Ръмеше тихo и кротко. Една кола спря рязко. От нея изскочи панически руса жена и нахлу в настръхналата от студа телефонна будка. Слушалката висеше надолу с главата като обесена. Вдигна я и бързо набра номера. Потропваше нетърпеливо с токчето си и след два сигнала чу:
–Ева, това си ти, нали? Знам, че си там. Мълчиш и хапиш нервно устни. Чуй ме, моля те, не можеш да отидеш при него. Нали вече беше там?! Нали знаеш как свърши всичко!
В слушалката притеснено изпукаха кокалчетата на пръстите му .
–Когато се върна, плака толкова дълго в скута ми, до сутринта не можах да те успокоя. Ева, убиваш се, не разбираш ли, сладка моя? Спомняш ли си как се запознахме ? Попитах те:” От кой залез сплетохте тези лъчи в косите си?”, а ти отговори сериозно:” Не залез, а изгрев в дъждовно време”! Никога, никога няма да забравя това. Една вечер беше в едно от твоите гушкави настроения и ми прошепна, че това било най-красивото и любовно запознанство на света – нашето! Как да забравя това, Ева, кажи, как?
Тя за ...