Беше топъл, почти пролетен ден. Навсякъде по позеленелите поляни имаше теменуги и минзухари, бяха първите цветя на новодошлата пролет. Всяко живо същество я усещаше: пчелите бръмчаха радостно, пеперуди пърхаха с крилете си навсякъде, поточетата весело пееха своята песен, след като бяха съблекли снежните си кожуси. Хората се разщъкаха по поляни и чукари да вършат своята кърска работа, работа, от която зависеше прехраната им, но бяха радостни, защото вече нямаше турци, навсякъде да си завират носовете, да плашат хората и да господарстват по техните земи. Някак си всичко беше радостно и раждащо се за нов живот, с нови сили. В планинското малко закътано селце, по-скоро махала, защото няколкото къщички, разхвърляни по баира високо в Балкана, образуваха малкото населено място, скътано в прегръдките на планината, за да бъде неоткриваемо за поробителите. В една от къщите живееше добър и много работен човек, останал сирак от малък и отгледан от бездетните му стринка и чичо. От малък познал болк ...