24.
Вечеряха, огледаха пак багажа – малко беше, но нали трябваше с нещо да се занимават до тръгването. Ирис и жените си поплакаха, Нийл мълчаливо стисна ръцете на тръгващите.
Два или три часа след мръкване, Иван почука на вратата и всички тръгнаха след него. Групата придружаваха четирима от българите. Нийл и Ирис останаха назад, сляха се с тъмнината...
Иван ги поведе някъде настрани – не по пътеките, които Гарбър и Майкъл обходиха заранта. Заобиколиха някакви скали и поеха по неголяма пътека, която беше почти обрасла с храстчета. Това затрудняваше движението, но всички разбираха, че този преход е с определена цел – да бъдат объркани сетивата им, да дадат по-малко точни сведения при евентуални разпити...
Българите бяха предпазливи...
Иначе нямаше как да оцелеят толкова време...
Двама от придружителите носеха вече оглеждащия се Тиодър. Те решително отблъснаха Майкъл и Джон още при тръгването.
Иван поясни:
- Ние сме опитни, имаме сили. Вие се пазете – чака ви доста път...
И наистина – пътят беше сложен, труден, дълъг...
Вървяха, слизаха, катереха се, в някои моменти се налагаше четирима да поемат носилката. На три пъти преминаваха през тесни потоци, а веднъж се прехвърляха през пропаст – с помощта на въжета и по положени над зейналата бездна дълги стволове...
Джон подкрепяше Джейн, по едно време взе и раничката й, но малко по-късно тя си я върна и мило му обясни, че не е нежна госпожица, може и сама да се оправя...
Все пак, той й помагаше, колкото можеше и доколкото тя приемаше това...
Мисис Смит вървеше наравно с всички. По едно време дори подкрепяше Колинз, комуто не беше леко да се движи с общото темпо при тоя оздравяващ, но с рана крак...
Някъде към заранта Джон забеляза, че отиват все по-нагоре. И внезапно се озоваха на връх планината – над тях само небе...
Тихо, спокойно...
Починаха си, пийнаха от водата в издълбаните от някакъв плод /Иван го нарече “кратуна”/ манерки, после започна слизането...
Джон смяташе, че ще е по-лесно, а се оказа трудно. Трябваше да следи в краката си, да не се хлъзне, да не се понесе скоростно надолу...
Гарбър се изпързаля така, но за щастие не се нарани. Само дрехите му станаха почти невидими в нощта – бяха сиви, станаха кафявочерни от влагата по тревата и пръстта...
Утрото настъпи някак си изведнъж – слънцето надникна зад останалата подир тях планинска верига, тревите, храстите, дърветата блеснаха изумрудено, а отпред заискри река...
Някъде зад нея се видя стоманена кула, а около й – дълга метална ограда...
- Това е – каза Иван и всички спряха – Ето я вашата база. Не е нещо важно, има стотина войници, но всеки ден прелита трифибия, а и със сигурност имат връзка с щаба ви...
Положиха носилката с Тиодър на земята и започна сбогуването. Иван погледна към слънцето.
- Не бързайте... Седнете, хапнете, после идете... А ние тръгваме...
Джейн направо увисна на врата му, Нели бърбореше някакви благодарности, мисис Смит по католически прекръсти мъжете...
Американците склониха глави, стиснаха ръцете на спасителите си. После българите тръгнаха към слънцето и се изгубиха в близката гора...
Майкъл пръв седна до носилката и извади малко хляб и сирене. Подаде на Тиодър, отчупи и за себе си...
Останалите го последваха...
Не беше удобно да се излягат на все още мократа трева, затова приклекнаха в кръг и се спогледаха.
- Дадохме им достатъчно време – каза Гарбър – Вече може и ние да вървим...
И поеха към кулата...
Тя се оказа не толкова близо, колкото им изглеждаше. Наложи се да направят малка обиколка – пред тях внезапно се разпростря малко блато. После излязоха на контролираната и с просто око огромна гола равнина...
И от базата ги забелязаха. Изглежда известно време ги оглеждаха – разбраха по присвяткващите огънчета в стъклата на биноклите. После металната врата се отвори и от базата излетя бърза кола, която с голяма скорост се насочи директно срещу им...
Колата явно беше бойна – зад голямата картечница се бяха изправили двама войника и втренчено гледаха направо, пред тях друг управляваше, а четвъртият държеше автомат в бойно положение...
Спряха на двадесетина метра пред тях и единият извика на американски:
- Останете на място, само един да се приближи...
Майкъл тръгна напред, другите застанаха на място – леко отпуснати, демонстрирайки според указанията му колко са безопасни...
При колата се проведе бърз разговор, единият военен вдигна до ухото си малък телефон, после колата внезапно се завъртя и пое към кулата...
Майкъл им махна да отидат – защо да се връща...
- Ей сега ще вземат решение и ще дойдат да ни приберат...
Не минаха и няколко минути, от вратата изхвъркнаха три автомобила. Двете бойни коли завиха наляво и надясно, заеха позиции за охрана, а третата – голяма, почти автобус, дойде право при тях...
От нея скочиха няколко човека в униформи, грабнаха носилката, помогнаха на останалите да се качат бързо вътре и сетне с рязък завой поеха към базата...
25.
Посрещнаха ги добре – топло, с интерес, загрижено. Веднага ги настаниха в отделни стаи, дадоха им нови дрехи, щабният бръснар им помогна да се приведат в сравнително отговарящ на модата вид, никой не ги обезпокои след горещите бани...
Наистина, имаше нещо подозрително, че ги настаниха разделени – дори младоженците Джон и Джейн. При това не само разделени, но и стаите бяха на различни етажи, в различни краища на базата. А и беше трудно да се срещнат, тъй като навсякъде имаше часови и дежурният офицер ги помоли да не излизат от помещенията поради приоритетите на военната служба. Каквото и да означаваше това...
На сутринта някъде от запад долетя голяма трифибия, от която слязоха десетина старши офицери, придружени всеки от поне двама помощници. И започнаха разговорите, както те ги нарекоха...
Разпитваха отделно двамата пилоти. С Тиодър свършиха бързо – разбраха, че през цялото време е бил в безсъзнание, лекарите потвърдиха мозъчното сътресение и амнезията... Майкъл, обаче, беше подложен на три последователни разговора – сутринта, по обяд и след вечеря. Подробно разказа за пътуването, катастрофата, сетнешните събития...
Мисис Смит и Нели бяха подложени само на един разпит – старата жена все още беше объркана и заливаше слушателите с избиващите емоционални фонтани, а Нели бързо и точно разказа за действията си по време и след катастрофата. Но точно това не интересуваше гостите...
Четиримата мъже бяха викани по веднъж само – наблюденията на цивилните не добавяха много към разказа на пилота. Късно вечерта Гарбър беше поканен на събеседване с всички дошли, а малко по-късно извикаха и Майкъл. Да уточнят картината в селището на българите и евентуалните подстъпи към него...
На сутринта комисията извика отново Джон. Беше кацнал още един бързолет и от него слезе мистър Крейн – техният спътник до Ню Париж...
- Здравей, Джон – учтиво каза той – Пак се срещнахме... При това, както разбрах, си успял да преживееш така мечтаното приключение...
- Да – кимна Джон и седна на посочения му стол в средата на кабинета. На големия диван до стената се бяха разположили трима офицери в еднакви маскировъчни униформи, на двата фотьойла се отпуснаха мистър Крейн – в стегнат делови костюм и още един костюмар, млад, с очила и остър поглед.
Мистър Крейн сложи пред него бутилка с минерална вода.
- Разкажи и на мен какво преживяхте...
Джон се опита и да е обстоен в разказа си, и да не се разпростира върху природни и емоционални описания. Получи се нещо средно между рапорт на военен и приключенски роман...
Крейн слушаше внимателно, от време на време задаваше насочващи въпроси, двама от военните си водеха бележки, които подаваха на чиновника, третият следеше апаратурата за запис, а цивилният младок слушаше като инквизитор еретик...
Крейн се облегна назад.
- Да говорим откровено... Влезли сте в забранена зона, свидетели сте на неща, които държавата ни не би искала да стават публично достояние. Изходите са два – сам разбираш. Единият е доста несигурен. Трябва да мълчите. Просто е необходимо да впиете в кожата си разбирането, че мълчанието е вашия живот... Занапред... Другият е доста неприятен. И смятам, че даже не се замисляте за него...
Джон задържа погледа си върху лицето му...
- Не, Джон, наистина мисля, че подобно нещо не ви идва на ум. А и ние се сещаме за това само като възможност...
Джон разбиращо огледа всички. Бяха сериозни...
- Мистър Крейн, казах ви – всичко ни е ясно. И нямаме никакво намерение да поставяме държавата ни в неудобно положение. Не е трудно да се досетя, че неприятната картина ще бъде сензация за известно време, после ще се забрави. Но и разбирам възможните рискове. Не бива в никакъв случаи да се дава подобно оръжие в ръцете на враговете ни...
Крейн беше впечатлен...
- Ако разрешите – продължи Джон – ще говоря със спътниците си. Мисля, че и те вече са разбрали доста неща и нямат никакво намерение да стават интересни по медиите. По една причина – обичаме великата ни империя и желаем да й служим...
Военните се спогледаха, после насочиха погледи към мистър Крейн. А, когато той се усмихна доволно, останалите също лепнаха по една усмивка върху строгите си физиономии. Само младият костюмар не си даде труда да симулира вяра и ентусиазъм...
Срещата на спасените американци се проведе след обяда. За пръв път от два дни Джейн прегърна Джон, Нели се усмихна на Майкъл, останалите разбраха какво става с другарите им...
Разговорът не трая дълго. Всички бяха съгласни – нужно е да се мълчи. Приемат версията, която ще разказват след пристигането в империята: катастрофирали, пресекли планината, стигнали до базата. Никакви българи, никаква унищожена равнина, никакви сметища... Налагаше се да се подминат видените неща – колкото и интересни за публиката да бяха...
Накрая се появиха Крейн, двама военни и костюмарчето. Обясниха им, че пилотите ще останат в базата – все пак, са военнослужещи. Така ще бъдат скрити от публиката известно време...
Мисис Смит имаше желание да продължи пътуването и Крейн й обеща безплатен билет за обиколка по Средиземноморието. Гарбър също оставаше в базата, след като завършат разговорите с него, щяха да го изпратят в Ню Париж, където беше командирован от службата си. Колинз постигна договореност да бъде включен в програмата за защита на свидетелите и очакваше смяна на документите и изпращане нейде по Западното крайбрежие...
Джон и Джейн щяха да се приберат в Ню Йорк. И върху тях падаше голямата тежст – именно те щяха да разговарят журналистите. Затова мистър Крейн им предложи да останат още седмица в базата. Да уточнят подробностите...
А, докато работят, ще имат време и за отдих. Крейн лично им обеща да ги закара – под сигурна охрана, разбира се – чак до Елхово, където да посетят атракционите на джипситата... Малко забава, а също така и теми за разговор с журналистите...
Все пак, екскурзията щеше да се осъществи...
26.
И екскурзията беше осъществена...
При това по всички правила на професията – с гид, в доста луксозна кола, с умело редуване на исторически забележителности и местни забавления...
Тръгнаха рано заранта от базата. В мощната, модернизирана и обзаведена за щаб бронирана кола, бяха осмина – Джон и Джейн, мистър Крейн, младият костюмар, четирима командоси. Младежът – този път в камуфлажно облекло, с автомат, професионално сложен удобно под ръка, се оказа истински екскурзовод. Умело разказваше за местата, през които минаваха, сипеше имена и данни, гарнираше с легенди и предания, насочваше вниманието им към най-интересното от многовековната история...
Оказа се, че тук американските войски са водили кървави битки с нашествениците от Азия и Африка. На един от хълмовете десетима парашутисти са успели да спрат настъплението на орда ислямисти...
- Сами? – потръпна Джейн...
- Е, имало е и две хиляди от помощните местни войски, но основната тежест е паднала върху нашите момчета – доуточни мистър Крейн, също специалист по темата...
До обяд разгледаха древна крепост, построена от някакъв тракийски цар, която била използвана от древните американски войски за спиране настъплението на персите – отдавна изчезнала империя, опитвала се да наруши господството на богоизбраната американска нация...
Младежът им показа гробовете на праисторическите американци – високи могили, в които все още учените откривали златни и сребърни предмети на изкуството отпреди Христа...
Застанаха за момент мирно пред паметника на американския Страж на мира – класическа фигура на имперския пазител, която държавата издигаше навред, където стъпеше крака на армейските герои...
А привечер стигнаха Елхово. Неголямо селище, в средата на което се издигаха десетина тухлени сгради – американския наблюдателски център, строго охранявани от взвод командоси и неизвестно число местни доброволци. Джон се позачуди защо е на Империята да набира тия мургави, с играещи страхливи очи, нещастници, но после си каза, че държавните служители знаят какво правят, пък и за интеграцията на дивите племена бяха нужни подобни хора – като мая за бухване на хляба...
Центърът беше обграден от висока – над четири метра – стена, с наблюдателна кула, охрана по периметъра, дори неголям, но доста дълбок ров...
В оградената част имаше строга на вид казарма за командосите /помощните войски бяха разположени в дървени сгради около центъра/, както и няколко доста луксозни на вид хотела. А се оказа, че и отвътре са такива – като че човек беше влязъл в някоя модерна сграда в Централен Ню Йорк...
Дори част от обслужващия персонал беше американски – мениджъри, гидове...
А готвачите бяха французи, каращи годишна практика тук – компанията, стопанин на туристическия сектор, сменяше постоянно екипите, за да създава разнообразие за гостите си...
И имаше защо – Джейн неволно видя под каква сума за тридневния престой на четиримата се подписа мистър Крейн и в себе си ахна. Те с Джон щяха да изкарат подобни пари поне за три седмици...
Но пък обслужването си струваше – малки, но много елегантни и богато обзаведени апартаменти, прекрасна вечеря, готови да изпълнят всички желания домакини...
Вечеряха рано, защото мистър Крейн им обеща прекрасна, пълна с изненади и емоции нощ. Преоблякоха се – Джон и Джейн пробваха новите дрехи, които Крейн им беше поръчал от далечния Филипопол, и тръгнаха към източния край на селището – към лагера на джипситата...
Младокът им разказа историята на този народ, дошъл отдавна на тия земи, отблъсквал агресията на бугрите и рашките, успял да запази традициите и оригиналната си самоличност...
- Векове наред поробителите бугри са се опитвали да пречупят джипситата. Робството е било страшно – насилствена промяна на манталитета, смазване на традициите, унищожаване на морала... Опитвали са се да забранят любовта – това велико чувство, да ограничат младите хора и да не им позволяват да се събират тогава, когато ги обземат искренни чувства. Поставили високи възрастови граници за женитба, дори са съдели неподчиняващите се на деспотските закони и приелите повелите на природата младежи... Карали ги да служат като работници, с полиция са следели всеки да работи някъде, да не живее традиционния живот на волния номад...
Джейн потръпна...
- И това все още ли е така?
- Не, разбира се – засмя се младокът – Още преди век и половина, когато демокрацията започва настъплението си по колонията Европа, бугрите са били изтласкани от окупираните от тях земи и джипситата са отново свободните хора от миналото...
Мистър Крейн се позасмя:
- Джон, все пак, вие недейте да бъдете много романтични. Имайте предвид, че за джипситата свободата е всичко – не признават чужда собственост, нито чужди права, нито каквото и да е – извън своето... Каквото им хрумне в момента...
И Джон се поусмихна – помнеше някои неща от разказите на Иван...
А после колата навлезе в лагера на джипситата...
© Георги Коновски Todos los derechos reservados
Утре пускам края...
А фантастиката май става реалност...