Беше топъл, почти пролетен ден. Навсякъде по позеленелите поляни имаше теменуги и минзухари, бяха първите цветя на новодошлата пролет. Всяко живо същество я усещаше: пчелите бръмчаха радостно, пеперуди пърхаха с крилете си навсякъде, поточетата весело пееха своята песен, след като бяха съблекли снежните си кожуси. Хората се разщъкаха по поляни и чукари да вършат своята кърска работа, работа, от която зависеше прехраната им, но бяха радостни, защото вече нямаше турци, навсякъде да си завират носовете, да плашат хората и да господарстват по техните земи. Някак си всичко беше радостно и раждащо се за нов живот, с нови сили. В планинското малко закътано селце, по-скоро махала, защото няколкото къщички, разхвърляни по баира високо в Балкана, образуваха малкото населено място, скътано в прегръдките на планината, за да бъде неоткриваемо за поробителите. В една от къщите живееше добър и много работен човек, останал сирак от малък и отгледан от бездетните му стринка и чичо. От малък познал болката и нищетата, Стоян беше изпълнителен, тих, скромен и добродушен, черти, които животът вплита в душата на човек, като враснал се клин в младо дърво. Той живееше скромно, с младата си и работлива невеста и двамата си вече поотраснали сина. Вярващ човек беше и се опитваше да прави добро, колкото можеше, да не наврежда на никого, не влизаше в разпри с хората, не завиждаше, радваше се на семейството и живота си. По цял ден със синовете си бяха в гората, да секат дърва, които караха с воловете в града да продават или на нивата работеха за своята прехрана. Стоян имаше съсед, роден с лек недъг, прегърбен от дете, поради някаква болест от детските си години, но душата му беше белязана с по-страшен недъг – в нея нямаше нравственост, а само злъч, злъч към хората, към живота, към всичко. Живееха по съседски в някакъв сговор, ама благодарение добродетелта на Стоян, защото злобата и завистта на Петър на моменти беше страховита. Завиждаше за всичко, за това, че Стоян имаше повече добитък, че къщата му беше по-голяма, за здравето на жена му, за синовете му, та даже и на свирукането му сутрин, когато впрягаше воловете. Петър имаше болнава жена и едно момиченце. Жена му Лала беше работлива и тиха, по цял ден шеташе из къщи и се грижеше за малкото животни, които имаха, и работеше на нивата, като взимаше и момичето на около 7-8 годишна възраст. Бяха бедни, ама не толкова, че нямаше с какво да се препитават, а повече от лошия порок на Петър – обичаше да си попийва в селската кръчма. И като се понапиеше, с дни не излизаше от там, такова лошо му беше пиянството, а и съвет и дума не приемаше от други мъже, налиташе да се сбие, щом някой му речеше нещо по така. Петър беше слаб, не много висок и леко прегърбен, по-скоро сух човечец, с прошарени, рунтави мустаци и дебели свъсени вежди, които под износения му калпак го правеха да изглежда още по-зъл и страшен, когато е пиян или ядосан: човек имаше чувството, че искри излизаха от очите му. Обичаше да носи ножове в пояса си и това още повече плашеше хората, на пояса си винаги имаше вързана с конопена връв една малка кама. Като се напиеше, изливаше злобата си към Стоян, не спираше да го клевети и псува в кръчмата, ама хората много не му се връзваха и не смееха да застават срещу неговата дума, защото познаваха добре лютия му нрав. Иначе като изтрезнееше, се втурваше из двора да посвърши някоя работа или разменяше по някоя дума със Стоян. Пролетта напълно беше разгърнала своята красота и дните ставаха все по-топли. Стояновата жена, Рада, очакваше третото им детенце и радостен, Стоян, докато впрягаше воловете, си мислеше – дано да е момиче, та да ми радва и краси къщата. Лятото се беше преполовило, когато Рада роди момиченце, но по-рано отколкото трябваше, детето беше много малко и не се знаеше ще оцелее ли, защото иначе трябваше да се роди в началото на есента. Сърцата им се бяха свили от болка, вечер пред кандилото и двамата се молеха на Господ детето да оцелее, но въпреки няколкото му дни живот, детенцето почина. Страшна мъка ги налегна, Стоян се омърлуши и не се чуваше вече свирнята му сутрин, а Рада ходеше по цял ден из двора като сомнамбул и си поплакваше от време на време. За Петър това беше причина да злорадства, сякаш така се чувстваше по-велик, по-значим, като човек. Ходеше подсмихвайки се из двора, който делеше от Стояновия едно плетище, а вечер в кръчмата викаше:
- Ха, така му се пада на Стоян, нека му и на него да потегли малко, кучето…
Една сутрин рано Стоян пак впрягаше животните, когато недоизтрезнелият Петър го зърна и веднага заискряха злите искри в очите му:
- Стояне, синове имаш върлини, ама май женска челяд не ще видиш у вас – подметна злъчно Петър.
Стоян го заболя много, но се обърна леко и само каза:
- Божа работа, Петре, Божа…
Лятото отиваше към своя край, когато започнаха едни поройни дъждове, човек не можеше да си върши работата, валеше по цели дни. Момичето на Петър, Йовка, ходеше всеки ден пастирче с овцете и козите по баирите. Стоян и синовете му сечаха дърва и когато брадвите заглъхнеха, момичето познаваше, че се свечерява и подкарваше стадото към къщи. Ходеше босо в калта, а на всичкото отгоре и по цял ден мокро, заради дъждовете. Не спря да вали цяла седмица, придойдоха реки и долове, взеха да се съсипват посевите. Веднъж валя през целия ден без да престава, момичето пасеше животните на една поляна и за да се прибере, трябваше да прекара стадото пред един дол. Брадвите на Стоян и синовете му заглъхнаха, въпреки че момичето ги чуваше нейде наблизо. Йовка подкара стадото през леската, където можеше да се мине. Половината от стадото беше преминало дола, когато изведнъж нещо забуча, детето спря за секунди и се зачуди какъв е този шум, когато изведнъж зад големите скали се плисна голяма, кална и бърза вода, долът прииждаше. Момичето нямаше време за нищо, нито да избяга, нито да спаси животните. Всичко стана бързо, когато студената и мътна вода го грабна и понесе надолу по течението. Йовка не помнеше нищо, само как две силни ръце я изтласкаха на повърхността на водата. Стоян беше видял всичко и скочи след детето. Плуваха надолу по бързеите, докъдето долът се разливаше на едно по-широко място и Стоян изплува заедно с детето, което спаси от удавяне. Момичето изкара няколко дена вкъщи на легло, понатъртено и изстинало, но се оправи. За него се грижеше болната му майка, която все повече кашляше, а отскоро храчеше и кръв. Трябваше ѝ лекарска помощ, ама нито имаха пари, нито с какво да отиде до града. Петър пак беше в период на умопомрачение, не излизаше от кръчмата, само че този път само мълчеше, нито псуваше, нито отваряше дума за Стоян. Измина време, дойде зимата, тъй като нямаше много работа, Петър стоеше само в кръчмата, допропи се, вече нямаше ден, който да изкара без пиене. Нямаше го по цял ден вкъщи, неговата жена се залежа, нямаше кой да шета из тях. Малкото момиче се стараеше колкото може, но все пак беше дете и не можеше да понесе всичкия товар на плещите си. Вместо Петър да оцени труда на детето, той само го хокаше, а напоследък и след като нямаше какво да се яде, ставаше суров и зъл и към нея, започна да ѝ вдига и ръка. Йовка се грижеше и за майка си, но от време на време отскачаше до дома на Стоян. Там беше по-топло, Рада винаги ще я гости с нещо, обгрижваше я, радваше ѝ се като на свое момиче. Решеше ѝ косите и ги връзваше на плитки, говореше ѝ нежно, като че ли това беше нейното пораснало момиченце. Гостуването на Йовка зачести и нейният баща разбра. Ядоса се много и забрани на детето повече да ходи у Стоянови. Момичето го слушаше, но посърна, по цял ден работеше, грижеше за болната си майка и търпеше пиянството на своя баща. Петър се промени, явно налегналите го тегла го преобразиха, стана още по-зъл. Постоянно пиян и псуващ, Петър отново насочи злобата си към Стоян, но той не му обръщаше внимание, не му отвръщаше никога и това като че ли още повече го вбесяваше. Дойде отново пролетта и Стоян започна да изкарва воловете към гората по работа. Някои хора казваха на Стоян, че Петър му се заканвал в кръчмата. Викал:
- Не мога да го гледам, не мога. Ама няма да го гледам, ще го махна от очите си аз…
Една топла лятна нощ, както си спеше, Стоян чу кучето да лае силно, отвори очи, замириса му на пушек, видя и огън от долния кат на къщата. Събуди жена си и синовете си и изтичаха навън, къщата гореше. Стоян бързо отвори мазата, където стояха воловете и кошарата с овцете да излязат, хвана една вършина, но нищо не можеше да направи, огънят беше обхванал цялата къща. Жена му само тичаше по риза и събираше на куп в двора каквото можа да спаси. Синовете му искаха да се качат на горния кат да спасят покъщнината, но Стоян ги спря, нямаше време, къщата щеше да се срине всеки момент. До сутринта стояха на двора, Рада плачеше, а мъжете недоумяваха какво се е случило и само гледаха пушещата купчина. Започнаха да спят в плевнята, която беше по-настрана и огънят я пощади. Беше лято и можеше да се спи навън, животните бяха спасени, само къщата в по-голямата си част беше изгоряла, най-вече липсваха повече от стените ѝ и покривът беше пропаднал вътре. Стоян каза на синовете си, че трябва да започнат да разчистват до дуварите и да започнат наново да градят. Синовете му бяха млади и здрави момци, Стоян не беше толкова стар, не се отчаяха, само Рада си поплакваше понякога. След като горещината от пожара утихна и можеше да се разчиства, откъм пътя до дувара, до една паднала греда, Стоян намери една кама, с прогорена конопена връв. Прибра я в джоба си и нищо не каза на никого, дори и на жена си. Момчетата работеха усърдно, ходеха със Стоян в гората за греди, работата вървеше. Започнаха строежа, но Стоян реши къщата да стане малко по-голяма, имаше нужда от стаи, синовете му пораснаха. Затова избра да измести едната стена на дувара, като за целта го събори. Разчиствайки последните големи камъни, на Стоян му се стори, че с кола удари нещо и прозвуча кух звън на предмет. Повдигна и последния страничен камък и почти в основите, в една дупка, намери едно малко бакърче с капак. Отвори я и какво да види: – вътре имаше пет жълтици. Не можеше да повярва на очите си, даже се изплаши и се чудеше какво да прави. Вечерта, когато семейството си лягаше в плевнята, Стоян показа бакърчето и какво е намерил вътре. И те като него смаяни, не смееха да се радват. Работата по къщата продължи, Стоян вече беше спокоен, че със сигурност ще я завърши. Започнаха да идват мъже от махалата да помагат в строежа, само Петър стоеше по цял ден в кръчмата и един път не предложи помощта на съседа си. Жена му Лала се влоши. Един ден Йовка плачеше до плета и Рада разбра, че майка ѝ е много болна, нищо вече не ѝ помагало, не облекчавало кашлицата и болките. Вечерта, натъжена Рада сподели със Стоян, че Йовка ще остане без майка, ако не се откара в града за лечение и ако вече не е много късно. Стоян нищо не ѝ отвърна, само гледаше някак си замислен към покрива на плевнята. Изминаха няколко дни, къщата вече беше почти готова, когато Стоян видя Петър, седнал омърлушен на каменното стъпало пред дома си. Постоя замислен няколко минути на двора, след което влезе в мазата на почти готовата къща и след няколко минути се запъти към малката портичка, деляща двата имота. Отиде и застана пред Петър, който видимо не беше толкова пиян, само подсмърчаше и мълчеше. Стоян бръкна с ръка в пояса си и му подаде една жълтица, казвайки:
- Петре, вземи таз пара и утре ще впрегна воловете да закараш Лала в града на доктор. На Йовка майка ѝ трябва, не може така, чу ли ме?! – Петър само мълчеше и гледаше безизразно изпод извехтелия си калпак. Стоян забеляза, че малко се намръщи и тогава му каза:
- Да не идеш в кръчмата, сега. Заран рано ще тръгнете, знаеш, пътя е дълъг. Остави детето у дома, не го мъчи и него, ще стои покрай Рада…
Петър взе парите, не знаеше какво да каже, само мълчеше. Стоян тръгна, стигна до малката портичка и се повърна:
- Вземи! Това е твое, нали? – подаде му малката кама с прогорената конопена връв.
Петър вдигна черната си трепереща ръка и взе камата, стисна я в шепата си и наведе глава. Две едри сълзи се стекоха надолу по хлътналите му бузи и се спряха на побелелия му вече мустак. Стоян се обърна и тръгна, заслушан в песента на щурците, които огласяваха вече падащата лятна нощ. Погледна семейството си, което се щураше из двора, и очите му се насълзиха от благоговение.
Мария Попова
© Мария Попова Todos los derechos reservados