То време ли е! Чудо ли е! Животът, казват, бил красив, но все пак това време!...

   Днес срещам на спирката един, такъв, бабаитест. Вратът му дебел, та пушек се вдига, а тялото му пращи от сила. Разбира се, че беше от ония, дето пазеха другите без съдържание, а инак супер луксозни. Имаха си всичко, докато някой ровеха в казаните за смет.

   Гледам го тоя, бабаитестият, и се доближавам до него, а той: "Кво ма гледаш, ма?"

   "Да ти се невиди и културата! - мисля си. - Че си як, як си, ама, нещо ти хлопа дъската, а! Знаеш ли, че като си с тия черни очила, май не виждаш около себе си и смяташ, че никой не може да те познае? А инак си те бива! Добре сложен си! Явно, всички ги е страх от теб, а? Ама на мен не ми минават тия! Хич не ме е страх. Ясен си ми като бял ден. На такива като теб не се давам..."

   Делата, казват, красят човека. Но къде са сега ония, с делата? Можем да ги срещнем само в приказките. Добре, че и там ги има. Че ако ги нямаше, децата ни от къде щяха да ги познават?

   Етика, етика и само етика - така пише в книгите. Но в действителност тя си остава само там. Сякаш е приказна принцеса и множеството не може да я постигне.

   Навсякъде вулгаризми, юмруци и ритници, докато някой падне на земята и повече не може да стане.

   Това е времето. То, времето, си е време, амо ние сме едни...

   Забравих, че стоя до бабаитестия. Той ме гледа и лицето му се изкривява от учудване. Какво ли си казва: "Хъ... тая, пък!"

   Поглеждам го в очите и ми искрят пламъчета. "За какво се мислиш бе, мой човек? Че светът е само твой, ли? Пък и ние не сме вечни, нали?..."