Животът е прекалено кратък и цинично суров, за да го пропиляваме в мисли за сенки от миналото. Навярно и ти си закърмен с онзи извечен материалистичен стремеж за токсично притежание на всичко, както и на фалшиво обожание от всички. Старанието ти непременно да ги получиш, е нищо друго, освен едно босо, жадно и гладно страдание, изстрелващо куршума, който бавно, бавно те убива. Струва ли си неподвижно да умираш, бетониран в леглото на собствените си страхове, без дори за миг да вдигнеш глава и да се насладиш на пурпурната красота на здрача? Оплакваш се, че си тежко болен, и открито заявяваш, че се нуждаеш от подходящо лекарство за постигане на възстановяване. Съжалявам много, приятелю, но аптеките вече затвориха. Предлагам ти да си събуеш лачените обувки и да тръгнеш да търсиш желания лек в шеметните тласъци на многобройната хищна тълпа, която първоначално ще бъде дистанцирана, хладна и безразлична към изразените ти пориви за промяна към по-добро. Открай време това е нейният начин да ни направи по-силни, смели, борбени и издръжливи. Странен и трудно разбираем начин, който не понася на всеки, защото донася със себе си прекалено количество болка за понасяне и нанася значителни щети, които те вдигат високо във въздуха като ръка на мощно торнадо и блъскат ли, блъскат, докато накрая и парченце живот не остане от теб. Наивен романтизъм ли е лирично да копнея сред цялата тази напрегната суматоха за фините малки неща, които не се срещат само в ретро филмите – звук на пукаща царевица, прегърнат от ухание на топли бели пуканки, и любовно вплетени длани на двама млади души, превъзмогнали заедно нелицеприятното статукво на изкуствено изкривените и деформирани чувства? И мисля си: колко хубаво е само, че тези две невинни души не са се отровили с безпредметни лъжи и безконечни игри на егото, а просто се държат за ръце, хапват пуканки, слушат любимата си музика и им е приятно да бъдат заедно... Кой танцува под дъжда по време на война и се любува на споделения миг с някой друг – въпреки парализиращия сетивата страх и снарядите, които се сипят като адски сняг навсякъде? Поетът аристократично и замечтано ще каже, че войната няма да царува вечно и слънцето отново ще си намери път през плътния мрак, за да подари цветя на изплашените човешки сърца. Аз съм поет, но истински вярвам в светлината, защото знам всъщност колко нищожна и малка е тъмнината, когато ѝ забраним да ни наранява и управлява, обърнем се смело срещу нея и се превърнем в тези, които я прогонват право в недрата на нищото с вяра, надежда и любов, превръщайки света зад гърба ѝ в хармонична история от книга, която може и никога да не бъде прочетена от никого. Но най-вечни в този тъй кратък и пъстър живот остават танцът под дъжда и красивата вяра в светлината. Защото те са самият живот и без тях е невъзможно да живеем...