ТАКСИДИОТ

   Не можех да не спра на стопаджия в черно расо. Божи човек! Уж имаше само една малка чанта в краката, а домъкна още два големи сака от канавката! Метна и едно расо на задната седалка:

   — Да съхне, че е още влажно. Прах се в реката.

   — Аз съм за Априлци.

   — За Горна Оряховица — сподели отецът.

   — Значи — до разклона за Троян!

   — Казвам се Петър — протегнах ръка и го огледах набързо.

   Късо подстригана брада, подкастрени мустачки, калимявка, косата — вързана отзад на опашка.

   — Павел — таксидиот.

   Не знаех какво означава. Реших, че е някакъв църковен сан.

   — Означава пътуващ монах — прочете мислите ми отецът.

   — Не знаех! — признах си. — Как е правилно да Ви викам: отче, дядо попе...

   — Няма значение. Важно е отношението, а не обръщението!

   Помислих се, че не е точно така. Аз към по-възрастните се обръщам с: „господине”, „бате”, „чичо”, „бай”... Това е израз на почитание! Обидно е някак си ... на малко име — към възрастен човек. Той, отецът, беше по-млад от мен, но от респект към расото...

   — Искаш ли да ти прочета една молитва за здраве и благополучие?

   — А-а-а, не, благодаря! — отвърнах, без да се замисля.

   Казах го, защото си помислих, че се чувства задължен да ми се отблагодари за жеста.

   — Молитвата към Бога, когато е отправена с чисто сърце и чисти помисли, носи  здраве и благоденствие.

   — Прощавай, отче! Не съм виновен, че така съм възпитан. Знаеш какви времена бяха — атеистични! Сега, ако ме питаш дали вярвам в Бог, ще ти кажа: Не, не вярвам! Аз ЗНАМ, че има Бог! Освен това, никога за нищо не го моля! Благодаря му, че съм здрав, че децата ми са здрави и щастливи, че съм богат... И Той ми въздава, множи това, което имам!

   Отецът ме изгледа смаяно, въздъхна и взе да рови из чантата си.

   — Идвам от Нови хан. Там едно десетгодишно болно момиченце прави икони. Аз ги продавам. Така помагам на клетите сирачета.

   Отецът разтвори като ветрило десетина икони, с големината на пощенски картички. Погледнах за секунда и се изненадах колко добре са нарисувани, с какво майсторство!

   — Детето ли ги е рисувало? — попитах с недоверие.

   — А-а-а, не! Изрязва ги от църковни календари и ги подлепва. Искаш ли да си купиш?

   — Не, благодаря, отче!

   — Имам и кръстчета. Златни, сребърни, дървени...

   Може би не беше редно „на бахчаванджия краставици да продавам”, но реших да опитам:

   — Не те познавам и ти не ме познаваш, отче, затова ще ти издам една тайна.

   Бръкнах през деколтето и извадих кожена връвчица с надянат на нея пръстен. Обикновена пиринчена халка от първия ми брак. Да ми виси на врата  като „обеца на ухото” — такива глупости друг път да не правя!

   — Край селото ни има една дълбока дупка, пещера... Викат и́ „Балдуиновата дупка”. Има легенда, че по време на кръстоносните походи там са били пленени и затворени кръстоносци — на връщане от Божи гроб. Първата ми жена ми помогна да се спусна в тази дупка преди години... Как се измъкнах, как се спасих?! Само аз си знам. Напипах човешки кости, кал ... и този пръстен! Рових, търсих... Друго не намерих. Но оттогава животът ми се преобърна. Преди това болести ме мъчиха, депресия, беднотия... Мислех на живота си да посегна! Стана чудо! Магия! Не е за вярване! Питай за мен в Лесидрен — какъв бях до 97-ма и после какъв станах!

   Сви се отецът на предната седалка... Ако не го крепеше коланът, щеше да се свлече! Постоя, помълча ... бръкна пак в чантата и извади едно пластмасово шише с вода, с помпичка — пулверизатор.

   — Светена вода! От Божи гроб! Мога да те пръсна ... да те поръся!

   Посочих с палец към задната седалка:

   — Отче, подай ми онова шише, ако обичаш!

   Пресегна се пътуващият монах, подаде ми бутилката. Два литра и половина, пластмасова, без етикет, пълна догоре с вода. Сложих я в скута си, погалих я нежно...

   — Водата не е  просто H₂O! Тепърва учените ще я разгадават. Казано е в Библията: „Отначало Земята беше безвидна и пуста. Само Дух Божий се носеше над Водата.” Водата не просто дава живот. Тя самата е Живот! Има тайни, които ми се дадоха свише и не мога да ги издам, но откакто пия от ... един извор ... не остарявам! Вече близо двайсет години! Като един граф Сен Жермен съм. Всеки ден отпивам по две-три глътки. Тя ме пречиства, всички клетки в тялото ми периодично се подмладяват. Като момче съм!

   Отецът не мисли дълго. Свали страничното стъкло, изля светената вода и ме погледна жаловно:

   — Ще си налея!

   Дадох му бутилката и сложих ръка върху неговата:

   — Вземи я цялата! Аз довечера ще си налея друга.

   Не успях да се дръпна. Наведе се и ми целуна ръката!

   Дълго мълча, но си личеше, че го разкъсват някакви терзания. Някъде около Боаза отпи от шишето и плахо заговори:

   — Таксидиот съм вече седем години. Бях свещеник, но ме изгониха. Жена ми почина. Разболях се. Отидох в манастир. Какви срамотии преживях там ... не е за разправяне! Избягах! Тръгнах да се скитам...

   В този момент иззвъня мобилният му телефон. Първо погледна — да види кой го търси — и се усмихна:

   — Здравей, приятелю! ... Пътувам... От Банкя за Горна Оряховица... Все същото — продавам си иконите.... Ти как си? ... А-а-а, радвам се за теб! Заснехте ли филма? ... Браво! ... Жив и здрав! Бог да те благослови!

   Замисли се, спомни си, докъде беше стигнал ... и продължи:

   — Мислех да сложа край на живота си... И сега го мисля. Крепи ме мисълта, че помагам на бедните сирачета. Но и аз съм човек! Защо на мен никой не иска да ми помогне?!

   — Как? Как да ти се помогне, отче?

   Отецът трепна. Плаха надежда се появи в очите му. Сложи ръка на рамото ми:

   — Бог те изпраща в този съдбовен за мен момент, братко мой! Мислех, че всичко е свършило ... че това було на непрогледен мрак няма да се вдигне никога! Но ти ... ти... Искаш ли да бъдеш мой Спасител? Да осветиш пътя ми, да стоплиш душата ми?!

   Стиснах здраво с две ръце волана, изпъчих гърди и отсякох:

   — Искам!

   Отецът вдигна сака, който лежеше в краката му, разтвори го... За миг се поколеба — бръкна в дълбокия си джоб, извади цяла шепа кръстчета, свали и този от врата си... Сложи ги в чантата. Добави и иконите.

   — Всичко е твое: палатката, иконите, кръстчетата...

   Погледнах го за секунда. Сочеше плахо с пръст към врата ми, а в големите му черни очи имаше всичко: страх, молба, надежда ... вик на отчаяние! С такива очи гледат бездомните кучета край баничарницата на Соня!

   — На теб вече не ти трябва този пръстен. Имаш всичко... Спаси ме! Дай ми го!

   Финална сцена. Спектакълът е към края си. Страстите са нажежени... Мълчах и стисках зъби, така че скулите ми да пулсират. Спрях на първата отбивка. Напрежението кулминира! Свалих пръстена с връвчицата от врата си и без да поглеждам към отеца, с поглед, вперен високо в небето, разтворих шепата си и го пуснах в скута му.

  Чувах го как хлипа и целува талисмана... Биомагнитни пламъци ни обгърнаха, завъртяха ни в спирала и ни запокитиха в някакво друго измерение.

   На троянския разклон се разделихме, без да си продумаме. Той вдигна ръка, аз му вдигнах, поклони ми се...

   Погледнах в огледалото — стоеше на онази раирана част от платното, дето и́ викат „островът на спасението”, разтворил две шепи и гледа... Гледа и се смалява, гледа и се смалява, смалява ... докато изчезна!

   Малко след Дебнево ми свърши нафтата. Редовен номер! Само че сега нямах вода. Дадох си шишето. Друг път — излея водата в резервоара, тя покачи нивото — горивото е по-леко и се издига отгоре. Сондата, нали не е съвсем на дъното ... успешно се добирам до най-близката бензиностанция.

   Лято е: птичките пеят, гората зеленее, люлее се на вълни, танцува с вятъра... Край пътя са се жлътнали ливадни цветя, мирише на живот, на любов... А на мен душата ми свита. Не, не заради колата. Майната и́ на колата! Къде отивам?! При кого?! Защо?! В онази мрачна и влажна дупка?! Нямам дом! Нямам семейство! Хладилникът — празен! Мизерия!

   Реших! Отворих колата, взех сака. Видях, че отецът си бе забравил расото — взех го. Заключих колата и тръгнах. Към Орешака! Към Троянския манастир. Ще се примоля да ме вземат послушник. Наметнах расото и закрачих по-уверено. Дойде ми сила. Дори слънцето се беше спряло на хоризонта и ... аха, да тръгне обратно да се въздига!

   Улисан в надежди и миражи, не съм чул колата! Видях я, като спря до мен. Зелено Пежо, плевенски номер. Качих се.

   — Здравейте! Аз съм за Априлци.

   — Дал Бог добро! — отвърнах. — Аз съм за Троянския манастир.

   — Значи, до разклона във Велчово. 

   Вече бях извадил от сака малките икони и ги държах като ветрило.

   — Аз съм ... идвам от Нови хан. Там едно десетгодишно болно момиче ги прави тези икони. Продавам ги. Така помагам на бедните сирачета.

   Човекът ме погледна малко изненадан и подаде ръка:

   — Казвам се Христо.

   Стиснах му ръката:

   — Аз съм Петър.

   После добавих малко плахо с глас, в който трябваше да има страх, молба, надежда ... вик на отчаяние:

   — Пътуващ монах ...  таксидиот!