Ръмеше тихo и кротко. Една кола спря рязко. От нея  изскочи панически руса жена и  нахлу в  настръхналата  от студа телефонна будка. Слушалката висеше надолу с главата като обесена. Вдигна я и бързо набра номера. Потропваше нетърпеливо с токчето си и след два сигнала чу:

–Ева, това си ти, нали? Знам, че си там. Мълчиш и хапиш нервно устни. Чуй ме, моля те, не можеш да отидеш при него. Нали вече беше там?! Нали знаеш как свърши всичко!

В слушалката притеснено изпукаха кокалчетата на пръстите му .

–Когато се върна,  плака толкова дълго в скута ми, до сутринта не можах да те успокоя. Ева, убиваш се, не разбираш ли, сладка моя? Спомняш ли си как се запознахме ? Попитах те:” От кой залез сплетохте тези лъчи в косите си?”, а ти отговори сериозно:” Не залез, а изгрев в дъждовно време”! Никога, никога няма да забравя това. Една вечер беше в едно от твоите гушкави настроения и ми прошепна, че това било най-красивото и любовно запознанство на света – нашето! Как да забравя това, Ева, кажи, как?

Тя заплака безмълвно. Той прокара нервно пръсти през косата си.

–Грееше когато носеше бебето ни, крееше когато то си отиде. Не знам защо си отиде – понякога бебетата са своенравни, правят  каквото си поискат! Но ние ще си имаме друго, вярвай ми, малка моя! Не пий вече от ония противни „антибебе” таблетки! Намерих ги един ден… знам, разбира се, но толкова много те обичам!

Той заби поглед във върха на обувките си и изтри избилата пот по горната си устна. Тя гледаше уморено и безнадеждно.

–Все си мислех, че ще говорим, а ето – ти тръгна тази вечер. Обичам усмивката ти, обичам и сълзите ти! Знаеш ли - те, твоите сълзи са сладки! Нали сълзите ни са солени, а твоите – сладки! Сладки и ухаят на пролетни сини минзухари! Ева, любима моя, не го прави! Когато замина  първия път, се почувствах толкова  изгубен, ничий, безтебен, не ми достигаше въздух. И само след три дена твоето задъхано :” Ела ме вземи, прости…” Мислех, че просто и ти някак си се изгубила, закърпих сърцето си набързо и хукнах към теб. Защо сега пак, сладка моя, защо?

Трясък от счупено.Тя се сепна.Затрепери в студената будка.

–Почакай, не се сърди! Ева, изтървах чашата, да, твоята чаша, не се сърди – нали счупеното било на щастие, ще ти купя друга, само се върни, чуваш ли? Ела си  да посрещнем заедно разпукването на липите! Ела си сладка моя! Чакам те неистово!

 Затвори. Тя наклони на една страна главата си. Русата коса покри рамото ѝ. Постоя вцепенена и в просъница нервно пусна няколко монети – натискаше бутоните  бързо и припряно. Обърка цифрите, нов опит – зачака. Празния глас на слушалката я влуди. Опита втори и трети път. Нищо. Безгласно. Нямо. Хвърли слушалката, която обесено се полюшна и се удари в стъклото.   Излезе и затича под дъжда нагоре към светофара, който мигаше само жълто…