СЪРНИЧКАТА

     Облаците бавно се разстилаха, постепенно изтъняваха и неусетно се стопиха в синината на огромния небесен вир, слънцето изплува от дълбочината му и посипа светлината на душата си върху всичко, което виждаше под себе си. И всичко, което усети светлината на душата му, потръпна радостно и му изпрати благодарствени погледи, пълни с усмивки, искрящи от обич и възторг. Дърветата изправиха стволове, погледнаха с върховете си слънцето и сякаш се понадигнаха на пръсти, за да бъдат колкото се може по-близо до него, да пият от тази благодат, листата по клоните също усетиха топлината и по детски затанцуваха, не в ритъм, а волно, всяко както му дойде, но така че лъчите да проникват чак до земята на животворни светли петънца. Те гъделичкат кожата ù, тя сякаш потрепва, та полюлява тревата по себе си, буболечките излизат от подземията си и тръгват между зелените стебълца да търсят светлина и живот. Поточето също усеща щастливия танц на слънчевите петънца върху и в себе си и започва да подскача още повече от крак на крак, позапява си и си представя, когато излезе от гората каква гъвкава снага  ще закърши, как ще я обгръщат ветровете, тя ще набъбва бавно, ще става все по-апетитна и ще се влее в морето мощна и великолепна, натрупала много опит и мъдрост, преживяла всички възможни радости и неволи на любовта и разлъката, на порои и суши, достойна да се влее в световния син разум на природата. Полянката край горичката ще развее разкошната си зелена рокля изпъстрена с безброй разнобагрени цветенца и ще заухае на младост, на билки и здраве, ще разтвори млечни гърди да нахрани всички божи твари. И най-много заради своята любимка, най-красивата сърничка, която се е раждала на божия свят, откакто той е създаден. Фина и грациозна, с перленобяло петно отпред на продълговатото й личице изваяно с правилни, симетрични нежни скули, от които извират две бистри езерни очички, където плуват две черни кръгли топчета, влажни и тъжни, и в същото време топли и милозливи. Ако ги погледнеш от близо, ще видиш, че в тях се отразява цялата пъстрота на заобикалящата я флора. Шията й е тънка и дълга, бяла, перленобяла отпред и тая белота се разделя на две тесни ивици и по изящните й крачета, та чак до сивочерните й копитца, които приличат на майсторски изплетени терлички. Перленобялата ивица се е плъзнала и по върха на гърба й и завършва в малката й дяволита опашчица, откъдето се спускат и две перленобели шевици на задните й крачета, за да влязат в другите две терличета. Стегнатото й телце е обгърнато от светлокафява кожа, която е осеяна със същите бели петънца, както земята под палуващите листа от слънчевите. Двете й ушета, нарисувани с търпението и вещата ръка на велик  художник,  приличат на две половинки от  разрязано по дължината сърце с върха нагоре, стоят винаги изправени, готови да уловят дори и най-лекия шум от поклащащите се на вятъра тревички и този шум да се разнесе по цялото й изящно същество, и всяка фибра в него да потрепне.

     Тя изправи глава към величествения небесен вир и радостно сякаш възкликна:

     – Обичам те, слънчице! Обичам те, живот!

     А слънцето й отговори със светнало лице:

     –  Обичам те, сърничке! Заради тебе грея целия свят! – и леко почервеня, та топлината му стана още по-силна.

     Чу и видя всичко Горският цар, така се беше самопокръстил на младини, Мишо Бонин, сега вече в щедра възраст, когато мъжете усещат живота в цялата му прелест и в неговата неизбежна преходност. Седеше до бистрото кладенче под ореховата сянка в Ганов дол, слушаше възторжения хор на птиците и душата му се пълнеше с ароматите на горските диви плодове, треви и билки, самоделната му пушка лежеше заредена спокойно до него и той предвкусваше тържеството на близка победа. Ловец по природа, знаеше от опит, че това е времето, когато излизат на мушка и най-предпазливите животинки, защото няма по-голяма сила от божията благодат на топлината и красотата, да живееш на воля. Поусмихна се, извади бърдучето с домашна огнена сливовица изстудена в ледената кладенчова вода, бавно гаврътна обилна глътка, попритвори очи, докато горещата течност минаваше през хранопровода му, прекара ръка върху устните си, изправи взор и видя отново полянката пред горичката, където спокойно пасеше млада тревица щастливата кошута. Толкова сърни беше виждал през годините, но такова съкровище – за първи път. Зеленият му поглед замръзна върху жертвата, кръвта му буйна и дясната му ръка инстинктивно усети студенината на цевта. Сърничката беше толкова наблизо, че можеше съвсем спокойно, без много да се прицелва, да я улучи. Мишо знаеше, че всеки случаен шум можеше да взриви страха й и тя мигновено да хукне към гората и после нещата щяха да се усложнят. Но незнайно защо той не побърза, а продължи да я разглежда с някакво особено за него любопитство. Слънчевите петънца танцуваха по лицето му, по очите му, които светеха озарени от  загадъчен и необясним  вътрешен патос. Душата му тържествуваше, но същевременно в нея едва доловимо се прокрадваше една тъжна мелодийка, която постепенно се усилваше и прерастваше в тихо страдание. Бореха се тези две странни рапсодии в скалистото му сърце, звуците им се блъскаха в стените му и се разпръсваха по цялото му тяло.. Чувстваше едновременно и наслада, и напрегнатост, непозната на хищническата му същност, сега затихнала и примирена. Така остана, докато слънцето започна да избледнява и да слиза по невидима стълбица зад върхарите, а сянката на дърветата полегна върху полянката. Перленобелите косъмчета на сърничката засветиха в оранжевобледи пламъчета и бавно потънаха в щастливата горска приказка. Тя беше доволна и щастлива от деня си. Отиде да си легне и да сънува слънцето.

     На другия ден се повтори същото.

     И на третия.

     Повтаря се седмица, месец...

     Един ден Мишо дойде с малка права лопата в раницата си, изкопа продълговата ровинка, постави самоделката си, увита в майсторски обработени  лисичи кожи и бавно я зарови с прясната пръст, застла я с ланшни листа под ореха до кладенчето. После коленичи, наведе се и дълго, на бавни глътки пи от водата му. Изправи здравеняшкото си все още тяло, погледна към полянката, сърничката кротко си хрупкаше, защото вече беше свикнала с присъствието му. Видя  я, погледна към нея, тя погледна към него, очите им се срещнаха, той се прекръсти за собствена изненада и заслиза отново към вкъщи. Тя изчака да поотмине и колебливо тръгна след него. Проводи го до самия край на гората, той чуваше ситните й стъпчици и когато те заглъхнаха, обърна се назад и от дълбочината на душата му се отрони:

     – Благословена да си!