Вървя по дългия път и хиляди хоризонти в мен се разминават. Вървя без сюжет. Без граници. И съхранявам в дланите историята. Вървя без да знам накъде. Без път. Без посока. Вървя, просто защото мога да го правя добре. Вървя, за да знам, че мога.
Вървя до теб...
Разхождам се из пукнатините. Извивките на този град са сякаш отражения на мен самата. Разхождам се и се съзирам. Аз, облечена с дълга бяла рокля, вързана на плитка, с ухание на лавандула. И ти, румен и засмян. Чакаме се там. Под моста. В началото на града. Там, където никой не ходи по тъмно. Там, където всички се страхуват. Да не би в страха си, да открият себе си. Изтичваме до кладенеца. И съзираме отраженията си. Размазани. Размити. Но усмихнати.
Животът е, за да вървиш. И да те духа вятърът, просто върви. И да си сам през зимните пустини, без яке да вървиш, просто върви. Никой не те пита дали можеш. И как ще се справиш. Или можеш, или си заминаваш. Далече, към родния дом.
Хващаш ръката ми. Вглеждаш се в косите ми. Галиш ме нежн ...