/ден първи/


За да скрепим и без това младата си и крехка все още връзка, с моя приятел решихме да отпрашим към морето.
Една слънчева сутрин през Август събрахме малко багаж, който се състоеше само от дрехи и никакви съдове, прибори, тенджери, тигани, телевизори и още куп подобни ненужни предмети, и тръгнахме. Решихме да опитаме какво е да заминем без път и посока и без купища вещи, характерни за средностатистическата домакиня, летуваща със семейството си на море.
Денят бе слънчев и прохладен и обещаваше много море и много любов. Не мислехме за това, къде ще преспим, какво ще ядем или кого ще срещнем по крайбрежието. Отдадохме се напълно на авантюристичния дух на битниците, ако не се броеше чисто новата кола на моя приятел и невероятно силния климатик, който ни охлаждаше като прясно месо в Метро.
Привечер стигнахме Равда. Решихме, че първата вечер ще прекараме в това китно и тихо селце. Да, обаче по закона на Мърфи, квартири не бяха останали - всичко беше заето и то по преварителна заявка. Изведнъж моят любим се сети, че негов бивш колега имал приятелка в Несебър и живеел тук през лятото. Обадихме му се. Емил, така се казваше въпросният момък, наистина се оказа в селото и след кратък разговор по телефона с приятеля ми каза, че идва след седем минути. Странно, как ги беше изчислил!
Емо имаше смешен вид, който се дължеше преди всичко на липсата на няколко зъба в предната редица и на острата му, стърчаща във всички посоки коса. Очите му издаваха безобидна хитрост и в потвърждение на това, в края на всяко изречение повтаряше:"Всичко ще е бон-бон!".
- Всичко ще е бон-бон! - повтори той, като се качваше в колата. - Ще ви настаним, сладурчета! Сега първо ще скочим до квартирката да пийнем по едно уиски, а после ще ви настаним. Няма се притеснявате за нищо. Всичко ще е бон-бон! Ще прекарате незабравима вечер на моята спалня! - намигна той.
Оказа се, че 'квартирката' предсталява част от общо бунгало и Емо държи само една стая от него. В съседство имаше още поне две семейства и така 'незабравимата' ни нощ се провали. Обаче Емо не се отказа. След кратък размисъл и дълго чесане на острата си четина, му хрумна поредната идея:
- Отиваме в Ахелой! Там има бунгала! Всичко ще е бон-бон!
Отвън комплексът от бунгала изглеждаше доста добре. Беше извън Ахелой, на тихо място, с градинки и малък ресторант нейде по средата. Места за наш късмет имаше, даже цяло празно бунгало, и тъй като вече бяхме на предела на силите си, платихме и останахме. Приятелят ми закара Емо до Равда и тъй започна нашият сървайвър.


/ден втори/


Първата вечер мина безупречно. Вторият ден също. Успяхме да отидем на плаж, да се попечем, малко тен, хапване-пийване в ресторантчето и разни неща, които не са позволени в Сървайвър, но пък в самотно бунгало всичко е възможно, още повече, че имаше душ и топла вода. Въобще, всичко наистина беше по 'сладкия' израз на Емо - 'бон-бон'. Нямахме нужда от телевизия, хладилник, печки, фритюрници, вестници. Светът беше само за двама и няколко бири.

/ден трети/

Събота следобяд. Почивах си в бунгалцето сама, ( 'слънчицето' беше отишъл да гледа формулата в ресторанта), когато истеричен женски глас разстрои и без това лекият ми сън. А имах твърдо намерение да наваксам бурните нощи.
- Лягай да спиш!
- Не искаааам - пищеше гласът на малко момиченце. Веднага се сетих: гласовете идеха от едно бунгало през нашето. Там се беше настанило младо семейство, помъкнало цялата цивилизация със себе си: телевизор, котлон, фритюрник, ютия, легени, тенджери, чинии, тигани...изобщо всичко необходимо, за да се чувстват като у дома си. Жената беше доста красива, с дълга къдрава коса, слабичка и с доста угрижено-домакински вид. Постоянно я сварвахме да слага кухненска престилка и да раздига масата пред бунгалото, на която до телевизора сякаш беше зациментиран съпругът й - един съвременен сфинкс с бира в ръка, не свалящ поглед от екрана. С тях беше и малката им дъщеричка, която все искаше да си играе, но майка й упорито я слагаше да спи всеки следобед. Този следобед детето обаче явно беше решило да лази не само по моите, но и по нейните нерви.
- Абе, идвай ти казвам!
- Мамоо, искам да си играяяяя - започна да хленчи детето.
- Абе идвай ти казвам, ще ядеш бой!
- Искам пък, искаааам - не се отказваше детето.
Не ми беше възможно да видя как точно малката беше прибрана вътре, но по познатите плясъци и писъци, не ми беше трудно да се досетя. Таткото през това време, вживян вероятно в ролята си на бирен сфинкс, само каза:
- Защо мъчиш детето, ма...
Това беше явно капката, която преля чашата на търпението на жената, и тя изсипа всичката си злоба в звучна сопранова ария:
- Ти да мълчиш, кретен! Какво си ми седнал тука кат някой...Не стига, че ти готва по цял ден, ами и съвети взе да даваш...Искам развод, да знаеш! И да си ми върнеш парите, дето ти ги дадох да купиш ония осемсет грама злато, чу ли? Да ти е....., ама простак! - зареди звучно тя, след което вече стана ясно, че няма как да се наспя. Обаче пък слънчицето се върна и пак вкусихме от 'забранения плод'.

/следва.../