13.
И те се появиха...
Но не по земята, а нейде в небето...
Групата беше на около километър от трифибията. Тъкмо изкачваха един куп от контейнери, превърнат от времето и почвата в разпрострял се хълм, когато гръм процепи въздуха. Над тях се понесоха две бойни машини, направиха завой и се устремиха към трифибията.
Тя лежеше самотна в сивото поле, открояваше се добре на фона му, различаваше се от няколкото височинки и горички наоколо.
Джон се разгневи на себе си, че не се бяха сетили да съберат дърва, за да се осветят във вече смрачаващия се ден, когато...
Когато машините извиха надолу като атакуващи хищни птици и от крилата им се понесоха огнени струи към малката машина – безпомощна и добре видима плячка...
Взривове, огън, гъст дим...
Групата беше застинала...
Спаси ги фактът, че тъкмо заобикаляха нещо като връх на хълмистата площ. Бяха откъм страната на трифибията, но със сигурност малката групичка – при това в бледи облекла, не се забелязваше от толкова далеч. Наистина, имаха и ярки наметала, предназначени именно да привличат вниманието на наблюдаващи отгоре спасители, но Джон по-късно си призна какъв късмет беше, че ги  оставиха за краен случай... Или ако видят търсещи ги летателни машини...
Пилотите, които обстреляха и взривиха трифибията, не ги видяха. Едно, че бяха вече почти невидими, второ – бяха заети с точната стрелба...
Джон разбра – връщане назад нямаше. Трифибията не съществуваше, а унищожаването й – предполагаемо с хората в него – говореше повече от ясно...
Навлезлите в територията не бяха желани – нито като спасяващи се, нито като гости...
Тайната, която случайно бяха узнали – при това без да разбират значението и смисъла й, ги беше направила опасни за държавата. И тя вземаше мерки...
Наистина, тези мерки хич, ама хич не му допадаха. Но и не съдеше държавата си. Империята съществуваше въпреки и не за желанията на гражданите си. Империята имаше свои цели, а нейните жители от малки бяха приучвани да поставят държавните нужди високо над личните...
“Не питай какво е направила държавата за теб, питай се ти какво правиш за нея...” Така беше казал един велик президент преди повече от два века и оттогава американците знаеха – целта на живота им е служба на империята... С всички сили, по всякакъв начин, винаги, когато тя поискаше чрез чиновниците си това от тях...
Само че... На Джон му беше тежко, обаче трябваше да си признае. Не му допадаше да бъде убит заради някаква тайна. При това без да знае в какво се състои тя...
Да, имаше огромно бунище в територията...
Да, беше наистина много, много голямо – от върха се виждаха подобни редици хълмове и към планината, и особено много в обратната й посока.
Да, тази територия беше забранена...
Да, охраняваха я...
Да, не биваше да се дават поводи на враговете на империята да злословят – та ако ще и заради използването на някаква чужда, ненужна земя за световно бунище...
Джон знаеше – специални заводи преработваха отпадъците не веднъж, а дори два и три пъти... Но, все пак, сметта се трупаше. В техния град тя изчезваше нейде по специални сметопроводи, другаде я събираха моторни коли...
И повече не се чуваше за боклук...
Дали го преработваха още и още? Надали...
Но изчезваше...
Ето къде бил...
Дали имаше и другаде?
Може би...
Обаче – не повече от две или най-много три места. Нямаше нито смисъл, нито сметка да се градят такива депа – по 20 – 30 000 квадратни километра... А може би и по-големи...
После – охрана, наблюдение, контрол...
Естествено, използваните земи повече не ставаха за селскостопанска работа. Но пък можеше боклуците да се трупат все нагоре и нагоре. И да рухне някой такъв “връх” – пак върху боклук ще падне...
Сметище не можеше да се направи върху пустинята – трудни условия за транспортиране.
Но имаше достатъчно земи, пригодни или пригодени за това...
Изглежда тази територия, където някога между планината и голямата река са живели неизвестни нему хора, беше удобна...
И станала Територията...
14.
Спасените бяха замръзнали – едни от изненада, други от ужас. Постепенно се раздвижиха. Всички бяха разбрали коя беше мишената на внезапната атака...
И бавно усещаха цялата безнадеждност на ситуацията...
Те бяха осъдени...
Защо?
Джон ги погледна и каза отчетливо:
- Нека продължим пътя си. Да намерим място за пренощуване, а там ще обсъдим какво да правим. Имаме време – до вечерта са няколко часа. Ще вървим и ще мислим...
Безмълвно хората се надигнаха. Заеха мястото си в колоната, тръгнаха. Но някак си обречено, без внимателно оглеждане, без взиране в сивите хълмове, зеленикавите горички, мътното небе...
Като че вървяха по навик, просто да не стоят на едно място...
Път към ада...
Който не се отличаваше с разнообразие – потискащи цветове, тишина, мрачна неизменяемост...
Когато светлината взе да се свива до кафяво, спряха. Майкъл беше поел водачеството и внимателно избираше пътеките между купищата. Очите му зърнаха големичка група дървета, а в полумрака забеляза и пролука в тях – като своеобразен вход.
Спря, вдигна ръка, за да привлече вниманието на останалите, после тръгна към дърветата. Наистина – тунелът беше изкуствено направен, дори отдолу все още се различаваха каменни плочи. А дърветата заобикаляха голяма кръгла постройка – или по-точно, останките й.
Майкъл се вмъкна през мястото, където някога е имало френски прозорец – прескочи оцелялата дървена основа, наведе глава, за да не се блъсне в увисналия горен праг...
Вътрешността на сградата беше почти празна – ако се изключат няколкото храста, с голи клони и почти без листа. Някъде до стената шумеше вода и, когато отиде до нея, забеляза, че идва от някогашен водопровод. Изтичаше в порцеланово корито – оцеляла странно как вана...
Наведе се – водата не миришеше, опита – имаше вкус на нормална, чиста...
Прецизно провери всички възможни ъгълчета и се убеди, че наоколо няма дори плъхове... Освен, ако не бяха под земята, разбира се. А какво се криеше под циментовия под – не можеше да види и разбере...
Реши да извика останалите. По-удобно място надали щяха да намерят. Наистина, със сигурност наоколо бяха останали и други сгради, но къде да ги търси под купищата бали, контейнери, чували, просто под слягащата се смет...
Положиха ранените внимателно, после мъжете се заеха да стъкнат огън, жените раздаваха хранителни кубчета, заливаха ги с водата, която носеха. Не рискуваха да пият от оцелелия водопровод...
Накрая огънят лумна, прикрит в единия ъгъл, пазен от стените и метнатите на близките зеещи дупки от прозорците одеала...
До тунела зае позиция с лъчев пистолет в ръка Джейн и впери поглед към сгъстяващия се мрак зад горичката.
Останалите се събраха около ранените. Тиодор, комуто Майкъл направи поредна инжекция, беше се унесъл пак, но мисис Смит седеше редом с Ирис и Нели, а Колинз, Харпър, Нийл се разположиха до Джон...
- Е? – попита Майкъл...
Джон изправи глава.
- Това е положението... Мисля, че всички разбирате – паднахме в забранена зона. И нарушихме някои правила. Според мен, вече сме отписани. Или очакват да измрем от средата, или...
Майкъл рязко добави:
- Или просто ще ни премахнат. Необходими жертви – за запазване на държавната тайна...
- Така е – съгласи се мрачно Джон – Няколко човека... Приемлива цена за охраната за зоната... Въпросът е – а ние какво да направим? Не мисля, че някой иска да умре... Тогава?
Нийл се обади тихо:
- А дали няма да можем да се преселим нейде в колонията Европа? В Джърмани или при хунгрите...
За пръв път чуха гласа на ранения в ръката Гарбър:
- И смятате, мистър, че с тия документи ще е трудно да ни намерят? В момента навсякъде са разпростанени нашите снимки, както и всички лични данни. И да се пръснем, и да сме заедно – все едно, най-много няколко дни и ще ни идентифицират...
Колинз също се обади:
- Не бъдете толкова песимист, Гарбър! Системата може да се излъже, хора работят там, може да ги измамим...
Гарбър се изсмя глухо:
- Мистър Колинз, АЗ работя в тая система. С вас бях като наблюдател – контролирах екскурзията, следях да няма нарушения на законите... И бях по дирите на опасен човек, опитал се да обере банката на Ню Лондон...
Колинз измъкна ръка под одеалото... И насочи лъчев пистолет... Точно срещу лъчевия пистолет, който Гарбър бе опрял в гърдите му... После и двамата бавно, внимателно и под огромно напрежение свалиха оръжията...
- Няма смисъл – каза Гарбър – Сега сме в една яма, и двамата сме не преследвани престъпници, а вече отписани нещастници. И да те убия, и да ме убиеш – другият няма да живее повече от 24 часа...
- Може! Може да се спасим – подскочи Колинз...
Гарбър го погледна с интерес:
- Как? Бъди сигурен, че отгоре вече поне два спътника следят региона, всичко, което се движи, се заснема. И нашата маскировка тук надали ни скрива от системата...
Колинз се облегна:
- Зная... Но има и друго... Хората...
- Тук няма хора – възрази Майкъл – Летя за осми път по маршрута, никога не съм зървал дори намек за човешки живот в Територията...
- Бугрите... – Колинз изрече внимателно названието на изчезналото племе – Чувал съм, че някои от тях все още се укриват в планината. Мои приятели са карали контрабандно някои стоки тук. А и знам за двама, които бяха принудени да се обявят за мъртви и останат при тях...
Гарбър се замисли. После погледна Джон, погледна Майкъл, плъзна очи по другите:
- Да, и аз зная някои неща. Но – как ще ги намерим? И дали ще ни приемат? А и трябва да разберем – останем ли тук, това е завинаги...
15.
Всички замълчаха...
Положението беше ясно. Жените бяха свели очи и очакваха решението на мъжете. Каквото и да става – трябваше да разчитат само на тия, които – както стана ясно – имаха опит именно в подобни комплицирани ситуации.
Мисис Смит се беше замислила за нещо свое. Мъжът й беше мъртъв, животът рязко променен, бъдещето неясно. Впрочем – на тия години каква яснота...
Нели следеше с поглед Майкъл. Такъв или инакъв – но на него трябваше да разчита занапред. Още повече, че той й се харесваше – силен, умен, смел... А и тя имаше някои пороци, с които беше не съвсем приемлива като член на американското общество. Например, предпочиташе мъжете. И й беше доста трудно да симулира любов към своя пол...
Ирис просто мълчеше. Не разбираше за какво говорят, защо не отидат в най-близката база на армията, какво ги сдържа да не се обадят за помощ... Липсваха й приятелите от големия тихоокеански Сан Анджелес, липсваше й безгрижието, липсваше й спокойствието на уредения веднъж завинаги живот...
Нийл се чудеше що за идея беше тая да тръгне на екзотичното пътуване. Командировката във филиала на фирмата привърши, трябваше да си почине два дни и да хване суперсамолета за родината... А той рече да се развлече и се записа за екскурзията... Сега... Май ще трябва да остане тук. Нямаше близки и роднини в Щатите, не се беше замислял за семейно гнездо, така че... Абе, ще видим... Още едно приключение...
Майкъл разбираше каква тежест е паднала на раменете му. Все пак, той беше командир на кораба и носеше отговорност за пътниците. Вярно – корабът беше унищожен, някои пътници загинаха, не бяха вече във въздуха, но... Но усещаше товара на отговорността...
За Джон нещата бяха ясни. Джейн... Каквото и да е – но беше й дал клетва. И искаше да я изпълни. Още повече, че му беше симпатична, понякога се хващаше, че мисли за нея почти както навремето за Пиер...
За Колинз и Гарбър трудности нямаше. Авантюристи, търсачи на силни преживявания и лек живот, сега трябваше да спасяват кожата си... Сами или заедно с тия изплашени и объркани хорица – все тая. Разбираха добре, че бъдещото завръщане в цивилизования свят не им носи дивиденти и обмисляха как да оцелеят и къде да намерят новото си поприще...
Джон се изправи:
- Хайде да дремнем, че утре път ни чака...
Гарбър го погледна:
- Към планината?
Останалите закимаха, спогледаха се, доволни от спонтанното единодушие....
Само Тиодър мълчеше в унеса си и Джейн внимателно се взираше в тунела, без да смее да се завърти към разговарящите...
На другия ден тръгнаха към планината. Бавно, внимателно заобикаляйки купищата боклук, стараейки се да се прикриват в сенките им и колкото се може по-рядко да излизат на голо място...
Така и на третия ден...
А на четвъртия вечерта намериха почти цяла сграда – изглежда грамаден завод, сред останките от цехове на който откриха и неголяма, двуетажна къща, с почти запазен покрив.
Заеха малка зала на долния етаж, разпалиха съчки в ръждясала печка, която при това имаше и тръби, устремени нейде нагоре. Това беше удобно – нямаше да се задимява, а и отвеждаше пушека направо към небето, почти неуловимо от космическите камери...
Пак се събраха около огъня, разтвориха хранителните кубчета внимателно – взетата от трифибията вода намаляваше, Нийл застана на пост с лъчев пистолет. Бяха вече по-уверени – имаха вече четири оръжия заедно с неочаквано излезлите тайни пистолети на Гарбър и Колинз...
Заприказваха се тихичко, започнаха отново спомените за ония вече безвъзвратно отлетели нормални дни...
И от тъмната врата, водеща нейде надолу към мазето, се разнесе полуглух глас:
- Добър вечер, дами и господа...