приключения.

Пламен, по-големият от синовете на художника даваше идеите. Ние с Оги, като вярна свита, го слушахме и благоговеехме пред него. Той ни караше да се катерим върху оградата и ни подаваше по една кана пълна с вода. Съответно, трябваше да изливаме тази вода в комините на къщата на Славчеви. Правехме го много бързо и се скривахме, долепени до стената на моята стая. Тя имаше прозорец към терасата. След няколко минути чувахме ругатните на търговеца, заглушавани от прекрасната музика, която се носеше от пианото, на което мама свиреше "Пер Гинт" - тъжната песен на Солвейг ...

А,  вечер родителите  ни правеха последно предупреждение и ни се заканваха, че ще ни забранят да излизаме на терасата.

Това беше истински страшна заплаха.

През следващите дни игрите ни бяха съвсем различни. Всеки мъкнеше по една кофа с вода и заливахме каменните плочи на терасата. Така до вечерта се образуваше лед. На сутринта ледът ставаше много твърд и приличаше на голяма стъклена плоча. Пързаляхме се с кънки докато го "разрошим". А снегът валеше, валеше... Толкова натрупваше, че изрязвахме снежни тухли от него. Редяхме ги във формата на иглу и оставяхме само отвор, за да влизаме вътре. Там беше синкаво бяло и топло... много, много тихо.

Пламен и Оги носеха цигара от тези на баща им (открадната) и ме караха и мен да пуша. Бях само на 5 години... опитвах да изглеждам голяма и си дръпвах от общата цигара. Ужасно ми лютеше, но не се издавах. Въобразявах си, че съм единственото момиче  в страна на ескимоси. Предчувствах, че ми е отредена важна мисия и имам голяма роля за оцеляването на един измислен от нас тримата свят.

Съответно нашето иглу след няколко дни се смаляваше , потъмняваше и заприличваше на тъжна гъба, подмината и неоткъсната. Ние го „преустройвахме" в барикада и започваше стрелба с тежки снежни топки. Не веднъж имах "бушони" от тях.

Зимата беше страхотна за игри и лудурии, но пък пролетта наближаваше. С това идваше и редът на театрите. Правехме си ги от картонени кутии за обувки, фигурките изрязвахме от хартия, правехме макети на мебели, а завеси от парчета разноцветна коприна (парцалчета, останали от рокли на майките ни). Събирахме на терасата много от децата в квартала. Даже раздавахме билети, ден преди представлението (безплатни). Но всеки идваше било с пакетче бонбони, дъвки или подобни дребни лакомства.

Най-гледаната пиеса беше „Един ден от живота на д-р Петър". Но когато дойде ред за денят, в който д-рът си пали лулата... театърът, събран в кутия за обувки, изгоря, а с него и целият живот на злощастния герой. Отначало много ни хвана яд, после ни стана смешно... Слънцето, уханието на разцъфтели люляци, всичко беше прекрасно!

 Беше времето за велосипеди. Всяка сутрин карахме в парка, а една сутрин решихме да ходим до битака. Ужас! Подгониха ни цигани, за да ни вземат колелата. Хвърляха камъни по нас, а Оги викаше - "навеждай глава, навеждай глава." ...Едва се отървахме. Целите ни гърбове бяха виолетови от ударите. Но все пак се върнахме без загуби, разбрали, че всяка крачка към непознатото е вид  изпитание. Чувствахме се герои.

След няколко дни щеше да е Великден.

Всички се суетяха. Мама и жената на художника боядисваха заедно яйца. Рисуваха по тях ангели, малки феи, звездички, цветя. Аз поисках да има яйца със слънца. И... сърца.
Когато след църквата се прибрахме в къщата, отидохме на терасата с панерките, пълни догоре. Все моите ги чупеха. Братята нещо правеха, но пък аз въобще не се ядосвах. Обелвах ги от черупките, отделях белтъците настрана, а желтъците събирах в салфетка. Може би събрах около 15-16 желтъка. Минах по оградата на терасата и във всеки от трите комина на Славчеви пуснах по няколко от тях. Мислех, че така "вкарвам" слънце в дома им, нещо като закъсняло извинение за зимните ни щуротии. Представях си , че и да има отново сняг и вода дори в комина, тези яйчени слънца ще изпарят всичко и няма да позволят пламъкът в камината им да угасне. Исках да е така...

Възприемах нещата посредством чувствата и желанията си.

Три дни по-късно леля Славчева почина. Сърцето й не издържало - така казваха всички. Първата ми мисъл беше, че това се е случило, защото „театърът с д-рът" беше изгорял.  Изтичах на терасата, покатерих се на зида и се разплаках... дълго и някак отчаяно. Бях усетила ужаса на невъзможното. (Да не можеш да направиш нищо срещу лошото). Чувствах голяма вина, за това че съм "наливала студ" в дома на болната жена. Мислех си, че  съм причинила не малко за нейната смърт. Страхувах се, че ще бъда наказана за това. Тогава за пръв път се замислих, че игрите не са само игри, а и пакости. Че хората около нас не са само съседи, а имат сърца, които от студ страдат, разболяват се и дори умират. Срамувах се и  се затворих в себе си. Странях от двамата братя. Започнах да свиря на пиано все по-дълго. Всеки ден. Научих се да чувам музиката. Вече знаех, че се плаче не само от болка, когато паднеш, одраскаш си крака или гърбът ти е посинял от камъните, а истинската, голяма болка е тази на душата и тогава сълзите са много горещи, дотолкова, че ти секва дъхът.

Долавях със сърцето си тъгата на есента, когато дърветата останаха с голи клони. Приемах, че в краката ми окапалите листа са сълзите на лятото... и ги събирах. Тези малки незащитени, брулени от вятъра листенца, толкова самотни в ъглите на тротоарите и калните локви. Ходех в парка всеки ден и носех големи пъстробагрени букети . Ставаше ми по-спокойно, че тези прекрасни "сълзи" ще бъдат на топло в моята стая и няма да замръзнат през наближаващата зима...

По-късно, когато и мама си отиде от този свят, при нея оставих нотите с нежната песен на Солвейг  и огромен букет летни сълзи. С тях исках да й е топло там, където слънцето не свети...

Сега живея сред смътно очертани спомени от онези дни, не винаги ме навестяват, но когато седна пред "албума със фотографираните" чувства от тези години - всички снимки, макар и с цвят на отминало, са в рамка от есенната гама на летни сълзи...