Виждам някаква странна обява: „Сърце отваря врати”.
Има табела, сочи наляво. Някой е поръсил трошици по пътя, за ориентир.
Любопитството ми се обажда и не се опитвам да го заглуша. Tръгвам в указаната посока. Колкото повече приближавам, толкова повече се ускорява пулсът ми. В главата ми започват да кънтят удари...Нима това са ударите на сърцето...Чие сърце?
Не знам какво очаквам да видя. Газя в някакви локви.
„Сълзи”, помислям си. И май започвам малко по малко да разбирам... Познато е. Топло е. Мое ли е?
Правя още няколко крачки и го виждам. Вратата е отворена. Пише: „Вход свободен”. Започвам да се чудя защо няма никой. Сигурно хората си мислят, че щом е безплатно, не струва. Може и да са прави. А може птичките да са изяли трохите по пътя след мен... Дали да не се върна да оставя камъчета, като в приказката?
Страх ме е да вляза, не изглежда добре отвън. Поочукано е, позакърпено е... Мирише на желязо и е мрачно. Пристъпвам крачка напред и сякаш се блъскам в невидима преграда. Не мога да ...