Погледът ми се спусна надолу по отсрещната сграда. Низините не се виждаха от мъглата и тесния поток аеромобили. Погледнах нагоре  - никой не може да различи дали е ден или нощ. Мегаполът излъчва толкова много топлина, светлина и енергия, че естествените лъчи на слънцето почти никога на достигат гражданите му. Аз обаче прекалено добре знаех, че е сутрин и, че трябва да вървя на работа.
Докато тоалетната чиния  сама се грижеше за всичките ми нужди от утринна бодрост и свежест, плюс задължителния медицински преглед, успях да проследя съвсем накратко новините. Триизмерният образ в средата на помещението беше лош. Трябва скоро да сменя филтъра, иначе съвсем ще се откъсна от околния свят. Задовлих биологичните си нужди, компютърът показа малко над средното количество холестерол и предписа концентрат от билки за през деня. След една единствена гласова команда банята се преобрази на хол с просторен панорамен прозорец. Колкото и да е подтискаща, гледката на Мегапола има  своето очарование. Късметлия съм, че живея на висок етаж. Извиках служебния аеромобил от централата и след не по-малко от една минута, той висеше пред прозореца ми. Един от гаражите на компанията се намира на покрива на нашия небостъргач. Всъщност всички частни лица, които живеят в него работят за таксиметровата компания.
“Добро утро, шефе, как…” - мразя разговорите с бордовия компютър, затова изключих гласовата му функция още при качването си в колата. Бавно поех сред безкрайната колона от небостъргачи и се замислих за урбанизацията и нейните последици върху човешкия живот. Гледката ме впечатлява всяка сутрин, независимо, че от 20 години живея в този квартал. Всъщност, терминът урбанизация отдавна не е актуален. Стотици години, след като хората започнаха да строят огромни градове, той бе заменен от метрополизация. Метрполът е различен от града. Той има всички характеристики на мегаполиса, с една малка добавка – в себе си съдържа няколко Мегаполиса, обединени от обща инфраструктура и под единно управление. Аз се придвижвах със своето такси в очакване на първите клиенти за деня из въздушните коридори на  чудовището Индианополис – Мегапол, обединил 14 метропола в едно, всеки от тях с повече от един милиард души население.
Мислите ми се прекъснаха от съобщение на централата, че трябва да сляза няколко пресечки по-долу, за да взема клиент. Заявил е предварително, че ще пътува надалеч. Предимство на работата ми е възможността да се срещам с много хора през деня, докато на служителите, затворени в своите работни килийки не им се предлага такова разнообразие.
Клиентът ми беше солиден мъж на около 50 години, таксито се наклони леко на една страна при качването му. Наложи се да настроя седалката му на позиция “много широки персони”.
- Карай навън!
- Ще уточните ли крайната дестилация, за да мога да програмирам автопилота или предпочитате обиколен маршрут с няколко спирки. Длъжен съм да ви предупредя, че тарифата за ръчно управление надвишава обикновената тарифа с два кредита на час…
- Не ме интересува, ако искаш карай с двата си крака, но ме изведи от това място.
“Кофти начало на деня” – помислих си аз и натиснах газта до дупка. Съвсем скоро станахме част от трафика на 151-во въздушно авеню, ниво тринадесет и колата сама премина на автоматичен режим.
- Господине, ще ме улесните много, ако ми кажете поне приблизително закъде пътуваме, защото трябва да задам на централата посока на предвижване и приблизителен час, в който ще бъда свободен.
- Качи се на магистралата и карай навън, искам да изляза от това място.
- И към коя Метрополия да се насочим по-точно, - доволно потрих ръчички аз.
- Искам да излезете от целия Мегапол, за Бога, не разбирате ли на какъв език ви говоря.
- Съжалявам, но не предлагаме такива услуги. Защо не ползвате междуградските линии?
- Не се притеснявай, ще ти дам стотарка, само ме изведи оттук – намръщи се допълнително клиентът ми.
“Сто кредита, по дяволите, досега съм изкарвал най-много двадесет в най-добрите дни, при това без всички данъци, наема на компанията и без да смятам лиценза.” Дойде ми добра идея.
 Свързах се с централата и им казах, че не се чувствам добре, да ми намерят заместник. Щях да ползвам един от преференциалните си почивни дни – имам право на пет дена отпуска по лични причини в годината, за които няма нужда да давам обяснения.
Кола номер 133 451, серия Р 1110, изключен сте от системата. Желая ви приятен отдих!
- Вижте, господине, не бих искал да ви притеснявам с въпросите ми, но с това ваше бързане, сигурен ли сте, че нямата проблеми с органите на реда, защото в края на Метрополията има пропускателен пункт, който трябва да преминем задължително.
- Ако бягах от полицията нямаше да се кача на такси. На престъпник ли ти приличам? Виж, всъщност аз наистина имам голям проблем, но той не е свързан с никакви криминални дела. А сега ще ме изведеш ли от тази джунгла? Никога през живота си не съм излизал навън.
- Искате да кажете “никога-никога” или никога през последната година-две? – усмихнах се аз.
- Замислял ли си се някога, че няма физическа причина човек да напусне Индианополис? Роден съм тук, израснал съм тук, учил съм и съм работил тук, преуспявал съм тук и съм се провалял нееднократно тук, после пак съм преуспявал и така цели петдесет и две години, без да напускам града. Сега искам да изляза.
Замислих се върху думите му. Пътуването в днешни дни се свежда само до съседния квартал, най-много до съседната Метрополия и то при изключително неотложни причини. А дори скромният ми дом разполага със симулатори на физическите сетива и триизмерни образи, които почти без пари могат да ме заведат до всяка точка на земното кълбо в реално време. За какво му е притрябвало на този да дава сто кредита, само и само да излезе от границите на града, при това без да има идея къде ще ходи…
- Между другото, благодаря ти много,че се лиши от почивния си ден  заради мен – прекъсна ми мисълта непознатия. “Нямо защо – помислих си, - за 100 кредита ще те закарам и до Луната, ако искаш.”
- Надявам се не Ви притеснява това, че като ми платите няма да мога да ви издам документ. В момента съм на режим “частно пътуване”.
- За мен няма никакво значение. Аз също – усмихна се мъжът. – А може ли да запаля, пуши ли се в колата?
- Пуши се всичко, без наркотици, наближаваме първия пропускателен пункт. И да си пуснете отдушника.
- Благодаря.
- След като преминем пункта ще поемем по вътрешната високоскоростна магистрала и ще минем ето оттук – показах му електронната карта – избрал съм най-прекия път, за да прекосим само три Метрополии. Ще излезем в южната част на Индианополис. Ако искате да поемем в друга посока, сега е времето да ми кажете.
- Моля те, престани да ме тормозиш с въпроси по движението, започни да ми говориш на “ти” и мини откъдето ти е най-удобно, за да ме заведеш на място без небостъргачи, ясно?
- Добре, добре, приближаваме границата, пригответе си, тоест приготви си документите, няма много коли и ще преминем бързо.
Редът ни, както очаквах, дойде само след 15-ина минутки, подадохме си китките навън, за да засекат личния ни бар код, полицаят прегледа документите на колата и ме попита накъде пътуваме. Казах му, че гоним магистралата и евентуално ще се насочим към някоя междуградска линия.
- Цел на пътуването? - намръщи се полицаят.
- Туризъм.
- Мотиви?
- Частно пътуване.
В този момент справката дойде, ченгето й хвърли един поглед, подаде ми документите и ми пожела приятно пътуване.
- Спазвайте правилата за движение и не летете прекалено ниско, между другото имате повишен холестерол, трябва да се консултирате с лекар.
- Знам,- казах му аз и зададох координати на автопилота за вътрешната високоскоростна магистрала.
Аеромобилът започна да се издига над шумотевицата на града. Гледката беше великолепна - под нас оставаше цялото еднообразие на бетонната джунгла, погълнала природата около себе си. Пред очите ни се разкриваха очертанията на планината, върху която вместо дървета отдавна растяха само високи сгради от стъкло и бетон. Нагоре се мяркаха все по-малко аеромобили, които се движеха все по-бързо. Огряха ни лъчите на утринното слънце.
Почувствах  приятно напрежение в корема си, може би беше от ускорението или от мисълта за бързите пари, които щях да изкарам днес, а може би защото събеседникът започваше да ми става се по-любопитен. При всички случаи се очертаваше един интересен ден - различен от всички останали.   
Реактивните двигатели в задната част на аеромобила се включиха с грохот и ни понесоха към пределите на Индианополис.
- Мога ли да ви, тоест, да те попитам с какво се занимаваш, ако не е тайна – опитах се да подхвана някакъв разговор.
От друга страна, наистина ми беше любопитно да разбера от къде печели парите си един човек, който, по всичко личи,  не е останал на улицата, щом може да си позволи лукса да се размотава с такси през целия работен ден, при това в понеделник и да угажда на глупавите си капризи.
- Хе хе, - разсмя се той, - в наши дни е невъзможно човек да остане на улицата. По истинските улици в приземните нива няма никакво свободно място. Всеки квадратен сантиметър е собственост на някой мултимилионер и се пази от въоръжена охрана.
“По дяволите, имам си телепат в колата” – изтръпнах аз.
- Не се притеснявай, не съм телепат, просто цял живот съм пътувал с таксита и винаги шофьорите ми задават едни и същи въпроси. Запознат съм добре с начина ви на мислене.
Бях чел някъде, че обикновено телепатите на са напълно наясно със своите способности. Те не усещали, че четат мислите на другите, а по-скоро си представяли, че събеседникът им изговаря всичко, което си мисли. Телепатията в повечето случаи била свързана със силни халюцинации и общо разстройство на ума. Тази мисъл засили безпокойството ми.
- Занимавал съм се с много видове дейност. Както ти казах в началото, претърпявал съм и много разочарования. Истинска кариера, обаче, успях да направя в мозъчните тръстове.
- Не ви…, ох мамка му, не те разбирам. Извинявай, ще се опитам вече да ти говоря на “ти”. Казвам се Пиер, приятно ми е, а ти?
- Бенджамин. Може да ме наричаш Бенджи.
Почувствах се още по-глупаво. Не стига дето едва преодолях любезната дистанция, която всеки ден ни инструктират, че трябва да спазваме с клиентите, ами на всичкото отгоре в колата си возя един двеста килограмов, добре облечен, но за сметка на това ексцентричен и луд телепат, който няма идея накъде пътува и иска да го наричам с глупавото име Бенджи.    
- Добре, Бенджи, - едва сдържах смеха си,- та с какво каза, че се занимаваш, би ли ми обяснил?
- Мозъчните тръстове са онези компании, които преди две десетилетия станаха популярни като производители а нестандартни идеи.
Запазих мълчание. Дори да не беше телепат, господинът със смешното име щеше да се досети, че изобщо не разбирам какво ми говори.
- Виж, - продължи той – откакто хората измислиха изкуствения интелект, оставиха всичко в ръцете на машините. Първо прехвърлихме на машините физическата работа, а сега ги заставяме и да мислят вместо нас. Изкуственият интелект, обаче, не винаги генерира качествени идеи и на пазара се появи глад за нерационалното творческо мислене - с помощта на въображението повече, отколкото с помощта на логиката. Тогава се появиха мозъчните тръстове, за да задоволят това търсене. Ние помогнахме на много хора.
- И в какво точно се състои твоята работа?  - поинтересувах се аз.
- Най-общо работата ми е да давам идеи. За да ме разбереш по-правилно, ще ти представя един конкретен пример – да се спрем на теб като потенциален клиент…
- Виж, Бенджи, така няма да се разберем, ако се опитваш да ми продадеш каквото и да било, веднага напускам магистралата, слизам долу и те оставям на покрива на първата сграда, която ми се изпречи.
Без да отговори, Бенджамин изкара картата си, набра идентификационния си номер и ми прехвърли 100 кредита.
- Няма да ти продавам нищо, така или иначе не си в състояние да си позволиш услугите ми. 
Стана ми гузно, че се усъмних в добрите намерения на човека и с половин уста се извиних.
- Та, да си представим, че ти си решил да напуснеш таксиметровата компания, омръзнало ти е да те експлоатират и си търсиш друго поле за реализация. Идваш при нас и ни казваш: “спестил съм 5000 кредита, имам един аеромобил и двадесет години опит зад волана. Какво ще ме посъветвате да правя оттук нататък, при положение, че не искам вече да работя като таксиметров шофьор?.”
- И какво ще ме посъветваш? – захилих се аз
- Нали каза, че не искаш да купуваш нищо от мен? Просто ти давам конкретен пример. В общия случай ти нямаш абсолютно никаква алтернатива, освен да отидеш да работиш в друга таксиметрова компания Ние, обаче, разчупваме стереотипи, мислим нестандартно и работата ни е да генерираме идеи. Водим се първо от натрупаните знания и второ от силно развитата интуиция.
- Аха, -  измъмрих
- Случаят ти няма да бъде лесен за нас, но в работата ни нито един случай не е лесен. Ще те подложим на всички видове тестове за интелигентност, психически и физически тестове, ще проверим знанията и уменията ти, ще проучим силните и слабите черти на твоя характер. Погледни към гората от сгради под нас.
Погледнах през прозрачния илюминатор на пода. На около  километър разстояние под краката ни се редяха бързо покриви, паркове, площади, магистрали, езера и квартали.
- Колко души живеят тук? 10 милиарда? 15 милиарда? Всъщност няма значение. Важното е, че за каквото и да се сетиш, ще откриеш, че вече хиляда души са го направили преди теб. Всички ниши са запълнени. И точно тук се намесваме ние. Ще ти дадем идея, която ще те направи богат. В началото ще ни платиш скромна такса за прегледите и административните разходи, както и за помощта, която ще ти окажем, за да започнеш. После, ако успееш, ще ни дадеш солиден процент от годишните си приходи. Имаме много сериозен договор за това.
- Е, вече ми стана интересно, дай ми координатите си, когато ми омръзне да стоя зад пулта задължително ще се обадя първо на теб.
“Бях свикнал да возя всякакви чудаци в колата си.”
- Всъщност, отдавна не практикувам. Бях най-добрият консултант на “Корпорация Брейнбенч”. С екипа работехме денонощно. Мозъците ни бяха програмирани постоянно да мислят и да произвеждат нестандартни идеи. Това понякога зависи от много малки детайли Трябва тънка нагласа. Важна е дори подредбата на собствения ти дом и атмосферата в офиса, в който твориш. Издигнахме много хора и натрупахме голямо състояние. Плюс богато разнообразие от социални контакти. Основателят на компанията ме направи свой съдружник, после почина. След няколко години аз си прибрах парите и се оттеглих от бизнеса. Сега живея само от дивиденти.
- И при всичко това никога не си напускал града?
- Не ми оставаше време дори да мисля за себе си, камо ли да пътувам. Трябваше непрестанно да мисля за проблемите на другите, никога за собствените си проблеми. Единственото лично време, с което разполагах беше в онези десет до петнадесет минути след като си легна вечер и преди да заспа. Следвах стриктна програма на диети, физическа и психическа релаксация, когато се претоварехме ни изпращаха в специални центрове за рехабилитация. Индианополис разполага с доста добри условия за това. Дори редките си почивки изкарвах в санаториумите в града.
“Горкият човечец”, помислих си, ободрен от мисълта за щедрия бакшиш, който имах реални шансове да си изпрося ако клиентът ми останеше доволен от нашата малка разходка.
“Внимание” – изпращя говорителят в колата - “наближавате крайните градски райони. Моля, намалете скоростта и се пристройте в колоната за проверка преди пропускателния пункт.” Изключих автопилота и  спуснах таксито от въздушната магистрала.
Този път се забавихме малко повече. Трябваше да преминем проверка за екологично чист двигател, стерилизация на аеромобила и на нас самите – какво да се прави, екологичните норми в наши дни са особено завишени.
След стандартното: “Желаем Ви приятно пътуване, заповядайте отново в Индианополис”, свободно полетяхме над безкрайната пустош, която ограждаше Магапола, оттук- чак до океана.
Събеседникът ми постепенно загуби разговорливото си настроение и с интерес се взря в жълто-бледите отражения на пустинята. Между пръстите му догаряше дебела пура. От време на време ни разтрисаха въздушни течения или със свистене преминавахме през пясъчни облаци - само това нарушаваше спокойствието, което ни вдъхваше монотонното бучене на двигателите.
Измина половин час в абсолютно мълчание.
- Спри, искам да сляза тук.
- Моля? - Щях да се задавя от изненада
- Казах ти да намалиш и да кацнеш някъде тук. Не мисля, че искам прекалено много за парите, които ти плащам.
- Добре шефе, както кажеш, щом искаш, за сто кредита, може да те изчакам да се поразходиш двайсетина километра пеш през дюните. Само като се качваш обратно си изтръскай добре краката, защото не ми се чисти пясък след това.
- Не се притеснявай няма да се качвам.
- Моля?, - попитах още по-възторжено от първия път, - и, ако не е тайна, какво смяташ да правиш тук, на хиляда километра от най - близкото населено място, облечен в бизнес костюм, при шейсет градусова жега – посочих му външния термометър, - директно ултравиолетово лъчение, силен вятър и без никаква вода? Зная, че не си напускал никога града и затова съм длъжен да те светна, че над Мегапола има енергиен и топлинен щит, които ни предпазват от вредното лъчение на директната слънчева светлина. Същият щит има и аеромобилът ми, но костюмът ти никак не ми прилича на скафандър.
- Остави тези грижи на мен, - каза ми той и директно ми преведе още сто кредита, - за връщането обратно, - допълни.
- Виж, в кабината има записващо устройство и ако нещо се случи, не нося никаква отговорност!
След тези думи бавно и предпазливо приземих колата.

 

 -  Виж, Бенджа…. - шлюзовете се отвориха внезапно. В кабината навлезе горещ, сух вятър, който за отрицателно време напълни ноздрите, устата, ушите, очите и пазвата ми със ситни, дращещи песъчинки. Едва успях да почистя очите си и да видя, че на съседната седалка вече няма никой. Чуваше се само свистенето на вятъра.
Бавно се издигнах над мястото на кацане и започнах да обикалям дюните в търсене на Бенджамин. Бях упорит, но навън не се виждаше почти нищо от пясъчната буря. След един час се отказах и въведох координатите на междуградската магистрала обратно в посока към Инадианополис.
Пътят на връщане ми се стори дълъг и уморителен. В кабината цареше пълна тишина. През цялото време си мислех за странния си събеседник и все още слабо долавях мириса на неговите пури, както и леки оттенъци от деликатния му парфюм.
Прибрах с в къщи и се приготвих да изкарам приятно поне следобеда, така или иначе си бях взел почивен ден, а и бях с двеста кредита напред и заслужавах награда. Настаних се удобно в креслото си за виртуални забавления, но преди да заредя триизмерната програма с директно въздействие върху нервните окончания, озаглавена “11-ти клас на девическа гимназия по спортни танци “Света Дева Мария” ви кани Вас, техният инструктор, на двуседмичен лагер на о-в Таити”, влязох в Интернет и изплюх в микрофона: “Бенджамин, Бенджи, компания…ъъъ….Брейнбенч – “мозъчна пейка”, мозъчен тръст..”
Пред погледа ми се заредиха административни сгради, луксозни офиси, свръхмодерна апаратура, млади хора с бели ризи и индекси на борсови котировки, придружени от сладкия женски глас на Търсачката:
“Бенджамин Демерит. Основател и президент на “Брейнбенч Ентърпрайзис – мозъчен тръст за добри идеи”. Натрупал бързо състояние в периода 2273-2291 г., теглил кредити в размер на 3 милиона през 2290, за да разшири бизнеса си и да използва “пълния му капацитет”. Заварен неподготвен от кризата на мозъчните тръстове в началото на новото столетие. Успява да удовлетвори исканията на своите кредитори, но имуществото му е конфискувано и състоянието му бързо се стопява. От 2300 година е в неизвестност Най-вероятна причина за изчезването му е самоубийство заради пропиляното богатство.”
От снимката в мен се взираше пълното, усмихнато лице на човека, на когото срещу 200 кредита бях помогнал да напусне Индианополис. Завинаги.

 

Още от същия автор на: http://asktisho.wordpress.com