…Третата глава на змея се опита да го захапе като любовница по задника, но той рязко се извърна, замахна с меча и главата се търкулна до другите две…

Избърса потта, избила чак върху шлема. И погледна красавицата, проснала се в умел припадък край извора. Опитна беше – вече трети път я спасяваха, та знаеше как да изгуби съзнание от крехък страх. Роклята отгърната почти над коленете, деколтето скъсано от биещото в тренировка за влюбване сърце, очите полузатворени, устните полуотворени в типично женска покана…

Той отметна шлема, пусна го върху пясъка и заби меча до него. После пристъпи към хубавицата. Трябваше да я свести, но щеше да я уплаши с дрънченето на бронята. Затова се зае с разопаковането си…

Защитата падаше рязко, дрънчеше, вдигнаха се даже гарваните, очакващи на опашка реда си за обяд по змея.

Но красавицата беше опитна и не се събуждаше от шума. Имаше си ред, трябваше да чака първата невинна целувка…

Втората не беше с епитет…

Когато героят се измори от спасяването й – а я спаси четири пъти почти, полегна върху земетръсната й гръд и заспа…

хххх

Сънят му беше странен и страшен. Далечна земя, далечен град, далечни хора… Небето сиво, сградите сиви, заобикалящите го хора – сиви…

И той посивял…

От труд. Цял ден – труд, труд, труд… Непрекъснато. Убийствено еднообразен и смазващ.

Без почивка, с малко храна едва ли не в движение.

Никакви жени. То и мъже нямаше. Всички – едноформатни работници. Биороби на труда…

Наоколо – наблюдателници, въоръжени охранители, зли надзиратели…

Кошмар…

хххх

Събуди се в леглото си. Удобно, достатъчно меко, достойно за един вожд.

Надигна се. И реши днес да се справя сам с непознатите трудности. Махна с ръка и отпрати слугите. Сам се облече – с няколко подсказвания откъм скрития зад паравана главен лакей. После седна да закуси. Дори сам си наля кафе, с малко усилия наряза тортата, а мръсните съдове все пак остави на обърканите прислужници…

В тронната зала го очакваха министрите. Вождът сам взе донесените документи и се зачете. Лично! Планове, предложения, виждания…

На втората страница се измори, но се понапъна и прочете дори третата.

Сетне подписа красиво всичко поднесено му – нямаше вече сили да чете. И реши да отдъхне. Заслужено…

Легна и заспа…

хххх

Рудникът беше стар, почти изтощен. Затова в забоя бяха изпратили най-слабите и вече ставащи непригодни за живот миньори. Да копаят – тях няма да вадят, пък те каквото извадят…

Количките тикаха на ръка. Релсите отдавна бяха извадени – никой умен господар не би си позволил да рискува загубата им при евентуално рухване на стотиците метри земна маса. Виж – работниците бяха заменяеми, пък и вече отписани, а и се очакваше пристигането на новия конвой от далечните планини…

Той замахна отново с чука. Опитен беше – засили ръцете нагоре и остави тежестта на инструмента да го стовари върху каменната маса. Звукът отекна зловещо, но зарадва стоящия предпазливо зад завоя охранител. Значи – работеше се, може и да се оттегли по към входа. Така – предпазливо…

В краката на копача рухнаха няколко парчета с бляскаща в тях руда. Очакващият реда си еднорък негов другар посегна и започна да ги мята в количката…

А той пак издигна чука…

хххх

Младата графиня въздъхна почти задоволено. Хубаво нещо е мъжът… Стига да е в достатъчни количества…

Ето – маркизът беше едва третият й посетител днес. Поканила го беше на следобеден чай, той я обсипа с цветя, а в букета умело беше прикрил удобна за откриване златна диадема…

След което я зацелува страстно, а тя още по-страстно впи поглед в подаръка. Прецени тежестта, каратите на трите камъка, пресметна кои дългове ще може да изплати…

Маркизът не си правеше илюзии за отношенията им – графинята беше страстна, силна и вярна в любовта към себе си. Но – защо да не се поразтовари малко? Една скрита и тайна любов, която целият двор щеше да обсъжда на вечерния бал…

Отпусна се върху меките й възглавници. И заспа…

хххх

Земята беше твърда. Отдавна не беше валяло, обаче господарят нареди да се оре. И той натискаше ралото, воловете унесено влачеха през нажежената степ, слънцето спеше високо отгоре…

И нему се искаше да полегне, пък да не става…

Но – Бог не прощаваше подобни намеси в делата си. Ще се мре, ясно – обаче… Когато му е писано.

Е, и натам е ясно. Адът! Защото робът е роб във всички светове. Даже в приказките…

Не може да заспи… А и защо? Какво да сънува – други теглила? Да можеше в сънищата му да се яви различен свят… С различен живот…

Само да получеше право на сън…

А реалността е кошмар…

Всъщност… Кой ли спи? И в какъв ли сън попада заспалият? Дали бяга от истинския свят в съновния? Или е реално нейде другаде? А сънува приказки?

Стресна се. Воловете забавяха движението. Изсвири с напукани устни, шляпна с пръчката единия гръб, натисна пак…

Да свършва този ден. А после… Може и да заспи. Само че –  дали? И - кое е сън?

Интересно гостуване в блога ми - https://genekinfoblog.wordpress.com/