Сълзите на щъркела
Сълзите на щъркела
“Самотната душа би била нещастна дори в царството божие”
(Бернарден)
Слънцето се заизкачва нагоре, дето беше Бог. Занизаха се и простите хорица към „Светия град”. Очите човешки се мамеха по невижданото, по розовите напъпили храсти, покрай пътя, по красивите сгради, по дивните езера, по тарабите с вехтории....
Бай Йордан и съпругата му Еленка, нарамили дисаги с хляб и орехи, и хленчещо момченце на ръце, отиваха на поклонение. Спряха се в една чупка между две калдъръмени улички, примамени от чудноватите предмети, които смугъл търговец показваше на група минувачи. Мъжът пъхна в ръцете на Йордан 2-3 стъклени топчета, в които блестеше посребрено разпятие. Даде му и една малка, с размерите на напръстник, кутийка и му каза:
- Човек не трябва да знае всичко! През целия път ще се питаш какво има в кутийката, но не я отваряй! Неподчинение е да любопитстваш.
Съпрузите поблагодариха, но за да им олекне товара, оставиха сина си пред портите на манастир. В ръчичките му пуснаха стъклените топчета, да се занимава, докато преминат на обратно двата хълма. Детските очички се засмяха при вида на блестящите кръстчета. Залисаха се, а родителите се изгубиха зад ъгъла. Още щом оставиха детето, Еленка заразглежда писаната кутийка. По нея бяха изрисувани бели цветчета, с нежно розови седефени тичинки, миниатюрни зеленикави птички и сини пеперуди.
- Какво ли има вътре? - питаше някак хитро Еленка. - Пръстен, може би? Или обеци? Да видим ли, Йордане?
- Каквото и да бъде... Не трябва да сме любопитни. И тайни има... - каза поучително Йордан.
Но бързо забравил поученията към жена си, Йордан отвори кутийката… Лицата на съпрузите се издължиха, по ръцете им никнеха бели пера.Помислиха, че това е благодатта на хаджилъка.
- Праведни сме били, Елено! Ангелски крила ще ни даде Бог. - отбеляза гордо Йордан, докато някакъв неразбираем крясък запря на гърлото му.
На щъркели станаха съпрузите, обречени бяха да съберат цялата земна злоба в кутийката, която бяха отворили. Само тогава можеха да се завърнат човеци при детето си...
Часовете се занизаха, годините отлетяха, хаджиите не се завърнаха да потърсят детето си. Монасите научиха на смирение момчето, с божие име го нарекоха - Теодоси. А стъклените топчета се търкулнаха, някак самотни, по ъглите на монашеската му килия.
***
По Благовец хълмът пожълтя, извиси се до небето, от пламъците на минзухарите. Пролетното небе го обагри в нежна синева.
Покривът на камбанарията се озъби, натежал от прогизналото, от стопения сняг, щъркелово гнездо. Западаха тухлите като град. Почукваха по каменния под, сърдеха дремещите монаси. Кокичетата в двора проточиха бели гушки, стреснати от тропота. Зашушукаха на цвърчащите врабци. Разказваха си за място, някъде на юг, където птиците събличали перата си и ставали хора, а хората ставали птици, ако с нещо прегрешат. Но свои човешки рожби не можели да имат, докато не платят греховете си.
А Теодоси - послушникът, понесъл дървената стълба, бе решил да събори гнездото, поставено като от невидима ръка на височина.
Санчо, топчестото пале, въртеше опашка, пречкаше се из краката му, за да получи ласка. Послушникът го смъмри гальовно, опирайки стълбата по белия зид на камбанарията. Заизкачва се. Теодоси се протегна към гнездото. Като попарени клюмаха клонките му, откакто старият щъркел се вкочани от самота. Спътницата му не се завърна. Мъжка катеричка бе откраднала перата ù, за да постели в хралупата на чакащата малки, другарка.
А тежко бе за самотния щъркел да събира злобата в кутийка... Не се хранеше, само през нощта с бащинска тъга се взираше в замъглените стъкла на монашеската килия на Теодоси. Прииска му се да прегърне порасналото си момче, да му рече топла дума, но хората не чуват различните от тях... Само чистите долавят опита за полет, неизказаното...
Теодоси се усмихна, някак на себе си и посегна да погали клюмналата глава на щъркела. Послушникът попипа торбичката, вързана на подрасника му. Измъкна парче хляб и наивно се опита да нахрани птицата. В него се взряха размътените и виновни очи на самотник, който чака нечие завръщане или тихо погалване... Та самотата изпива душата...
- Не си ли гладен? - попита като дете Теодоси. - Къде е другарката ти? Сам и Санчо не играе в двора.
Щъркелът наведе уморено глава, сърцето му говореше, но червеникавият клюн не пускаше на воля думите. Малка бяла сълза блесна в ъгъла на щъркеловото око. Сякаш за да измие вината... Тедоси махна на себе си невярващо, някаква налудничава мисъл мина през главата му:
- От височината ще да е... Сторило ми се е! Щъркелите имат криле и не плачат, а бягат, когато им стане самотно... А хората имат котви и разпятия - сълзите си. И куп стъклени топчета, които измерват тишината... - помисли Теодоси, слезе от стълбата, решен да остави гнездото с полуживия щъркел.
Камбаните забиха като за празник. Послушникът се защура из двора да помогне на братята. Санчо залая към сакатото сираче Гавраилчо, което бе влязло през портичката на манастира. Сякаш момчето бе ранена птичка, с пречупени крила и неизживяни простори. С едната си ръка той подпираше патерицата, а в другата крепеше стръкчета пролетни цветя, между които кафенееше гъше перо. Погледна към щъркеловото гнездо и се усмихна дяволито, изричайки:
- Нека децата имат майки и бащи, с които да овладеят небето...
Гавраил мина, куцукайки край Теодоси. Поздравиха се топло. Откакто сиракът бе сам-самичък, Теодоси му стана брат и приятел. Имаха почти еднаква съдба. Времето им се отмерваше с тропота на сълзите - самотнишките стъклени топчета... Послушникът отведе Гавраил до иконостаса, за да оставят събраните пролетни цветя на Богородица. Перото блесна, отразявайки светлината на свещите и тихата усмивка на двете момчета.
- Знаеш ли, батко? - каза Гавраил. - Всички си имаме своите котви. Аз - моята патерица, а ти - слепотата на възрастните. А хората - злобата си, завистта, болките си... И всички си се залъгваме, че сме свободни. А можем ли да сме свободни, докато си мерим със сълзи времето? Докато сме сами...
- Не можем! - каза тъжно Теодоси.
- А могат ли щъркелите и хората да чупят оковите си сами, докато стъклените топчета, със сребърните разпятия, засядат в гърдите им... Погледни щъркела, той е забравил да владее небето, изгубил е смисъл на мисията си! - каза мъдро Гавраил и се обърна да си тръгва. Щъркелът сякаш се усмихна. Теодоси остана загледан в гъшето перо. Събра от богомолците пера от различни домашни птици - за късмет или с надеждата, че някой може отново да литне. Покатери се по хълма, да търси своите родители. Защото децата трябва да познават простора... Да събират, заедно с близките си, злобата в кутийка...
© Петя Стефанова Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Благодаря,Криси!
-
И този разказ е прекрасен! И поучителен!!!
П.П. За тези, които броят коментарите за 1 мин.: четенето е възможно и когато си нелогнат.
-
Трогват ме думите ти, Силвия! Пиша, когато ми дотежи от безразличие, от фалшиви приятели...
-
Настръхнах, плаках и се усмихвах... Докосната си от Създателя...
Благословена да е ръката с която пишеш и душата с която ваеш...
Поклон пред таланта ти! -
Благодаря за прочита ви!
-
БЛАГОДАРЯ ТИ ПЕТЯ!!!
-
Докъто си мерим със сълзи времето! Това е прекрасно.И аз прибавих моите като четох написаното
-
Благодаря за коментара,agapeiya_polis (Агапея Полис)! Виждам, че към разказа няма голям читателски интерес! Писах го дълго време, докато моите стъклени топчета все още потракват по пода на стаята ми...
-
Да - отново мъдър и хубав разказ...Свободата, за мен, се измерва в сълзите...в силата да премахнем кутийките злоба в нас...! Истински празник би било, в деня, в който не остане нито една...Поздрави!
-
Радвам се, че разказът ви е допаднал.
Та пътят от раждането до ковчега се нарича самота... -
Хареса ми!
-
Разтърсват твоите послания, Петя!
Благодаря! -
Твоят поглед винаги ме е карал да преоткривам нови светове. Благодяря, че съм част от това цяло,благодяри, че ме правиш част от този поглед!
-
Благодаря ви, приятели! <a href="http://smiles.33b.ru/smile.162738.html" target="_blank"><img src="http://s19.rimg.info/6735eb07618f3afef91851d93cf2a04f.gif" border="0" /></a>
-
Хареса ми! Поздрав!
-
Изключително добре написано! Завладяващо! И наистина нещо ти засяда, след като го прочетеш!
-
Затрогващ разказ!!!Поздрави!
-
Тези стъклени топчета още дълго ще се търкалят в душата ми .Аплодисменти Петя.
-
Много красив разказ! Разказваш чудесно!
-
Много, много е хубаво! Прочетох го с огромно удоволствие, та дори и аз като щъркела...със сълзичката...
Поздрав!
"Само чистите долавят опита за полет, неизказаното..." -
Харесах - много!!! Поздрав!!!
-
Петя, вчера си мислих за теб, ако щеш вярвай! Отново силно и разтърсващо - в твой стил! Ще се връщам тук...
-
Петя, Петя! Какво си написала!?
Думи нямам! Всички са като затъкнати в гърлото ми!...
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
